Решение № 223 от 26.02.2026, Районен съд - Пазарджик

РЕШЕНИЕ

№ 223 гр. Пазарджик, 26.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, XXVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мария Анг. Ненова при участието на секретаря Стоянка Миладинова като разгледа докладваното от Мария Анг. Ненова Гражданско дело № 20255220101737 по описа за 2025 година за да се произнесе взе предвид следното:

Ищецът Й. Й. Т., ЕГН ********** от гр. В., общ. С., обл. Пазарджик, ул.

***** чрез пълномощника си адвокат А. А. А. от Адвокатска колегия – Пазарджик твърди, че е сключил с ответника ,,Мъни Лийз“ ЕАД, ЕИК 131289899, седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. ,,София Парк“, ул. „Рачо Петков Казанджията“ № 4, ет. 6, представляван от изпълнителния директор Р. Й. Д., договор за потребителски кредит № МММ26816/26.08.2024 г. при следните параметри и условия: главница – 5 500,00 лева, брой вноски – 60 месечни, размер на вноската – 243,00 лева, обща дължима сума – 14 580,00 лева, ГЛП – 47,00 %, ГПР – 60,00 %. Твърди, че в договора не било посочено как се формират разходите по кредита, а договорната лихва за период от 5 години била 9 080,00 лева или 165,00 % от отпуснатите средства. В чл. 19 от договора се предвиждало при неизпълнение на задължението за заплащане на дължимите погасителни вноски изпращане на напомнителни писма, призоваване и съобщения, провеждане на телефонни разговори, покани и посещения, уведомяващи потребителя за некоректното му поведение, както и заплащане на сума в размер на 14,00 лева за всяка просрочена вноска според размера на направените разходи за събиране на просрочените вземания, а при забава на плащане на погасителна вноска повече от 30 дни – заплащане на сума в размер на 85,00 лева за всяка просрочена вноска според размера на направените разходи за събиране на просрочени вземания.

Твърди, че по кредита е заплатил следните суми: на 18.02.2025 г. – 1 195,00 лева, на 18.02.2025 г. – 5 000,00 лева, както и още три плащания по 1

243,00 лева.

Счита, че договорът е крайно неизгоден с оглед твърде високия размер на договорната лихва, надхвърляща трикратния размер на законната лихва, и поради това противоречи добрите нрави. Твърди също така, че не е изпълнено изискването за посочване в договора на разходите, които формират ГПР, а именно: всички допускания, използвани за изчисляването на този процент съгласно чл. 10, § 1, б. ,,ж“ от Директива 2008/48/ЕО.

С оглед изложеното моли да бъде постановено решение, с което договорът за потребителски кредит да бъде обявен за нищожен поради противоречие с добрите нрави и ответникът да бъде осъден да му заплати сумата от 1 195,00 лева, частично от общо дължимата сума 1 924,00 лева, с която ответникът се е обогатил неоснователно за сметка на ищеца, ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното изплащане, а при условията на евентуалност моли да бъде постановено решение, с което да бъде обявена за нищожна поради противоречие със закона или добрите нрави клаузата на чл. 19 от договора за кредит, предвиждаща заплащане на разноски за всяка просрочена вноска по кредита.

Претендира заплащане на адвокатско възнаграждение.

Ангажира доказателства.

В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответникът „Мъни Лийз“ ЕАД чрез пълномощника си В. П. Г. от Софийска адвокатска колегия намира исковете за допустими, но по същество неоснователни. Признава, че между страните е бил сключен договор за потребителски кредит с посочените в исковата молба параметри. Намира за несъстоятелно твърдението на ищеца, че размерът на възнаградителната лихва надвишава трикратния размер на законната лихва, като изтъква, че не съществува легален максимален размер на възнаградителната лихва по потребителски кредит, а същият се регулира косвено чрез размера на ГПР, който в случая не надхвърля законово допустимия съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Твърди, че договорът не е сключен при общи условия, а при индивидуални условия за потребителя, след проведени преговори между страните относно съществените условия на заема, поради което потребителят е имал възможност да направи информиран избор преди да сключи договора. Счита, че посочването в договора за потребителски кредит на абсолютния размер на дължимата договорна лихва е достатъчно, за да обоснове липса на нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК.

Поддържа, че в договора е посочен ГПР, както и взетите предвид допускания, с което е изпълнено условието на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Моли за отхвърляне на исковата претенция и присъждане на сторените разноски по делото.

Прави възражение за прекомерност за разноските на ищеца.

Представя писмени доказателства.

Съдът, като взе предвид доводите на страните и прецени поотделно и в 2 съвкупност доказателствата по делото, намира за установено следното:

Между ,,Мъни Лийз“ ЕАД в качеството на заемодател и Й. Й. Т. в качеството на заемополучател е сключен договор за потребителски кредит № МММ26816/26.08.2024 г., при следните параметри: размер на отпуснатия заем – 5 500,00 лева, размер на погасителна вноска – 243,00 лева, брой погасителни вноски – 60 броя, ГЛП – 47,00 %, ГПР – 60,00 %, обща сума за плащане – 14 580,00 лева, краен срок за погасяване на кредита –21.08.2029 г.

Съгласно приетото по делото без възражения от страните заключение на съдебносчетоводната експертиза по кредита е усвоена сума в размер на 5 500,00 лева, в т.ч. 5 350,00 лева, преведени по банкова сметка на Й. Й. Т., и 150,00 лева, рефинансирани задължения към ,,Мъни Плюс Магазин за пари“ ЕООД (това обстоятелство се установява и от представеното от ответника заявление за рефинансиране на кредити, заплащане на задължения, такси и услуги, подадено на 26.08.2024 г. от ищеца). По кредита за извършени плащания в общ размер на 6 981,00 лева, с които са погасени следните задължения: 5 500,00 лева главница, 1 257,14 лева лихви, 199,86 лева такси, 24,00 лева такса администриране.

