Определение № 3818 от 15.12.2025, Окръжен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3818 гр. Пловдив, 15.12.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ, в закрито заседание на петнадесети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Светлана Ив. Изева

Членове:

Радостина Анг. Стефанова

Светлана Анг. Станева като разгледа докладваното от Радостина Анг. Стефанова Въззивно частно гражданско дело № 20255300503155 по описа за 2025 година Производството е по реда на чл.274 във вр. с чл.248 от ГПК.

Постъпила е частна жалба от „Софийска вода“ ЕООД, ЕИК – 130175000, чрез М.Л., ст. мениджър „Правен отдел“, против Определение № 11926/17.09.2025г. по ч.гр.д.№ 21659/2024г. по описа на Районен съд – Пловдив, V бр.с., с което на осн. чл.248 от ГПК, е допълнено Определение № 8888/08.07.2025г., в частта за разноските, като е осъдено дружеството да заплати на адвокат М. Л. Л. от АК-София, с ЕИК **********, сумата в размер на 450 лв., за процесуалното представителство на длъжника Р. И. И., с ЕГН:

**********, на осн. чл. 78, ал.4 от ГПК, във вр. чл. 38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата във вр. с чл.7, ал.2, т.2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа. Моли да бъде отменено като неправилно и незаконосъобразно и да се постанови съдебен акт, с който да не се присъжда адвокатско възнаграждение или в случай, че се присъди да бъде определен размера съобразно действителната фактическа и правна сложност.

От адв.М. Л., пълномощник на Р. И. И., е депозирал писмен отговор, че частната жалба е недопустима пред липсата на приложен списък по чл.80 от ГПК, а при условията на евентуалност е изцяло неоснователна.

Окръжен съд – Пловдив, V възз.гр.с., намира, че частната жалба е процесуално допустима, подадена е от надлежна страна в законоустановения 1 едноседмичен срок срещу акт, подлежащ на обжалване, и затова следва да бъде разгледана.

Неоснователно е възражението за недопустимост поради липса на списък на разноските по чл.80 от ГПК, тъй като липсва изискване за прилагане към заявлението по чл.410 от ГПК.

В образуваното заповедно производство по заявление подадено от „Софийска вода“ ЕООД против длъжника Р. И. И. е издадена Заповед № 13/02.01.2025 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК за сумата 695,48 лв. – главница, ведно със законната лихва, за сумата 25 лв. – държавна такса, както и за сумата 50 лв. за юрисконсултско възнаграждение.

С Определение № 8888/08.07.2025 г., на Районния съд е обезсилена Заповед № 13/02.01.2025 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, но не се е произнесъл по искането за разноски на длъжника.

С Молба с вх.№ 85152/05.08.2025 г. по описа на РС-Пловдив от процесуалния представител на длъжника – адвокат М. Л. от АК-София, е направено искане да му бъде заплатено от заявителя дължимия адвокатски хонорар, според приложения списък с разноски.

От дружеството не е представен писмен отговор по молбата на длъжника в предоставения срок.

Районният съд, за да постанови обжалваното Определение № 11926/17.09.2025г., излага основни съображения, че съгл. разпоредбата на чл.78, ал.4 от ГПК ответникът има право на разноски и при прекратяване на производството, включително и тези за адвокатско възнаграждение., като тази разпоредба се прилага и в заповедното производство. Затова след получаването на препис от заповедта за изпълнение, длъжникът има възможността да ангажира професионална адвокатска помощ с оглед подаването на възражение и защитата му по едно евентуално бъдещо исково производство. След като страната е сторила разноски, същите следва да бъдат присъдени при прекратяването на делото поради неподаване на искова молба от заявителя. Достатъчно условие за възникването на правото по чл. 78, ал. 4 от ГПК е разходите да са сторени след получаването на заповедта за изпълнение и преди длъжникът да е уведомен за прекратяването на делото, респ. обезсилването на заповедта. По отношение на техния размер, Районният 2 съд е приел, предвид фактическата и правна сложност на делото, и осъществените действия от процесуалния представител на длъжника, и на основание чл. 78, ал. 4 от ГПК, във вр. чл. 38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата във вр. с чл.7, ал.2, т.2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, подлежи на уважаване изцяло претенцията за изплащане от страна на заявителя на процесуалния представител на длъжника адвокатски хонорар в размер на 450 лв.

