Определение № 463 от 08.07.2025, Апелативен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 463 гр. Варна, 08.07.2025 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в закрито заседание на осми юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Юлия Р. Бажлекова

Членове:

Р. Сл. С.

Ирена Н. Петкова като разгледа докладваното от Ирена Н. Петкова Въззивно гражданско дело № 20243000500326 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 248 от ГПК и е образувано по молба с вх. № 3162/29.04.2025 г. от Комисията за отнемане на незаконно придобитото имущество /КОНПИ/, чрез процесуалния й представител главен инспектор М.

Д., за изменение в частта за разноските на Решение № 46/19.03.2025 г. по в. гр. д. № 326/2024 г. на Апелативен съд – Варна относно осъждането на КОНПИ да заплати по сметка на Окръжен съд – Разград държавна такса върху размера на предявения иск съгласно чл. 157, ал. 2 от ЗОНПИ, както и в частта, с която КОНПИ е осъдена да заплати сумата от 5 000 лв., представляваща направени от ответниците Ц. С. Ч. и Р. С. Ч. разноски за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред първата инстанция /Окръжен съд Разград/ и 4 000 лв. разноски за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред въззивната инстанция /Апелативен съд – Варна/.

В молбата са изложени доводи за недължимост на държавна такса от КОНПИ. Посочено е, че КОНПИ е процесуален субституент на държавата и поради това, като държавно учреждение, в резултат на чиято дейност възникват публични държавни вземания и поради характера на правото, което защитава, КОНПИ следва да бъде освободена от заплащане на държавна такса. КОНПИ се позовава на практика на Европейския съд по правата на човека /ЕСПЧ/ и твърди, че ЕСПЧ счита държавните съдебни такси в България за силно завишени и е критикувал българската система предвид факта, че законодателството не предвижда горна граница на пропорционалните такси, нито възможност за преценка от страна на съдилищата /„Мъндев и други срещу България /жалба № 57001/11 и 4 други/, „Станков срещу България“ - № 68490/01, „Агромодел ООД и Миронов срещу България“ № 68334/01, „Чорбаджийски и Кръстева срещу България“ и др./.

1

КОНПИ посочва, че от практиката на ЕСПЧ може да се направи заключението, че възложената на КОНПИ държавна такса е прекомерна, което води до нарушение на ЕКЗПЧОС. Твърди, че съдебното производство по отнемане на незаконно придобито имущество се осъществява по общите правила на ГПК при равнопоставеност на страните. Позовава се и на особеното мнение, изложено в Определение № 2226/08.05.2024 г. по гр. д. № 1386/2024 г. на ВКС, ІІІ г.о., съгласно което нормата на чл. 157, ал. 2 ЗОНПИ следва да се тълкува във връзка с чл. 78, ал. 6 ГПК във връзка с чл. 159 ЗОНПИ и ще е логически абсурд ако се приеме, че КОНПИ дължи държавна такса, защото ще е налице едновременно еднакъв приход и разход за държавния бюджет. Във връзка с присъденото адвокатско възнаграждение изразява становище за неговата прекомерност и за основателност на направеното възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК. Посочва, че пред първата инстанция са били проведени само три съдебни заседания без ответната страна да ангажира доказателства или да прави доказателствени искания.

Твърди, че въззивната жалба, изготвена от процесуалния представител на ответната страна, съдържа бланкетни възражения и няколко изречения по същество, като пред въззивната инстанция не са правени доказателствени искания и не са събирани доказателства, проведено е само едно открито съдебно заседание по делото. Позовава се и на решението от 25.01.2024 г. на Съда на Европейския съюз /СЕС/ по дело С-438/2022 г. съгласно което определените съгласно Наредба № 1/09.01.2004 г. адвокатски възнаграждения не са задължителни и не обвързват съда.

Отправеното в молбата искане е за изменение на Решение № 46/19.03.2025 г. по в. гр. д. № 326/2024 г. на Апелативен съд – Варна с оглед обстоятелството, че КОНПИ не дължи държавна такса съгласно чл. 84, ал. 1, т.

1 от ГПК вр. чл. 162, ал. 2, т. 5 от ДОПК и цитираната съдебна практика, и за намаляване на присъдените в полза на ответниците разноски за адвокатско възнаграждение.

В законоустановения едноседмичен срок по чл. 248, ал. 2 от ГПК насрещните страни по делото - Ц. С. Ч. и Р. С. Ч., не са подали писмен отговор.

