Решение № 4846 от 20.09.2023, Софийски градски съд
- Съд
- Софийски градски съд
- Дело
- Въззивно гражданско дело 10142/2021
- Вид
- Решение № 4846
- Подписан
- 20.09.2023
- В сила
- 19.09.2023
- Състав
- Рени Коджабашева, ЙОАНА МИЛЧЕВА ГЕНЖОВА, Виктория Марианова Станиславова
Цитирани разпоредби
- чл.124, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 235, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
- чл.263, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
- чл.271, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.410 · Граждански процесуален кодекс
- чл.415, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.422, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.78, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 139, ал. 2 · Закон за енергетиката
- чл. 139в · Закон за енергетиката
- чл.149 · Закон за енергетиката
- чл.150 · Закон за енергетиката
- чл.150, ал.1 · Закон за енергетиката
- чл.150, ал.3 · Закон за енергетиката
- чл. 153 · Закон за енергетиката
- чл. 153, ал. 1 · Закон за енергетиката
- § 1, т. 42 · Закон за енергетиката
- чл.79, ал.1, пр.1 · Закон за задълженията и договорите
- чл.86, ал.1 · Закон за задълженията и договорите
- чл.10, ал.4 · Закон за наследството
- чл.53 · Закон за наследството
РЕШЕНИЕ
№ 4846 гр. София, 19.09.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател: Рени Коджабашева
Членове:
ЙОАНА М. ГЕНЖОВА
Виктория М. Станиславова при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от ЙОАНА М. ГЕНЖОВА Въззивно гражданско дело № 20211100510142 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК .
С решение №20097723/16.04.2021г., постановено по гр.д. №15316/2020г. по описа на СРС, 141 състав, е признато за установено по предявените от „Т.С.” ЕАД срещу С. В. В. установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.149 от ЗЕ и чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД, че С. В. В. дължи на „Т.С.” ЕАД сумата от 2288,30 лева, представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. „*******, за периода от м.02.2016г. до м.04.2018г., сумата от 18,50 лева, представляваща стойност на услуга за дялово разпределение за периода от м.03.2016г. до м.04.2018г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК – 01.03.2019г., до окончателното плащане на вземанията, за които суми по ч.гр.д. №12526/2019г. по описа на СРС, 160 състав, е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК от 19.03.2019г., като е отхвърлен искът за неплатена стойност на доставена топлинна енергия за разликата над уважения размер от 2288,30 лева до пълния предявен размер от 2811,17 лева, и за периода от м.05.2015г. до 31.01.2016г., иска за обезщетение за забава в 1 размер на 340,93 лева за периода от 14.09.2016г. до 19.02.2019г. върху главницата за топлинна енергия, иска за неплатена стойност на услуга за дялово разпределение за разликата над уважения размер от 18,50 лева до пълния предявен размер от 19,91 лева и за периода от м.01.2016г. до 29.02.2016г., както и иска за обезщетение за забава в размер на 3,55 лева за периода от 01.03.2016г. до 19.02.2019г. върху главницата за дялово разпределение. С решението са отхвърлени предявените от „Т.С.” ЕАД срещу Е. Г. М. установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.149 от ЗЕ и чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД за признаване за установено, че Е. Г. М. дължи на „Т.С.” ЕАД сумата от 1686,70 лева, представляваща стойност на неплатена топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. „*******, за периода от м.05.2015г. до м.04.2018г., сумата от 204,56 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху задължението за топлинна енергия за периода от 14.09.2016г. до 19.02.2019г., сумата от 11,94 лева, представляваща стойност на услуга за дялово разпределение за периода м.01.2016г. – 04.2018г., както и сумата от 2,13 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху задължението за услуга за дялово разпределение за периода от 01.03.2016г. до 19.02.2019г., за които суми по ч.гр.д. №12526/2019г. по описа на СРС, 160 състав, е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК от 19.03.2019г. Осъден е С. В. В. да заплати на „Т.С.” ЕАД на основание чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 68,84 лева, представляваща разноски в производството по ч.гр.д. №12526/2019г. по описа на СРС, 160 състав, както и сумата от 200,50 лева, представляваща разноски в исковото производство. Осъдена е „Т.С.” ЕАД да заплати на Е. Г. М. сумата от 350 лева, представляваща разноски по делото, както и на С. В. В. сумата от 41,04 лева, представляваща разноски по делото. Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице – помагач „Т.С.” ЕООД.
Постъпила е въззивна жалба от ответника С. В. В. срещу решението в частта, с която предявените срещу него искове са уважени, като е признато за установено вземане за стойност на топлинна енергия за разликата над сумата от 915,32 лева до 2288,30 лева, както и за дялово разпределение в размер на 18,50 лева. Излагат се оплаквания, че в обжалваната част решението е неправилно и необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и при допуснато от съда процесуално нарушение. Въззивникът поддържа, че 2 решението е недопустимо в частта, с която е признато за установено вземане за дялово разпределение и лихва за забава върху това вземане, като счита, че в тази част решението следва да бъде обезсилено, а предявените искове да бъдат оставени без разглеждане. Излага доводи, че вземането за възнаграждение за извършената услуга принадлежи на третото лице – помагач. Неправилно първоинстанционният съд приел, че въззивникът следва да отговаря за задълженията за топлинна енергия до размер на ¼ част като ползвател и до ¾ части като собственик на имота. Съдът не изследвал и не изложил мотиви досежно конкуренцията на правата при условие, че същият е едновременно собственик и ползвател на имота при различни дялове.