С подадената частна жалба на „Софийска вода“ ЕООД са направени възражения, че са неправилни изводите относно размера на адвокатското възнаграждение, доколкото се касае за заповедно производство е уредено като едностранно, поради което в чл.7, ал.7 от Наредба №1 то е поставено наред с други едностранни производства - производство по обезпечаване на бъдещ иск, производство по издаване на изпълнителен лист, т.е. разпоредбата касае възнаграждението на пълномощника на заявителя, а не на длъжника. Затова, съдебната практика е приела, че възнаграждението на процесуалния представител на длъжника в заповедното производство не е сред уредените в Наредба №1 случаи. На следващо място, е посочено, че целта на заповедното производство е единствено да провери дали едно вземане е спорно или безспорно, поради което законът изрично освобождава длъжника от задължението да мотивира възражението си. Подаването на възражение се извършва в бланка по образец. Поради същата причина заявителят е освободен от задължението да представя и доказателства за претендираното вземане. Възражението в заповедното производство няма самостоятелен характер и е само формалната предпоставка за прерастване на заповедното производство в състезателно и двустранно. Предвид материалния интерес присъденото адвокатско възнаграждение е явно прекомерно спрямо вземането, предявено от заявителя в производството. Направено е искане да бъде съобразено Решение от 25.01.2024г. на СЕС по дело С-438/2022г., съгласно което съдът не е обвързан от Наредба №1 и при липса на оправдан интерес следва да не я прилага. Съгласно цитираното решение във всеки конкретен случай съдът следва да провери дали разпоредбите на цитирания нормативен акт противоречат на чл. 101, пар.1 от Договора за функциониране на Европейския съюз (ДФЕС) и в случай, че това е така. е длъжен да не прилага посочената наредба.

3

С писмения отговор на адв.Л. се поддържа, че атакуваното определение е законосъобразно. Посочил е дружеството е монополист, който завеждал безброй производства по реда на чл.410 от ГПК, като в 90% не завеждал установителни искове по чл.422 от ГПК. От длъжника Р. И. били търсени суми, които са погасени по давност и дружеството отказвало да ги отпише като задължения.

На следващо място, се посочва, че доколкото адвокатската професия е свободна, то наредбата е единствения обективен ориентир, който може да се ползва при определяне на дължимото възнаграждение. Отричането на наредбата единствено с цел запазване интересите на едно дружествомонополист противоречало на основните принципи, изразени в решението на СЕС по отношение справедливостта и обезвъзмездяването на адвокатския труд. В случай, че възнаграждението бе заплатено, то редуцирането му би било в тежест на клиента, докато при безплатната правна помощ адвоката е поел риска от изхода на делото с идеята да помогне на едно затруднено лице.

По отношение доводите на заявителя, който с частната жалба претендира за бланкетност на заповедното производство и съответно възражението, адв.Л. взима становище, че процесуални усилия на дружеството са изчерпани с депозиране на компютърно генерирано заявление, дори не се използвала одобрената и актуализирана бланка. Заявителят така също считал, че е извършил особени усилия при иницииране на заповедното производство като претендира съответното възнаграждение за „процесуално представителство“ от юрисконсулт, но същевременно приемал депозирането на възражение като бланкетно и свързано с изготвения формуляр. Не следвало да се забравя обаче, че и за заявлението има бланка, но въпреки това заявителят претендира възнаграждение съобразно предвидените за процесуално представителство разноски. Счита, че е приложим чл.6 от Наредбата, защото се нарушавал принципите на равнопоставеност и на справедливост, като единственият ефект, който би се постигнал е материално облагодетелстване на заявителя.

