Решение № 491 от 24.07.2024, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 491 гр. София, 23.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Албена Бонева

Членове:

Боян Цонев

Мария Христова при участието на секретаря Александра В. Карамфилова като разгледа докладваното от Боян Цонев Касационно гражданско дело № 20238002101767 по описа за 2023 година

Производство по чл. 290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото А. Д. А. срещу решение № 1232/27.06.2022 г., постановено по възз. гр. дело № 12733/2021 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно решение е отменено първоинстанционното решение № 20154428/09.07.2021 г. по гр. дело № 37013/2020 г. на Софийския районен съд (СРС) и е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу „ОТП факторинг България“ ЕАД (понастоящем заличен търговец, чийто универсален правоприемник „Банка ДСК“ АД е конституиран като ответник в касационното производство) иск по чл. 439 от ГПК за признаване за установено, че касаторът-ищец не дължи на ответника следните суми: 8 117.54 лв. – главница по договор за кредит от 01.11.2006 г. и допълнителни споразумения към него от 21.04.2010 г. и от 26.08.2011 г., ведно със законната лихва от 16.03.2017 г. до окончателното изплащане; 4 085.22 лв. – законна лихва за периода 06.04.2012 г. - 15.03.2017 г.; 491.39 лв. – лихва и 549.20 лв. – съдебни разноски, за които е бил издаден изпълнителен лист от 21.04.2012 г., въз основа на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК по ч. гр. дело № 17321/2012 г. на СРС, и които са предмет на принудително изпълнение по изп. дело № 20178480400437 по описа на частен съдебен изпълнител (ЧСИ) с рег. № 848.

В касационната жалба се излагат оплаквания и доводи за недопустимост, евентуално – за неправилност на въззивното решение – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК.

Във връзка с оплакването си за недопустимост касаторът поддържа, че и двете съдебни 1 инстанции не се произнесли по предявен от него главен иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК, преди да се произнесат по евентуалния му иск по чл. 439 от ГПК. Излага и съображения, че неправилно – в нарушение на чл. 414, ал. 1 и ал. 2, във вр. с чл. 418, ал. 5 (сега ал. 6) от ГПК въззивният съд приел, че заповедта за незабавно изпълнение му е била връчена с получаване на копия от документи по изпълнителното дело, без да е налице „акт на връчване“ на ЧСИ.

Неправилно СГС приел и че не следва да обсъжда фактите, настъпили от издаването на заповедта на 21.04.2012 г. до приетата от него дата на влизането `и в сила – 20.08.2019 г. (7 години и 4 месеца), като се излагат и съображения, че при иск по чл. 439 от ГПК преклузията не обхващала този период, тъй като според касатора „съдебното дирене“ по смисъла на тази разпоредба приключвало с издаването на заповедта за незабавно изпълнение. Поддържа се и че при неправилно приложение на чл. 416, чл. 414, ал. 2 от ГПК и чл. 117, ал. 2, във вр. с чл. 116 от ЗЗД въззивният съд приравнява неподаването на възражение срещу заповедта за изпълнение на признание на вземането, което прекъсва давността, както и неправилно приел, че влязлата в сила заповед за незабавно изпълнение има характер на съдебно решение и след това давността е всякога 5 години. Като очевидно неправилен се сочи и изводът на въззивния съд, че специалният ред за възражение по чл.

414 от ГПК изключва възможността длъжникът да се защити по общия исков ред с отрицателен установителен иск за недължимост на вземането. В тази връзка касаторът излага подробни съображения, позовавайки се и на практика на Съда на Европейския съюз (СЕС) – решение от 18.02.2016 г. по дело С-49/14 и решение от 17.05.2022 г. по дело С600/19, съгласно които, не следва да има ограничение, произтичащо от аргумент за „пресъдено нещо“, за служебното приложение от съда на материалноправните норми, бранещи потребителя и недопускащи той да бъде обвързан от събиране на вземания, произтичащи от неравноправни клаузи. В откритото съдебно заседание касаторът-ищец поддържа оплакванията и доводите си за неправилност на въззивното решение, като се позовава и на по-актуална практика на СЕС – решение от 18.01.2024 г. по дело С-531/22 и решение от 29.02.2024 г. по дело С-724/22. Също в откритото съдебно заседание жалбоподателят представя молба за сезиране по реда на чл. 150, ал. 2 от КРБ на Конституционния съд (КС) за установяване на противоречие на чл. 418, ал. 6 (предишна ал.

