Решение № 194 от 16.10.2025, Районен съд - Първомай

РЕШЕНИЕ

№ 194 гр. Първомай, 16.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЪРВОМАЙ, ВТОРИ СЪДЕБЕН СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: София С. Монева при участието на секретаря Петя Г. Монева като разгледа докладваното от София С. Монева Гражданско дело № 20255340100224 по описа за 2025 година

Предявени са обективно евентуално съединени искове за нищожност на договор с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 2 и 3 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) и чл. 22 от Закона за потребителския кредит (ЗПК), обективно кумулативно съединени с осъдителен иск с правно основание чл. 34, във вр. с чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД.

Ищецът М. К. Т., ЕГН: **********, с адрес: *********************, процесуално представлявана по пълномощие от адв. Е. И., вписана в регистъра на Адвокатска колегия – Пловдив, с адрес за съдебна кореспонденция: *********************, моли съда да признае за установено по отношение на ответника „Креди Йес” ООД, ЕИК: *********************, със седалище и адрес на управление: *********************, представлявано от В. М. И. и по процесуално пълномощие от юрисконсулт К. Н. К., че сключеният помежду им Договор за паричен заем № ********************* г. е нищожен, и да го осъди да й заплати сумата от 702, 66 лева (седемстотин и два лева и шестдесет и шест стотинки), подлежаща на връщане като получена без основание по същия недействителен договор, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 25.03.2025 г., до окончателното й издължаване.

Излагат се фактически твърдения, че по силата на сключен между страните Договор № ********************* г. ответникът предоставил на ищцата заем от 800, 00 лева при годишен процент на разходите от 48, 100%. Съгласно договорната клауза по чл. 8 последната следвало да заплати на кредитодателя и неустойка в размер на 689, 99 лева при неизпълнение на задължението си по чл. 6 от договора да осигури обезпечение чрез банкова 1 гаранция или поръчителство на едно или две физически лица.

Навежда се, че уговореният лихвен процент и годишен процент на разходите не са действително прилаганите, доколкото при формирането им би следвало, но не участва неустойката. Същата е договорена в разрез с присъщите й обезщетителна и обезпечителна функции и се явява скрит добавък към възнаградителната лихва, което води до нееквивалентност на насрещните престации, а оттам – и до накърняване на добрите нрави, заобикаляне на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и нарушаване на императивните изисквания на чл. 11, ал.

1, т. 9 и т. 10 от ЗПК. Последното, от своя страна, влече недействителност на съглашението, съобразно чл. 22 от ЗПК.

В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК е постъпил Отговор вх. № 2711/25.06.2025 г., с който ответникът чрез процесуалния си пълномощник пледира за отхвърляне на исковете като неоснователни. Признава, че процесният договор е сключен между страните, че заетата сума е усвоена от ищцата и че от нея са осъществени погашения по кредита в общ размер на 1 502, 66 лева.

Навежда, че неустойката не се включва при изчисляването на годишния процент на разходите, че за изискването да учреди обезпечение и за дължимостта на неустойка при неизпълнението му потребителят е надлежно предизвестен с предоставената му преддоговорна информация, както и че процесната клауза е индивидуално уговорена.

Редовно призовани, страните не участват в открито съдебно заседание, като с Молба вх. № 3947/19.09.2025 г., депозирана от пълномощника му, ищецът поддържа исковата претенция, а ответникът със Становище вх. № 3800/09.09.2025 г., постъпило от доверителя му, моли за нейното отхвърляне.

Съдът, след като обсъди събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, по реда на чл. 235, ал. 2 във вр. с чл. 12 от ГПК в контекста на наведените от страните съображения, приема от фактическа страна следното:

Въз основа на приобщените документи и обявеното по реда на чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 от ГПК съвпадение в твърденията на страните се установява, че по силата на сключен помежду им Договор за паричен заем № ********************* г. (л. 9 – л. 11) и приложимите към него Общи условия ответникът, от една страна като „Заемодател”, предоставил на ищеца по негово Искане № 460155 от 21.02.2024 г. потребителски заем от 800, 00 лева. Последният, от друга страна като „Заемател”, усвоил заемната сума и следвало в срок от 9 месеца да я възстанови на кредитодателя и да му заплати лихва при фиксиран месечен лихвен процент от 3, 330% и годишен процент на разходите от 48, 100%, или да престира общо 939, 01 лева, чрез 9 месечни вноски от по 104, 33 лева с падеж на 21-о число на месеца, подробно описани в погасителен план към съглашението.

