Определение № 314 от 10.05.2024, Окръжен съд - Шумен

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 314 гр. Шумен, 10.05.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ШУМЕН, СЪСТАВ II, в закрито заседание на десети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Азадухи Ов. Карагьозян

Членове:

Теодора Енч. Димитрова

Теодора Р. Й.а-Момова като разгледа докладваното от Теодора Р. Й.а-Момова Въззивно частно гражданско дело № 20243600500161 по описа за 2024 година

Производство по реда на чл. 413, ал. 2 вр. чл. 279, вр. чл. 274 от ГПК.

Постъпила е частна жалба вх. № 2367/01.04.2024 г. при НПРС, депозирана от „Йеттел България“ ЕАД гр. София, представлявано от Д.К.К. и М.С., действащо чрез пълномощника си адв. З. Ц. от САК против разпореждане № 483/07.03.2024 г. по ч.гр.д.№ 227/2024 г. по описа на Районен съд – Нови пазар, с което е отхвърлено изцяло заявлението на жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу длъжника Н. Н.

Н. за следните суми: 197,50 лв., представляваща претендирана неустойка при прекратяване на договор от 11.09.2020 г.; 215,01 лв., представляваща претендирана неустойка при прекратяване на договор от 10.04.2020 г.; 169,90 лв., представляваща претендирани предсрочно изискуеми лизингови вноски по договор за лизинг от 11.09.2020 г.; 39,96 лв., представляваща претендирани предсрочно изискуеми лизингови вноски по договор за лизинг от 10.04.2020 г.; 22,00 лв., представляваща претендирани предсрочно изискуеми лизингови вноски по договор за лизинг на базови аксесоари от 11.09.2020 г.; 28,70 лв., представляваща претендирани предсрочно изискуеми лизингови вноски по договор за лизинг на базови аксесоари от 11.09.2020 г.; 13,04 лв., представляваща претендирани предсрочно изискуеми лизингови вноски по договор за лизинг на базови аксесоари от 10.04.2020 г. Жалбоподателят счита, че разпореждането е неправилно. Излага, че въпросът за писменото уведомяване на длъжника за извършеното от заявителя прекратяване на договорите е въпрос, който не следва да бъде обсъждан в хода на заповедното производство.

Уговорените между страните клаузи за дължимост на неустойки не създавали неравновесие в правата и задълженията на страните по договора и същите не излизали извън присъщите за неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Размерът на предвидените неустойки не нарушавал по никакъв начин правата на потребителя. Относно претендираните лизингови вноски: сочи, че настъпването на предсрочната изискуемост на остатъка от цената на лизинговата вещ не е обвързано от разваляне на договорите и не е 1 довело до никакви допълнителни задължения за лизингополучателя. Тъй като устройството не било върнато, не били предприемани действия за разваляне на договора за лизинг, то същият запазил първоначалния си срок. Излага, че първоинстанционният съд не съобразил обстоятелството, че падежът на всички дължими лизингови вноски е настъпил преди депозиране на заявлението.

Предвид изложеното, моли съдът да отмени разпореждането като неправилно, както и да му бъдат присъдени направените разноски.

Частната жалба е подадена в срок, от надлежна страна, против подлежащ на обжалване акт, поради което се явява процесуално допустима.

След като се запозна с доказателствата по делото, съдът я намира за частично основателна, поради следното:

