Определение № 46 от 17.01.2024, Окръжен съд - Перник

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 46 гр. Перник, 17.01.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ТРЕТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на седемнадесети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: БИСЕР ЦВ. ПЕТРОВ

Членове:

ИВАЙЛО ХР. РОДОПСКИ

КРИСТИАН Б. ПЕТРОВ като разгледа докладваното от КРИСТИАН Б. ПЕТРОВ Въззивно гражданско дело № 20241700500006 по описа за 2024 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е образувано по повод въззивна жалба вх. № 22673/01.11.2023г. от „Профи Кредит България” ЕООД против Решение № 981 от 16.10.2023 г. по гр.д. № 2654/2023 г. на Районен съд - Перник, с което е отхвърлен предявеният установителен иск от „Профи Кредит България” ЕООД срещу А. Е. Д. за признаване за установено в отношенията между страните, че ответницата дължи на ищеца: сумата 285.85 лева – представляваща неизплатена главница по договор за потребителски кредит № ***, ведно със законна лихва за забава върху от датата на входиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по ЧГД № 1402/2023 по описа на ПРС - до окончателното изплащане на задължението - като недопустим и е прекратено производството по гр. дело № 02654/2023 г. по описа на ПРС. Със същото решение е обезсилена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК № 823 от 31.03.2023 г. по ЧГД № 1402/2023 г. по описа на Районен съд – гр.

Перник.

С жалбата постановеното от първоинстанционния съд решение се обжалва като неправилно. Счита за неправилно заключението на съда, че предявеният иск е процесуално недопустим. Сочи, че всички задължения, които се претендират със Заявлението по чл. 410 от ГПК и с исковата молба са възникнали на основание сключения Договор за потребителски кредит № ***. Излага съображения, че в исковата молба и в издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК са посочени идентични обстоятелства, от които се твърди, че произтичат вземанията на кредитора. Твърди, че е налице идентичност на заявените основание и петитум в двете производства, като допълва, 1 че е налице и идентичност между претендираното материално право в заповедното производство и това в исковото. В продължение се сочи, че дружеството е претендирало по – нисък размер на вземането си в исковото производство, в сравнение с претендираното в заповедното производство, но това се дължало на постъпило плащане от ответната страна след подаване на Заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК. На следващо място се сочи, че изменение на иска чрез намаляване е допустимо, предвид това, че ищецът има право да се разпорежда с предмета на делото. Навеждат се твърдения, че не е накърнено и правото на защита на ответника, тъй като кредиторът е взел под внимание всяко извършено по договора плащане. На следващо място с жалбата се сочи, че по иск по чл. 415, ал. 1 от ГПК ищецът винаги може да направи изменение на иска съгласно общото правило на чл. 214, ал. 1 от ГПК и няма основание да се приеме, че това правило не се прилага, когато е предявен установителен иск по чл. 415, ал. 1 от ГПК. Счита, че няма никакво значение за основанието на иска дали за спорното вземане има издадена заповед за изпълнение, дали същата е влязла в сила или дали е обезсилена. С жалбата се излагат съображения, че извода на съда, че между заповедното и исковото производство има различие между основание и предмет не отговаря на събраните по делото доказателства.

Твърди, че в конкретния случай подадената искова молба отговаря на изискванията по чл.

127 и чл. 128 от ГПК, като изложените в нея обстоятелства и представените доказателства сочат наличието на правен интерес от търсената с иска защита. Счита, че правото на защита на длъжника не е накърнено. В заключение отбелязва, че кредиторът, който претендира съществуването на вземането от един или повече длъжници, може да го предяви чрез иск пред съда, независимо от това дали и как е предявено в заповедното производство и дали и каква част от вземането срещу кои длъжници и при какви условия е била издадена Заповед за изпълнение. Въз основа на изложените съображения се иска отмяна на атакуваното решение като неправилно

По въззивната жалба е постъпил отговор от А. Е. Д., чрез адв. М. М., с който се оспорва подадената въззивна жалба. На първо място се сочи за правилен извода на първата инстанция, че производството по делото пред нея е изцяло недопустимо като се излагат подробни аргументи в тази насока. Навеждат се твърдения, че за да е допустимо производството по чл. 422 от ГПК е необходимо да има пълно съответствие между страните, основанието и размера на предявените искове и задълженията, за които е издадена заповедта за изпълнение, като допълва, че в исковото производство се установява дължимостта именно на тези вземания, за които е образувано заповедното такова и за които е издадена заповед за изпълнение. Излага съображения, че за да обоснове дължимостта на претенцията ищецът въвежда изцяло нови и различни обстоятелства, които не бил посочил в заявлението и които били от съществено значение за възникването и съществуването на неговите претенции по размер. На следващо място с отговора се твърди, че дори производството да е допустимо, то предявения иск е изцяло неоснователен, като се излагат подробни съображения в тази насока. Сочи, че съгласно чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същият не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, като допълва, че в 2 настоящия случай в процесния договор за потребителски кредит е посочен ГПР, но липсва каквото и да е уточнение, какви точно разходи се включват в посочения процент. Намира за неясно как посочения лихвен процент на ден - 0.11 % и годишния лихвен процент - 41.00 % се съдържат и как се изчисляват по отношение на общия ГПР. В продължение твърди, че предвиждането на заплащане на допълнителни услуги в размер на 1200 лева заобикаля и разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като се излагат аргументи в подкрепа на направеното твърдение. Излага, че посочването в договора на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП. На следващо място се сочи, че в процесния случай не е приложима разпоредбата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД и нищожността на посочената клауза на процесния договор обуславя недействителността на целия договор. Намира, че в настоящия случай следва да бъде взета предвид разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, чиято норма посочва, че когато не са спазени изискванията на конкретни разпоредби от закона, то договорът за потребителски кредит е недействителен. В подкрепа на изложените съображения се цитира богата съдебна практика на съдилищата в страната. В заключение се навеждат твърдения, че процесният договор е нищожен. Сочи, че поради накърняване на принципа на „добрите нрави“ по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3-то от ЗЗД се достига до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, водещо до злепоставяне на интересите на кредитополучателя с цел извличане на собствена изгода за кредитора. Твърди, че в процесния случай договорената лихва в размер на 41.00 % годишно, към която следва да се прибави скритата лихва под формата на заплащане на пакет от допълнителни услуги ще надхвърли с над 5 пъти законната, което от своя страна води до нарушаване на „добрите нрави“. Намира, че предвид характера на предоставената по договора услуга, уговорките посочени в договора за потребитерски кредит, не съответстват на изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните договорни правоотношения.