Недоказано било ответникът да притежава било като собственик, било като ползвател права върху процесния имот до 5/8 идеални части. Неправилно било кредитирано удостоверение за наследници на Д.Н. В.а, издадено от Данъчна служба „Район Люлин”, тъй като това не било от компетентността на длъжностните лица на посочената администрация. Не било установено, че въззивникът и Е. М. са наследници по закон на Д.Н. В.а. Въззивникът придобил ¼ идеална част от правото на собственост върху процесния имот след смъртта на В.С. В., като се разпоредил с притежаваната от него идеална част от имота в полза на децата си и си запазил право на ползване върху ¼ идеална част. Останалите ¾ идеални части от имота били собственост на Д.Н.
В.а, като по делото не било установено кои са нейните наследници по закон.
Освен това по делото не било установено дали Е. М. няма деца, към които да премине нейният наследствен дял след извършения от нея отказ от наследството на Д. В.а. Неправилно първоинстанционният съд кредитирал заключенията на съдебно-медицинската и съдебно-счетоводната експертизи, тъй като вещите лица работили по документи, които не са представени по делото и са съставени от ищеца за целите на процеса. От заключението по СТЕ било видно, че общият топломер, монтиран абонатната станция, не е преминал метрологична проверка в срок. Неправилно било признато и вземането за дялово разпределение, доколкото не били ангажирани доказателства, от които да се установява по какъв начин е определен размерът на таксата за дялово разпределение. Поради изложеното моли решението да бъде отменено обжалваната част и да бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК не са постъпили писмени отговори на 3 жалбата от насрещната страна „Т.С.” ЕАД и третото лице – помагач „Т.С.” ЕООД.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства и становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Постановеното решение е валидно и допустимо.
Първоинстанционният съд е сезиран с предявени от „Т.С.“ ЕАД срещу С. В. В. и Е. Г. М. положителни установителни искове с правно основание чл.415, ал.1 във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.150 от ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД за установяване дължимостта на вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК по ч.гр.д.
№12526/2019г. на СРС, 160 състав.
Съгласно нормата на чл. 153 ЗЕ – в редакцията, действала до 17.07.2012 г. всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия.
Понятието "потребител на топлинна енергия за битови нужди" е определено в § 1, т. 42 ДР ЗЕ (отм.), действал до 17.07.2012 г.: физическо лице – собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода или пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване. След отмяната на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието "клиент на топлинна енергия", което е еквивалентно по смисъл на понятието "потребител 4 на топлинна енергия". Съгласно новата редакция на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, действаща през исковия период м.05.2015г. – м.04.2018г., всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.
С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т. 1, са дадени задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение с лица, извън посочените в чл. 153 ЗЕ, какъвто обаче не е разглежданият случай. В мотивите на същото тълкувателно решение е посочено, че, предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153. ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия.
С оглед на това собственикът или титуляр на вещно право на ползване на имот в сграда – етажна собственост, се явява потребител на отдадена от сградната инсталация и отоплителните тела на общите части на сградата топлинна енергия. По силата на закона между битовия потребител и топлопреносното предприятие възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни общи условия без да е необходимо изричното им приемане от потребителя. Достатъчно е взето решение на Общото събрание на етажните собственици за присъединяване към топлопреносната мрежа, за да бъде всеки етажен собственик потребител на постъпилата в сградата топлинна енергия.
Ищецът свързва качеството на ответниците на потребители на топлинна енергия за битови нужди с качеството им на собственици на топлоснабден имот. Установява се от събраните по делото доказателства, че процесният 5 имот е бил придобит от В.С. В. и Д. Н. В.а при условията на съпружеска имуществена общност, като ответникът С. В. В. се е разпоредил с придобитата то него на основание наследствено правоприемство от В.С. В. ¼ идеална част от имота, като я е дарил на децата си и си е запазил право на ползване върху прехвърляната идеална част. Установява се от събраните по делото доказателства също така, че Д.Н. В.а е починала на 11.02.2013г., като същата е оставила за свои наследници по закон дъщеря си Е. Г. М. и сина си С. В. В.. Е. Г. М. е направила отказ от наследството на наследодателката си Д.Н. В.а, поради което съгласно разпоредбата на чл.53 от ЗН се уголемяват дяловете на останалите наследници от същия ред, т.е. в случая ответникът С.
В. В. е придобил правото на собственост върху ¾ идеални части от имота.
Неоснователни са изложените във въззивната жалба доводи, че следвало да се изследва дали лицето, извършило отказа от наследство има низходящи, които да го заместят, като следва да се отбележи, че заместване при отказ от наследство е допустимо само в хипотезата на чл.10, ал.4 от ЗН, какъвто не е настоящият случай. При това положение правилно първоинстанционният съд е приел, че ответникът следва да отговаря за сумите за ползваната топлинна енергия и услуга дялово разпределение за целия имот – за ¼ като ползвател и за ¾ като собственик, но предвид диспозитивното начало в процеса, тъй като претенцията на ищеца по отношение на него е за 5/8 от сумите, исковете са уважени до този размер.
Разпечатката съдържа 28 от 51 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/02690ec8-ea1b-44fd-9f09-66761a9ee6e6