Производството пред Районен съд – Нови пазар по ч.гр.д. № 227/2024 г. е образувано въз основа на заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 ГПК, подадено от „Йеттел България“ ЕАД гр. София, представлявано от Д.К.К. и М.С., действащо чрез пълномощника си адв. З. Ц. от САК срещу Н. Н. Н. с ЕГН **********. Претендира се вземане за парична сума в размер на 686,11 лв. –неизпълнени задължения по изброени 8 договора и допълнителни споразумения, както и лихва за забава, считано от подаване на заявлението до окончателното изплащане на сумите и сторените в производството разноски. С разпореждане на съда заявлението е оставено без движение и на заявителя са дадени подробни указания за нередовности на същото, които следва да бъдат отстранени в тридневен срок. Въз основа на това е депозирана допълнителна молба, конкретизираща претендираните вземания. Същите са описани като искане за присъждане на следните суми: 197,50 лв., представляваща претендирана неустойка при прекратяване на договор от 11.09.2020 г.; 215,01 лв., представляваща претендирана неустойка при прекратяване на договор от 10.04.2020 г.; 169,90 лв., представляваща претендирани предсрочно изискуеми лизингови вноски по договор за лизинг от 11.09.2020 г.; 39,96 лв., представляваща претендирани предсрочно изискуеми лизингови вноски по договор за лизинг от 10.04.2020 г.; 22,00 лв., представляваща претендирани предсрочно изискуеми лизингови вноски по договор за лизинг на базови аксесоари от 11.09.2020 г.; 28,70 лв., представляваща претендирани предсрочно изискуеми лизингови вноски по договор за лизинг на базови аксесоари от 11.09.2020 г.; 13,04 лв., представляваща претендирани предсрочно изискуеми лизингови вноски по договор за лизинг на базови аксесоари от 10.04.2020 г.

С разпореждане № 483/07.03.2024 г. по ч.гр.д. № 227/2024 г., НПРС отхвърлил изцяло заявлението срещу длъжника за претендираните суми. Заповедният съд е приел по отношение на претендираните неустойки, че същите се дължат в предвидените в общите условия случай при прекратяване на договора от страна или по вина на абоната, но не са налице доказателства заявителят да е отправял писмено изявление за прекратяване, а единствено спрял достъпа на абоната до услугите. Освен това, клаузата от договорите за мобилни услуги относно заплащането на неустойката се явявала неравноправна по смисъла 2 на чл. 143, т. 5 от ЗЗП, поради това, че не отговаря на изискването за добросъвестност и водело до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. За част от претендираните неустойки изследвал наличието на неизпълнение от страна на длъжника и приел, че липсва такова. Касателно претендираните вземания, представляващи предсрочно изискуеми лизингови вноски по договор за лизинг счел, че лизингодателят не уведомил лизингополучателя нито, че разваля договора, нито, че обявява предсрочна изискуемост на дължимите вноски. Поради това, същите били недължими.

С оглед така установената фактическа обстановка, настоящата инстанция достигна до следните изводи: съгласно разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК, съдът не издава заповед за изпълнение когато искането е в противоречие със закона или с добрите нрави, а според т. 3 на същия текст/ заповед не се издава и когато искането се основава на неравноправна клауза в договор сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това. Заповедният съд е задължен да следи за наличието на неравноправни клаузи, когато искането на заявителя произтича от потребителски договор, какъвто е настоящият случай. В конкретният случай, искането за издаване на заповед за изпълнение се основава на сключени между страните договори за мобилни услуги, по които на длъжника се предоставя услуга по смисъла на § 13, т. 14 от ДР на ЗЗП и той има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Тоест, налице е договор с потребител и заповедният съд следва да изпълни вмененото му задължение.