Според чл. 8 от текста му потребителят дължи на заемодателя неустойка от 689, 99 лева, платима разсрочено ведно с погасителните вноски, в случай че не изпълни ангажимента си по чл. 6 от договора в 3-дневен срок от подписването му да го обезпечи с гарант/и, отговарящ/и на условията на чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите условия и с още едно от 2 следните обезпечения по свой избор: ипотека върху недвижим имот, особен залог върху движимо имущество, банкова гаранция или издадена в полза на кредитора ценна книга.

Ответното дружество признава в отговора си, че в периода от 22.03.2024 г. до 22.08.2024 г. кредитополучателят е осъществил 7 плащания по процесния договор в общ размер на 1 502, 66 лева, с които е погасил следните свои задължения: главница – 800, 00 лева, възнаградителна лихва – 121, 83 лева, и неустойка – 580, 83 лева.

При така очертаните фактически положения съдът по правилата на чл. 235, ал. 2 от ГПК намира от правна страна следното:

Ищецът отправя срещу ответника процесуално допустим установителен иск за прогласяване недействителността на сключен помежду им Договор за паричен заем № ********************* г. и осъдителен за връщане на недължимо платената по него сума от 702, 66 лева.

В правната теория, синтезирана от ВКС в мотивите на Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г., ОСГТК, и Тълкувателно решение № 5/30.05.2022 г. по т. д. № 5/2020 г., ОСГТК, се застъпва, че недействителността на сделките е родово понятие и обхваща тези от тях, които са с недостатък, осуетяващ желаното от страните правно действие. Регулира се от норми от императивен порядък, установени в защита на обществения ред и правната сигурност, като общата й уредба се съдържа в чл. 26-35 от ЗЗД.

Нищожността е най-тежкият порок на договора и е обективно състояние, което го лишава от правни последици още от момента на сключването му, без да може да се санира.

Освен това настъпва по право и е абсолютна – отнася се за всички и всеки заинтересован може да се позове на нея, без да е необходимо предварителното й прогласяване по съдебен ред.

Общоважимите й основания са изброени в чл. 26, ал. 1 и ал. 2, изр. 1 от ЗЗД – противоречие или заобикаляне на закона, накърняване на добрите нрави, включително и договаряне върху неоткрити наследства, невъзможен предмет, липса на съгласие, на предписана от закона форма или на основание, както и привидност, а специални хипотези са поместени и в различни други закони.

Нормата на чл. 34 от ЗЗД задължава всяка от страните по признат за нищожен договор да върне на другата всичко, което е получила от нея. Касае се за частно проявление на общия състав на неоснователно обогатяване по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, който гласи, че получилият нещо без основание или с оглед на неосъществено или отпаднало такова, е длъжен да го върне.

Съобразно принципа на диспозитивното начало в гражданското съдопроизводство, когато е сезиран с иск по реда на чл. 124 ал. 1 от ГПК за обявяване на нищожност на правна сделка или на отделни клаузи от нея, съдът е обвързан да се произнесе само по наведения в исковата молба порок (в този смисъл Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2020 г., ОСГТК). При релевиране на повече от един се касае за първоначално обективно съединяване на искове по смисъла на чл. 210, ал. 1 от ГПК, което по правило е от 3 евентуален тип, тоест уважаването на един от тях ще изключи необходимостта от разглеждането на останалите, защото, макар да е възможно едновременното съществуване на няколко опорочаващи сделката юридически факта, законът по правило свързва с всеки от тях еднакъв правен резултат, с постигането на който се изчерпва правния интерес от съдебна защита, освен ако по изключение е възможно пораждане на различен правен ефект за страните. Следователно ако ищецът, без да обосновава такъв, ги поддържа заедно, съдът не е подчинен на вида на предприетото от него обективно съединяване и дължи обсъждането им по същество в евентуална поредност, произтичаща от естеството на въведените недостатъци, като съобрази съотношението на изключване или поглъщане помежду им (в този смисъл Решение № 527/21.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1363/2009 г., IV гр. о., Определение № 494/05.08.2011 г. на ВКС по ч. гр. д. № 267/2011 г., IV г. о., и Решение № 97/08.02.2013 г. на ВКС по т. д. № 196/2011 г., I т. о.).