Във връзка с постъпилата молба по чл. 248 от ГПК от КОНПИ настоящият съдебен състав прие за установено от фактическа и правна страна следното:

С Решение № 46/19.03.2025 г. по в. гр. д. № 326/2024 г. на Апелативен съд – Варна е отменено изцяло Решение № 101/21.05.2024 г. по гр. д. № 169/2023 г. на Окръжен съд – Разград и са отхвърлени предявените от КОНПИ искове против Ц. С. Ч. и Р. С. Ч.. Със същото решение КОНПИ е осъдена да заплати на ответниците следните съдебно-деловодни разноски: 5 500 лв. разноски на ответниците пред ОС-Разград, от които 5 000 лв. адвокатско възнаграждение и 500 лв. заплатен депозит за вещо лице, и 5 606,06 лв. разноски пред Апелативен съд – Варна, включващи 1 606,06 лв. държавна 2 такса за въззивното обжалване и 4 000 лв. адвокатско възнаграждение, както и 3 212,48 лв. дължима държавна такса върху размера на предявения иск, но основание 157, ал. 2 от Закона за отнемане на незаконно придобитото имущество /ЗОНПИ/. В о.с.з. на 12.02.2025 г., в което е даден ход на делото по същество, главен инспектор М. Д. е направила от името на КОНПИ възражение за прекомерност на разноските, сторени от насрещната страна.

Такова възражение е направено от главен инспектор Д. и в о.с.з., проведено на 30.04.2024 г. по първоинстанционното гр. д. № 169/2023 г. на Окръжен съд – Разград.

По въпроса дали КОНПИ дължи държавна такса при отхвърляне на предявен иск с правно основание чл. 153, ал. 1 или ал. 2 ЗОНПИ, респективно при прекратяване на производството на основание чл. 232 ГПК и чл. 233 ГПК, е формирана постоянна практика на ВКС относно производствата по гражданска конфискация по ЗОПДНПИ (отм.) и ЗОНПИ. Един от актовете на ВКС, в който е посочена такава практика, е Определение № 2253 от 7.05.2025 г. на ВКС по к. ч. гр. д. № 1083/2025 г., в което са изброени актове на ВКС по този въпрос, а именно: определение № 1133 от 10.03.2025 г. по ч. гр. д. № 666/2025 г. на III г. о., определение № 282 от 23.01.2025 г. по ч. гр. д. № 4871/2024 г. на III г. о., определение № 4274 от 26.09.2024 г. по ч. гр. д. № 2782/2024 г. на III г. о., определение № 3785 от 29.07.2024 г. по ч. гр. д. № 2480/2024 г. на III г. о., определение № 2226 от 08.05.2024 г. по ч. гр. д. № 1386/2024 г. на III г. о., определение № 6028 от 20.12.2024 г. по ч. гр. д. № 4863/2024 г. на III г. о., определение № 2366 от 03.08.2023 г. по гр. д. № 4777/2022 г. на III г. о., определение № 2366 от 03.08.2023 г. по гр. д. № 4777/2022 г. на III г. о., определение № 5306 от 20.11.2024 г. по ч. гр. д. № 4336/2024 г. на IV г. о., определение № 4501 от 09.10.2024 г. по ч. гр. д. № 3739/2024 г. на IV г. о., определение № 2510 от 23.05.2024 г. по ч. гр. д. № 1814/2024 г. на IV г. о., определение № 13 от 12.01.2021 г. по ч. гр. д. № 3107/2020 г. на IV г. о. Съгласно тази практика, разрешението, че Комисията не дължи държавна такса в производства по гражданска конфискация, е било обосновано в старата съдебна практика при действието на първия ЗОПДИППД (отм.) с отсъствието в този закон на специални разпоредби за държавните такси. С оглед горното разбиране е било възприето становището, че Комисията като процесуален субституент на държавата не дължи държавна такса съгласно чл. 84, т. 1 ГПК. От друга страна, в следващия ЗОПДНПИ (отм., 23.01.2018 г.) и в сега действащия ЗОНПИ се съдържат изрични норми за присъждане на държавните такси в зависимост от изхода на спора, макар да не се събират първоначално при завеждане на делото – аргумент от нормите на чл. 78, ал. 2 ЗОПДНПИ (отм.) и чл. 157, ал. 2 ЗОНПИ. При действието на цитираните по – горе разпоредби от ЗОПДНПИ (отм.) и чл. 157, ал. 2 ЗОНПИ, съгласно наличието на изрична правна уредба, КОНПИ дължи заплащане на държавна такса, когато искът е отхвърлен или когато производството е прекратено, тоест нормата на чл. 84, т. 1 ГПК не намира приложение. В цитираната по-горе актуална практика на ВКС е разяснено още, че Комисията 3 е публично държавно учреждение, но вземането – предмет на делото по исковете по ЗОНПИ, е частноправно. В производството по ЗОНПИ Комисията не брани интереси от по-висш порядък, тъй като не осъществява защита на публична държавна собственост и не претендира установени публични държавни вземания, а се явява процесуален субституент на държавата в производство по отнемане в нейна полза на имущество, което е незаконно придобито от частноправни субекти, като до неговото отнемане с влязло в сила съдебно решение, което има конститутивно действие, това имущество няма публичноправен характер.