По отношение на вземанията, представляващи неустойки: видно от приложените договори и общи условия на мобилния оператор, такива се дължат в случай, че договорите бъдат прекратени по инициатива или по вина на абоната преди изтичане на срока на договора, но не повече от трикратния размер на месечните абонаментни такси, като в тези случаи абонатът дължи и възстановяване на част от стойността на отстъпките от абонаментните планове и от пазарните цени на крайните устройства (закупени или предоставени на лизинг), както и връщане на предоставеното за ползване оборудване от страна на оператора. Т.е. за да възникне правото на оператора да претендира неустойки, то следва да е налице валидно прекратено договорно правоотношение. В т. 12 от заявлението е посочено, че длъжникът не е изпълнил задълженията си по договорите, вследствие на което те са прекратени едностранно, но не е посочена датата на прекратяване на договорите, а единствено е посочена разпоредбата на чл. 54. 12 от ОУ, като основание за начисляване на претендираните неустойки. В нито един от представените договори, няма разпоредба относно реда за извършване на прекратяване на договорите, както и за уведомяването за него. Според правилото на чл. 87, ал. 1 от ЗЗД, при неизпълнение задълженията на длъжника по един двустранен договор, кредиторът може да развали договора, като даде на длъжника подходящ срок за изпълнение, с предупреждение, че след изтичането му ще смята договора за прекратен. Когато договорът е писмен, предупреждението трябва също да се направи писмено. Според трайната и непротиворечива съдебна практика в тежест на кредитора е да установи отправяне на надлежна покана за изпълнение до длъжника с предупреждение за 3 разваляне на договора и че тя е достигнала до знанието му. От събраните по делото доказателства, обаче, не се установи жалбоподателят – заявител да е отправял писмена покана до длъжника със съдържанието по чл. 87, ал. 1 от ЗЗД, респ. да го е уведомил писмено за прекратяване на договорните им отношения, преди подаване на заявлението в съда, с което претендира неустойка по процесните договори. Липсват и твърдения в тази насока. Предвид горното, следва да бъде направен извода, че процесните договори не са били прекратени предсрочно, съответно претендираните вземания за неустойки не са били изискуеми.

Ето защо разпореждането, в частта му, с която с което заявлението за издаване на заповед по чл. 410 ГПК е отхвърлено за сумите: 197,50 лв., представляваща претендирана неустойка при прекратяване на договор от 11.09.2020 г.; 215,01 лв., представляваща претендирана неустойка при прекратяване на договор от 10.04.2020 г. е правилно и следва да бъде потвърдено.

Досежно исканията за присъждане на вземания, представляващи лизингови вноски по сключени между страните договори за лизинг: твърденията в заявлението са, че длъжникът не изпълнил задълженията си за плащане на цената на лизинговата вещ по всеки от договорите и за връщане на същата. Не са налице твърдения за прекратяване, респ. разваляне на договорите за лизинг, поради което първоинстанционният съд неправилно е обсъждал този въпрос. Действително, според предвиденото в чл. 12 от представените Общи условия на договорите за лизинг в случай на неизпълнение на задълженията от страна на лизингополучателя, лизингодателят може: с писмено уведомление до лизингополучателя да се откаже едностранно от изпълнение на задълженията си по договора; да обяви месечните вноски за предсрочно изискуеми, както и всички други суми, посочени в договора, дължими или платими или да поиска връщане на устройството и да удовлетвори вземането си чрез продажба, прехвърляне или последващо отдаване под лизинг на устройството. Заявителят твърди настъпване на предсрочна изискуемост на вземанията си за лизингови вноски срещу длъжника, но не сочи да е изпращал писмено уведомление до същия, в което да обяви волята си в тази насока. От друга страна, макар „Йеттел България“ ЕАД да претендира предсрочно изискуеми лизингови вноски, видно от приложените договори е, че срокът на същите е изтекъл много преди депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Тоест, падежът на всички дължими вноски по сключените от Н. Н. договори за лизинг е настъпил и същите са изискуеми. Предвид твърдението за наличие на неизпълнение от страна на заявителя, в заповедното производство съдът не изследва това обстоятелство и при настъпила изискуемост на твърдяните вземания, съдът следва да издаде заповед за изпълнение спрямо същите.

Ето защо разпореждането, в частта му, с която заявлението за издаване на заповед по чл. 410 ГПК по искането за присъждане на вземанията, представляващи лизингови вноски е отхвърлено се явява неправилно и следва да бъде отменено.

Първоинстанционният акт следва да бъде отменен и в частта, в която е отхвърлено искането за присъждане на разноски в заповедното производство , представляващи 4 държавна такса и адвокатско възнаграждение за сума в размер на 201,38 лв.