Окръжен съд – Пловдив, V възз.гр.с., намира, че частната жалба е частично основателна.

В заповедното производство процесуалните действия на длъжника са сведени само до подаване на възражение по чл.414 от ГПК против заповедта 4 за изпълнение, издадена на осн. чл.410 от ГПК. Възражението по чл.414 от ГПК се депозира в писмена форма и е достатъчно длъжникът само да възрази срещу заповедта за изпълнение. Съгласно чл.414 пр.2 от ГПК – Обосноваване на възражението не се изисква освен в случаите по чл.414а от ГПК. Ето защо, адвокатското възнаграждение следва да се определи при условията на §1 от ДР на Наредбата, тоест по аналогия. Аналогична хипотеза на подаване на възражението по чл.414 пр.1 от ГПК е извършването на писмена консултация от адвокат и съответно възнаграждението следва да се определи на базата на чл. 6 т. 2 от Наредбата /изм. ДВ, бр.2/2009г., бр.84/2016г., бр.88/2022г./ - за писмена консултация 200 лв. В случая, обаче, Наредбата служи само като ориентир при определяне на адвокатското възнаграждение при подаване на Възражението по чл.414 от ГПК.

В тази насока е Определение № 377/24.07.2017 г. по ч.т.д. № 601/2017 г., ТК, I т.о. на ВКС, с което макар да не е разрешен по същество този правен въпрос, не е допуснато до касационно обжалвано определение на въззивния съд, достигнал до същия правен извод.

Районният съд е следвало да определи размера на адвокатското възнаграждение с оглед на позоваването от адв.Л. с Възражението по чл.414 от ГПК на разпоредбата на чл.38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата. Касае се за хипотезата на оказване на безплатна помощ на материално затруднено лице.

В тази връзка, въззивната инстанция намира, че следва да отбележи, че в обстоятелствената част на Заповед № 13/02.01.2025 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, Районният съд е записал, че определя за юрисконсултско възнаграждение на дружеството сумата в размер на 50 лв., която длъжникът следва да заплати „предвид едностранния характер на производството и ниската фактическа и правна сложност“.

При определянето на размера на адвокатското възнаграждение за изготвеното Възражение по чл.414 от ГПК, Районният съд, обаче, се е позовал директно на чл.78, ал.4 от ГПК, като достатъчно условие затова било разходите да са сторени след получаването на заповедта за изпълнение и преди длъжникът да е уведомен за прекратяването на делото и обезсилването на заповедта. По отношение на техния размер, предвид фактическата и правната сложност на делото, и предвид осъществените действия от процесуалния представител на длъжника, Районният съд е записал, че уважава 5 претенцията за заплащане на адвокатски хонорар в размер на 450 лв.

От материалите по делото на заповедното производство е видно, че единственото процесуално действие, до постановяването на Определение № 8888/08.07.2025г., от страна на адвоката, е подаването на Възражение по чл.414 от ГПК. Не са били извършвани други процесуални действия. Не са били извършени и разходи, нито пък има и твърдения затова от адвоката. Не се е променила и фактическата и правна сложност на делото.

Въззивният съд намира, че предвид на обстоятелството, че попълването и подаването на Възражение по чл.414 от ГПК не съставлява действие с трудност за подателя и не е необходимо да се извършва и обосноваване, затова следва да се уважат доводите на дружеството за прекомерност на определения размер на адвокатското възнаграждение по чл.38, ал.1, т.2 от ЗАдв., като същото ще се намали от 450лв. на 100 лв., с оглед на действително извършена работа, както и ниската фактическа и правна сложност на делото.

Съдът намира, че не следва да обсъжда доводите на адв.Л. относно поведението на дружеството като монополист и колко процента дела по установителни искове били заведени срещу различни длъжници поради неотносимост.

Обжалваното определение ще следва да бъде отменено за размер на адвокатско възнаграждение за разликата над 100 лв. до 450 лв., а в останалата част до 100 лв. ще бъде потвърдено.