5) и чл. 422, ал. 1 от ГПК с чл. 4 и чл. 56 от КРБ, по която молба настоящият съдебен състав се произнася с нарочно определение.

Първоначалният ответник „ОТП факторинг България“ ЕАД, в отговора си на касационната жалба излага подробни съображения за неоснователност на същата. Ответната „Банка ДСК“ АД (универсален правоприемник на първоначалния ответник, конституирана на негово място с определение № 4203/20.12.2023 г.) не заявява становище по делото.

С посоченото определение № 4203/20.12.2023 г., постановено по реда на чл. 288 от ГПК, касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК – с оглед преценка за съответствие на обжалваното въззивно решение с посочените от касатора решение от 18.02.2016 г. по дело С-49/14 и решение от 17.05.2022 г. по дело С-600/19 на СЕС, във връзка със задължението на съда по чл. 7, ал. 3 от ГПК – служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, както и да осигури 2 възможност на страните да изразят становище по тези въпроси.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установени следните релевантни обстоятелства по делото: На 01.11.2006 г. между „Банка ДСК“ ЕАД (сега ответник по делото) и ищеца (сега касатор) е бил сключен договор за кредит за текущо потребление, по силата на който банката му е предоставила кредит в размер на 11 000 лв., а ищецът се задължил да го погаси чрез плащането на 89 бр. анюитетни (месечни) вноски в размер на 169.55 лв. и 7 бр. анюитетни (месечни) вноски в размер на 209.55 лв., считано от датата на неговото усвояване, ведно с лихва от 12.45 %, съобразно погасителен план.

Изпълнението на задълженията на кредитополучателя-ищец е било обезпечено с договор за поръчителство, сключен между банката и две физически лица. С допълнително споразумение от 21.04.2010 г. кредитът е бил престуктуриран, като задължението е следвало да се погаси чрез плащането на 96 бр. анюитетни (месечни) вноски с крайна падежна дата 21.04.2018 г., при 14.95 % лихва, съобразно погасителен план, като е бил уговорен гратисен период за издължаване на главницата от 6 месеца, считано от 01.05.2010 г. На 26.08.2011 г. е сключено допълнително споразумение, с което страните постигнали съгласие, че към момента на подписването му остатъкът от дълга е в размер 8 410 лв., а лихвата по кредита възлиза на 14.95 %. На 21.04.2012 г. в полза на банката са издадени заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист по ч. гр. д. № 17321/2012 г. на СРС – солидарно срещу ищеца и двамата поръчителите, за следните суми: 8 117.54 лв. – главница по договора за кредит от 01.11.2006 г. и допълнителните споразумения към него от 21.04.2010 г. и от 26.08.2011 г., ведно със законната лихва, считано от 06.04.2012 г. до окончателното изплащане; 423.24 лв. – договорна лихва за периода 02.12.2011 г. - 05.04.2012 г.; 68.16 лв. – наказателна лихва за периода 06.03.2012 г. - 05.04.2012 г.; 100 лв. – заемни такси, както и за направените разноски по делото в размер на 449.20 лв. С последващи определения на съда, заповедта и изпълнителният лист – в частта им срещу двамата поръчители, са били обезсилени. На 30.01.2013 г. е сключен възмезден договор за цесия между ответната „Банка ДСК“ АД и първоначалния ответник „ОТП факторинг България“ ЕАД, с който договор са прехвърлени и процесните по делото вземания към ищеца. Въз основа на горепосочения изпълнителен лист, по молба от 17.03.2017 г. на „ОТП Факторинг България“ ЕАД е било образувано срещу ищеца изпълнително дело № 20178480400437 по описа на ЧСИ Р. А. с рег. № 848, като с молбата е било поискано налагането на запори върху вземанията по банковите сметки на длъжника-ищец. На 02.05.2017 г. са изпратени запорни съобщения до пет банки, с които са били наложени запори върху вземанията на ищеца по банковите му сметки. На 30.10.2018 г. взискателят е подал молба до ЧСИ, с която е поискал налагането на възбрани върху недвижими имоти, собственост на ищеца-длъжник, които са били наложени съответно на 07.12.2018 г. и на 10.01.2019 г. На 29.07.2019 г. ищецътдлъжник е подал молба до ЧСИ, чрез надлежно упълномощения адв. Н. Н., съдържаща искане за издаване на преписи от документи по процесното изпълнително дело, в т.ч. от заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителния лист, които са били получени от пълномощника адв. Н. на 05.08.2019 г. На 28.07.2020 г. взискателят (първоначалният ответник) е подал молба до ЧСИ, с която е поискал налагането на запор върху банковите 3 сметки на ищеца-длъжник в „Алианц Банк България“ АД; на 30.07.2020 г. е било изпратено запорно съобщение до посочената банка, получено на 31.07.2020 г., с което запорът е бил наложен. Въз основа на заключението на съдебно-счетоводната експертиза по делото, въззивният съд е установил още, че последното плащане по договора за кредит, преди съдебното му събиране, било осъществено на 27.02.2012 г., като падежиралата, но незаплатена главница била в размер на 8 117.54 лв. – само първите три анюитетни вноски били заплатени, а останалите 77 анюитетни вноски (едната частично) не били заплатени.