Въз основа на направените твърдения се моли съда, в случай, че обяви процесния договор за нищожен, то на осн. чл. 23 от ЗПК, Д. да дължи само и единствено чистата стойност по кредита. Алтернативно, в случай, че съдът обяви процесния договор за действителен, се прави възражение за прихващане на заплатената от А. Д. сума в размер на 70 лева за такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземанията, към дължимата главница от 285.85 лева, като допълва, че счита, че сумата от 70 лева не е следвало да се заплаща, тъй като подобна уговорка противоречи на чл. 10а от ЗПК.

С определение № 3834 от 20.11.2023 г. по гр.д. № 2654/23 г. на Районен съд Перник е оставена без уважение молба с вх. № 22710 /01.11.2023 г.,подадена от „Профи Кредит България“ ЕООД, с искане на основание чл. 248 ГПК да се измени постановеното Решение № 981/16.10.2023 г. по гр. дело № 2654/2023 г. описа на ПРС в частта за разноските – като се намалят присъдените адвокатски разноски на адв.М.М. представител на ответната страна.

Срещу това определение е постъпила частна жалба вх.№ 24935/28.11.2023г., подадена от „Профи Кредит България“ ЕООД, чрез юрк. Г. П., в която са наведени доводи за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение и се моли същото да бъде 3 изцяло отменено.

По депозираната частна жалба е постъпил отговор от насрещната страна – А. Е. Д., чрез адв. М. М., с който се излагат аргументи относно правилността на определения размер на присъденото адвокатско възнаграждение за представителство в заповедното производство. Твърди се, че в настоящата хипотеза приложима е разпоредбата на чл.11 от Наредба 1/2004 г. за минималните адвокатски възнаграждения. Моли депозираната частна жалба да бъде оставена без уважение.

Пернишкият окръжен съд, за да се произнесе взе предвид следното:

По въззивна жалба вх. № 22673/01.11.2023г.:

Настоящият въззивен състав констатира, че с оглед съдържанието, мотивите и диспозитива на обжалвания съдебен акт, последният има характер на определение. С оглед на това произнасянето на настоящия въвззивен състав трябва да се ограничи и да се извърши по реда на чл. 274 – 278 ГПК.

Жалбата като подадена в указания от съда 2-седмичен срок от процесуално легитимирана страна против подлежащ на обжалване акт, е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Гр.д. № 2654/2023 г. на Районен съд - Перник е образувано по предявен установителен иск по реда на чл. 415 ГПК от „Профи кредит България“ ЕООД срещу А. Е.

Д. за установяване съществуването на вземане в полза на „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД срещу длъжника А. Е. Д., представляващо неизплатена главница по Договор за потребителски кредит № *** в размер на 285. 85 лв., ведно със законната лихва от дата на подаване на заявлението до изплащане на вземането, след издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по чгд № 1402/2023 по описа на ПРС. В исковата молба изрично е посочено, че в исковото производство дружеството претендира в по-нисък размер вземанията, които е претендирало в рамките на заповедното производство, тъй като след подаване на Заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, по процесиия договор е постъпило плащане в размер на 160 лв. Същевременно не е налице и изменение на основанието на иска. Това е така, доколкото не се променя юридическият факт от който произтича вземането, а това е неизпълнение на Договор за потребителски кредит № ***, от което за ищеца е налице материален и правен интерес да потърси неплатените вземания по процесния договор. В заявлението по чл. 410, ал. 1 ГПК, заявителят изрично е посочил претендираната сума от 445,85 лева като главница, което вземане произтича от Договор за потребителски кредит № *** С обжалвания съдебен акт, за да отхвърли исковете като недопустими и да прекрати производството по делото, съдът е изложил решаващият мотив, че „Посочване на друга сума /по-голяма или по-малка, както е случая/ от която произтича вземането, съставляваща изпълнително основание по смисъла на чл.404 т.1 предл.4 ГПК, обуславя недопустимостта на установителния иск по чл.422 ал.1 вр.415 ал.1 ГПК“.

Въззивният съд намира, че обжалваното решение /имащото характер на определение/ е неправилно. Съображенията за това са следните:

4

Исковият процес по реда на чл. 415 ГПК, респ. чл. 422 ГПК е фаза на заповедното производство, инициирано със заявление за издаване на заповед за изпълнение, като следва да съществува идентичност в предмета на този иск и на заявлението по чл.410, респ. чл. 417 ГПК. Претендираните в исковото производство по реда на чл. 415 ГПК, респ. чл. 422 ГПК суми могат да бъдат в размер равен или по-малък от тези, за които е издадена заповед за изпълнение, но без да се излиза от въведените със заявлението основание, от което произтича вземането по издадената заповед за изпълнение /арг. от мотивите на т. 11.б от ТР № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК/.