В конкретния случай валидността на договора се оспорва с конкуриращи се фактически доводи за противоречие на добрите нрави, заобикаляне на изискването на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и допуснати нарушения от изброените в чл. 22 от ЗПК – а именно неспазване на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК. Доколкото са кумулативно наведени, подлежат на изследване в режим на евентуалност в последователност съобразно характера им – противоречие на закона, заобикалянето му и накърняване на добрите нрави.

В съответствие с чл. 154, ал. 1 от ГПК в тежест на ищцовата страна е да докаже пороците, с които обосновава недействителността на договора, и даването в изпълнение на същия на материалната ценност, за чито връщане претендира.

Бидейки сключено от ответника в битността му на „търговец” по чл. 1, ал. 2, т. 1 от ТЗ и във връзка с упражняваното от него занятие, процесното съглашение се квалифицира от чл. 286, ал. 1 от ТЗ като търговска сделка. С оглед спецификата на насрещните престации и профила на контрагентите същата се регулира от специалния ЗПК, който транспонира в българското законодателство Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета (ОВ, L 133/66 от 22 май 2008 г.), наричана Директива 2008/48/ЕО, а по препращане от чл. 24 от ЗПК попада в приложното поле и на чл. 143-148 от ЗЗП.

Особеният регламент на договора за потребителски кредит в ЗПК го характеризира като формален предвид изискваната от чл. 10, ал. 1 от ЗПК за неговата действителност писмена форма, консенсуален или реален в зависимост от това, дали за сключването му наред със съгласуването на взаимно адресираните волеизявления е необходимо и предаване на заетите парични средства или предмети, двустранен или едностранен, т. е. създаващ задължения и за двете или само за едната страна, и възмезден поради обвързването на кредитодателя с оглед на очаквана насрещна облага.

Като разновидност на договора по чл. 9, ал. 1 от ЗПК този за заем за потребление по правната си същност, закрепена в чл. 240, ал. 1 от ЗЗД и субсидиарно важима по предписанието на чл. 288 от ТЗ, е неформален, реален, едностранен и безвъзмезден. При него заемодателят предава пари или други заместими вещи в собственост на заемателя, 4 който се обременява да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество, а според чл. 240, ал. 2, изр. 1 от ЗЗД – и да заплати лихва, ако е договорена писмено.

Чл. 10, ал. 1 от ЗПК повелява кредитната сделка да се оформи писмено на хартиен или друг траен носител на ясен и разбираем език в еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в два екземпляра, със следните реквизити, визирани в чл. 11, ал. 1 от ЗПК: датата и мястото на сключване (т. 1); вида на предоставения кредит (т. 2); името, единния граждански номер (личен номер или личен номер за чужденец), постоянния и настоящия адрес на потребителя (т. 3); името/наименованието, правноорганизационната форма, кода по БУЛСТАТ или ЕИК и адреса/седалището на кредитора (т. 4); данните по т. 3 за физически лица и по т. 4 за еднолични търговци и юридически лица – когато участва кредитен посредник (т. 5); договорния срок (т. 6); общия размер на кредита, който в §1, т. 3 от ДР на ЗПК е дефиниран като максималния размер (лимит) или общата предоставяна сума, както и условията за усвояването му (т. 7); стоката или услугата и нейната цена в брой – когато кредитът е под формата на разсрочено плащане за такава или при свързани договори за кредит (т. 8); лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния, както и периодите, предпоставките и процедурите за промяната му (т. 9); методиката за изчисляване на референтния лихвен процент съгласно чл. 33а от ЗПК (т. 9а); годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора, с посочване на взетите предвид допускания по определения в Приложение № 1 към закона начин (т. 10); условията за издължаване, включително погасителен план с информация за размера, броя, периодичността и датите на погасителните вноски, последователността на разпределението им между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването (т. 11); информация за правото на потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за кредит да получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от договорното изпълнение, извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащания, посочващ дължимите такива, сроковете и условията за извършването им, разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения процент, и допълнителните разходи, когато е приложимо (т.