При така установените обстоятелства, въззивният съд е достигнал до следните правни изводи:

Приел е, че оспорването на вземания, във връзка с които е издадена заповед за изпълнение, по общия исков ред, без да е използван специалния ред, предвиден в глава ХХХVІІ „Заповедно производство” от ГПК, е недопустимо. Изложил е съображения, че този извод произтича от особения характер на заповедното производство, уредено със специални процесуални норми, установяващи специфични права и задължения, относими само към страните по вече инициирано производство по издаване на заповед за изпълнение, като поради характера си тези разпоредби изключват прилагането на общите разпоредби на ГПК.

Съдът е посочил още, че това разбиране се налага с оглед логиката и духа на уредбата, приета с новия (действащия) ГПК, защото предвиденият специален ред е по-благоприятен за длъжника и осигурява пълноценна защита на интересите му – възражение по чл. 414 от ГПК, възражение по чл. 423 от ГПК или предявяване на иск по чл. 424 от ГПК. Позовавайки се на практиката на ВКС, въззивният съд е приел, че длъжникът може да предяви и отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК, но само до изтичането на срока за възражение по чл. 414, ал. 2 от ГПК. Приел е и че пропускането на горепосочените способи за защита води до неблагоприятни за длъжника последици, но това не дава основание на длъжника да търси защита чрез друг иск, извън предвидените. Също като се е позовал на практиката на ВКС, съдът е изложил и съображения, че прилагането на исковия ред по чл. 439 от ГПК за защита на длъжника, срещу който е издадена заповед за изпълнение, не влиза в колизия с правата му по чл. 424 от ГПК – фактическите състави за оспорване на изпълнението, съответно на вземането, са различни – в първия случай длъжникът може да се позовава на факти, които са новонастъпили – след влизане в сила на заповедта за изпълнение, докато във втория случай фактите или доказателствата следва да са новооткрити.

Въззивният съд е посочил, че в случая ищецът основава отрицателните си установителни искове на недействителност на договора за кредит и допълнителните споразумения към него, както и на изтекла съответно петгодишна давност за главницата и тригодишна давност за лихвите, която счита, че е започнала да се отброява от датата на издадения изпълнителен лист от 21.04.2012 г., като сочи, че изпълнителното дело е било образувано на 17.03.2017 г., а първото изпълнително действие е било извършено едва на 02.05.2017 г. Съдът е изтъкнал, че ищецът нито твърди, нито установява, в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК, който е двуседмичен (тъй като приложимата редакция е преди изменението, обн. в ДВ, бр. 100/20.12.2019 г.), да е подал възражение срещу заповедта за изпълнение, респ. – в същия срок да е предявил отрицателни установителни искове (посочено е, че исковата молба по настоящото дело е 4 подадена на 12.08.2020 г.), както и да е узнал за заповедта за изпълнение по чл. 417 от ГПК в момент, предхождащ получаването на препис от същата, по негова молба – на 05.08.2019 г.