Тази практика на ВКС не е в противоречие и с цитираната от КОНПИ практика на ЕСПЧ /и по-специално с делото Мъндев и други срещу България (Жалби № 57002/11 и 4 други), на което КОНПИ основно се позовава/. Вярно е, че в параграф 134 от това дело ЕСПЧ е посочил, че изисква приложимите правила относно таксите да бъдат до известна степен гъвкави, както и че вече няколко пъти е критикувал липсата на гъвкавост на системата на държавните такси съгласно българското законодателство, липсата на каквато и да е възможност за преценка от страна на съда и факта, че няма горна граница на държавните такси, като се е позовал на делата Станков срещу България, № 68490/01, § 64, 12 юли 2007 г.; „Агромодел ООД“ и Миронов срещу България, № 68334/01, § 47, 24 септември 2009 г.; Чорбаджийски и Кръстева §§ 64 65 и др. От тези изводи на ЕСПЧ обаче по никакъв начин не следва, че КОНПИ трябва да бъде освободена от заплащане на държавни такси в съдебните производства по ЗОНПИ. В тези производства от посочените недостатъци на нормативната уредба на съдебните такси в Република България е засегната не само КОНПИ, но и ответниците по исковете на КОНПИ.

Освен от изричната норма на чл. 157, ал. 2 от ЗОНПИ, задължението на КОНПИ за заплащане на държавна такса при отхвърляне на исковете й следва и от разпоредбата на чл. 158, ал. 4 на ЗОНПИ, съгласно която при сключване на спогодба държавната такса за производството се определя върху сумата, за която е постигната спогодбата, и се поема от страните поравно. Следователно, щом като е безспорно, че КОНПИ дължи държавна такса при сключена спогодба, на още по-голямо основание тя следва да дължи такса и при отхвърляне на исковете й.

Предвид изложеното, молбата на КОНПИ за изменение на Решение № 46/19.03.2025 г. по в. гр. д. № 326/2024 г. на Апелативен съд – Варна в частта относно осъждането на КОНПИ да заплати държавна такса е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение.

По въпроса за задължението на КОНПИ да заплати разноските за адвокатско възнаграждение на ответниците в първоинстанционното производство /и въззивници в настоящото производство/ Ц. С. Ч. и Р. С. Ч., настоящият съдебен състав намира следното:

Както в първоинстанционното, така и във въззивното производство, КОНПИ е направила възражение по ч. 78, ал. 5 от ГПК за прекомерност на 4 заплатеното от Ч.и адвокатско възнаграждение.

Според чл. 78, ал. 5 от ГПК ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата /ЗА/. Според чл. 36, ал. 2 от ЗА размерът на възнаграждението на адвоката не може да бъде по-нисък от предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа.

Съгласно решението на Съда на Европейския съюз /СЕС/ от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. Съгласно същото решение, ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение. Така съгласно решението на СЕС от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /в тогавашната й редакция/ е нищожна /така и Определение № 1621 от 3.04.2024 г. на ВКС по ч. гр. д. № 862/2024 г., III г. о., ГК/. Също така, според това решение на СЕС нормата на чл. 38, ал. 2 от ЗА, препращаща към Наредба № 1/2004 г. за възнагражденията за адвокатска работа, не съответства на правото на ЕС, поради което не следва да се прилага от съда /така Определение № 3469 от 1.07.2025 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2159/2025 г., IV г. о., ГК/. След постановяване на решението по дело С-438/22 на СЕС е формирана и установена практика на ВКС относно приложението на разпоредбата на чл. 38, ал. 2 ЗА, препращаща към регламентираните от Наредба № 1/2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения, като в постановените от различни състави на ВКС определения се приема, че предвидените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда, а тези размери подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на уговорената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото /така Определение № 2012 от 30.06.2025 г. на ВКС по ч. т. д. № 1256/2025 г./.