При така установените правнорелевантни факти съдът намира следното от правна страна:

Предявен е установителен иск за нищожност на договор за потребителски кредит поради противоречие с добрите нрави, който е с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, кумулативно съединен с осъдителен иск за неоснователно обогатяване с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за връщане на недължимо платена сума въз основа на нищожен договор за потребителски кредит.

При условията на евентуалност е предявен установителен иск по чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за нищожност на клауза от договор за потребителски кредит, предвиждаща заплащане на разходи при просрочени вноски, поради противоречие със закона, съединен при условията на евентуалност с установителен иск по чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД за нищожност на клаузата поради накърняване на добрите нрави.

По иска за нищожност на договора за потребителски кредит в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване, че размерът на договорната лихва по договора противоречи на добрите нрави.

По иска за неоснователно обогатяване в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване заплащането на сочената от него сума на ответника, а в тежест на ответника е да установи при условията на пълно и главно доказване наличието на годно правно основание за задържане на сумата, в т.ч. валидно облигационно правоотношение между страните по договор за потребителски кредит.

Между страните не е спорно, че са сключили договор за кредит, имащ 3 правната характеристика на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК. Неговата действителност следва да се преценява с оглед изискванията на специалния закон – ЗПК и с оглед общите изисквания за валидност на договорите съгласно ЗЗД. С оглед диспозитивното начало в гражданския процес съдът следва да се произнесе по съответствието на договора за потребителски кредит с изискванията за неговата действителност в рамките на наведените от ищеца основания, в случая противоречие с добрите нрави.

Съгласно чл. 26, ал. 1 от ЗЗД нищожни са договорите, които противоречат на закона или го заобикалят, както и договорите, които накърняват добрите нрави, включително и договорите върху неоткрити наследства. Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях. Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Такъв е несъмнено интересът на потребителя при сключен от него договор за кредит. Накърняване на добрите нрави е налице, когато договорната свобода се използва от едната страна, за да възложи на другата несъразмерни тежести, като се възползва от по-неблагоприятното й положение. Преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора.

В своята практика ВКС приема трайно, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния размер на законната лихва. В този смисъл са например: Решение № 906/30.12.2004 г. по гр.д. № 1106/2003 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение №378/18.05.2006 г. по гр.д. № 315/2005 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение №

1270/09.01.2009 г. по гр.д.

№

5093/2007 г. на

ВКС, ІІ г.о., Определение № 901/10.07.2015 г. по гр.д. № 6295/2014 г. на ВКС, ІV г.о.

С новата разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, обнародвана в ДВ бр.

35/2014 г., в сила от 23.07.2014 г., се предвиди, че ГПР не може да бъде повисок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерски съвет на Република България, а с разпоредбата на чл. 19, ал. 5 от ЗПК – че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.

Съгласно стенограмата от 30.01.2014 г. по обсъждане на проекта ЗИД на ЗПК с приемането на тази разпоредба се цели избягване възлагането от страна на търговеца на несъразмерни тежести върху икономически по-слабата страна-потребител. За да възприеме критериите по чл. 19, ал. 4 и ал. 5 от ЗПК, законодателят е отчел, че размерът на възнаградителната лихва за предоставяне на парични средства на потребителя не винаги е меродавен, тъй като към него могат да се насложат допълнителни разходи - такси, 4 комисионни и други разноски, които увеличават кредитната тежест за потребителя. Именно за да бъде избегната подобна злоупотреба, законодателят е предвидил максимален размер на ГПР, до който може да се зачете като непротиворечащо на морала и добрите нрави общо оскъпяване на кредита. Нарушаването на въведените от законодателя норми, като тези на чл.

19, ал. 4 и ал. 5 от ЗПК влече нищожност на клаузите от договора, поради противоречието им със закона, което именно правно положение съдът императивно е длъжен да съобразява в обсега на дължимата защита и санкция. Това положение не изключва задължението на съда да извърши преценка за съответствие на всеки договор с добрите нрави, включително след влизане в сила на императивна норма, посочила законодателно крайна граница за годишния процент разходи по потребителски кредит, чието прекрачване пряко влече нищожност съгласно чл. 22 от ЗПК.

Актуалната практика на ВКС - например Определение № 527/09.06.2022 г. по гр.д. № 151/2022 г. на ВКС, ІІІ г.о. и Определение № 673/19.03.2024 г. по т.д. № 403/2023 г. на ВКС, І т.о., приема, че влизането в сила на цитираните норми не води до тълкуване, което да породи необходимост от изоставяне на предходно застъпваното становище поради изменение на законодателството или обществените отношения. Приемането на норми, като визираните в чл. 19, ал. 4 и ал. 5 от ЗПК, не представляват законов регламент с пряко значение за преценката на съда в кои случаи и в каква степен договорни възнаградителни вземания за лихви при кратно надвишаване на определения от Министерски съвет процент на законна лихва противоречат на добрите нрави и не изключват тази преценка за случаи, при които оскъпяването е под посочения в закона праг на ГПР. Следователно остава приложимо разбирането, че не следва автоматично да се отрича възможността съдът да извършва преценка относно справедливия размер на възнаградителната лихва и съответствието на уговорката за дължимостта й с добрите нрави, независимо че тя, заедно с други разходи, попада в рамките на законовия лимит на ГПР.