Решение № 1576 от 07.04.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1576 гр. Пловдив, 07.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шести март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Петър М. Милев при участието на секретаря Катя Г. Грудева като разгледа докладваното от Петър М. Милев Гражданско дело № 20245330110028 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Образувано е по искова молба, подадена от Й. Р. Р. против „Вива кредит“ АД, с която се иска ответникът да бъде осъден за заплати на ищеца сума в размер на 1 520,82 лв. на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, ведно със законна лихва за забава върху главницата от датата на подаване на исковата молба – 06.06.2024 г., до окончателното плащане, поради недействителност на Договор за паричен заем Standart 30 № ********* от 23.07.2023 г.

В исковата молба се твърди, че страните са сключили договор за паричен заем, по силата на които ответникът е отпуснал заем на ищеца в размер на 2 000 лв. при ГЛП по заем 40,32% и годишен процент на разходите – 49,50%. Сочи се, че съгласно чл. 1, ал. 3 от Договора ищецът следва да заплати такса за експресно разглеждане на документите за отпускане на паричния заем в размер на 1 197,72 лв., а съгласно чл. 4, ал. 2 от договора и неустойка в размер на 798,48 лв.

Излагат се твърдения, че е погасил предсрочно задълженията си по договора за паричен заем, като на 10.08.2023 г. е заплатил 3 520,82 лв. Сочи се, че договорът за потребителски кредит е недействителен, а в условията на евентуалност – че клаузите на чл. 1, ал. 3 и чл. 4, ал. 2 от договора са нищожни. Излага се, че в договора за кредит не са изложени приложимия лихвен процент и условията за прилагането му, което е основание за нищожност на договора съгласно чл. 22 във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК.

Твърди се, че ГПР не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като не става ясно от договора дали в ГПР е включена таксата и неустойката, които се твърди, че са нищожни. Излагат се твърдения, че с 1 предвиждането на разходите за такса и неустойка, които не са включени в ГПР, се заобикаляла разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Ищецът е на мнение, че непосочването на правилния ГПР представлява заблуждаваща търговска практика по чл. 68д, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗП.

В условията на евентуалност са наведени твърдения, че клаузите за такса и неустойка са нищожни поради накърняване на добрите нрави, като същите са заложени в прекомерен размер и водят до скрито оскъпяване на кредита.

Таксите се сочи, че противоречи на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК, а двете клаузи нарушават чл. 143, т. 5 от ЗЗП, понеже са необосновано високи, поради което водят до неоснователно обогатяване.

Отправено е искане за присъждане на разноските по делото, като и присъждане на адвокатския хонорар в полза на адвоката при условията на чл.

38, ал. 2 от ЗА.

В срока за отговор по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба, в който ответникът сочи, че исковата молба е недопустима поради липса на правен интерес. Сочи се, че на 23.07.2023 г. е постъпила онлайн заявка от ищеца за сключване на договор за заем в размер на 2000 лв., като същата е постъпила под № *********, като след извършена оценка кредитът е бил одобрен, с оглед на което е изпратен договор на ищеца за подпис. Излагат се твърдения, че сумата по заема не е изплатена от ответника на ищеца, понеже предоставеното лице за контакт не е отговорило на обажданията на кредитора, което е едно от условията за изплащане на сумата. Сочи се, че в тази връзка договорът не е породил действие. Твърди се, че между страните не е сключен договор, понеже заемната сума не е предадена реално на ищеца.

Излага твърдения за неоснователност на исковата молба, като препраща към вече изложените за недопустимост на производството.

В обобщение, ответникът моли делото да бъде прекратено, респективно искът да бъде отхвърлен, както и да бъдат присъдени разноски по производството.

Съдът, като прецени доказателствата по делото и доводите на страните съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД за връщане на дадено без основание.

Съдът е разпределил с доклада по делото в тежест на ищеца да докаже, че е платил по процесния договор сочената сума, а в тежест на ответника да докаже наличието на валидно правно основание за получаване на същата.

С доклада по делото съдът е указал на ищеца, че не сочи доказателства за плащане на търсената сума. Ответникът в отговора на исковата молба и последваща писмена молба оспорва получаването на търсената сума. В съответствие с така разпределената доказателствена тежест и при непредставяне на доказателства за плащане съдът следва да посочи, че ще приложи предпоставките на чл. 154 от ГПК, като приеме за недоказан факта на плащане на търсената сума от ищеца към ответника по процесния договор.

В тази връзка се явява безпредметно обсъждането на останалите предпоставки за уважаване на исковата претенция.

Следователно съдът намира, че искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен.

2

По разноските:

Ищецът е потребител, а спорът е за присъждане на недължимо платена от потребителя на кредитодателя сума. Макар и да е отхвърлен искът, присъждането на разноски при прилагане на разпоредбата на чл. 78, ал. 3 от ГПК в полза на ответника в случая би било в противоречие с целта на Директива 2008/48/ЕО, тъй като би било пречка за потребителя да упражни предоставеното му от директивата право на ефективен съдебен контрол. В постановеното по преюдициално запитване във връзка с приложение на чл. 6, § 1 и член 7, § 1 от Директива 93/13 Решение от 16.07.2020 г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19 на СЕС, се приема, че чл. 6, § 1 и член 7, § 1 от Директива 93/13, както и принципът на ефективност, трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба, която позволява част от процесуалните разноски да се възлагат върху потребителя в зависимост от размера на недължимо платените суми, които са му били върнати, вследствие на установяването на нищожност на договорна клауза, поради неравноправния й характер, като се има предвид, че подобна правна уредба създава съществена пречка, която може да възпре потребителя да упражни предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху евентуално неравноправния характер на договорни клаузи. В този смисъл е и постановеното по преюдициално запитване на СРС Решение от 21 март 2024г. по дело С-714/22 на СЕС, че чл. 6, § 1 и член 7, § 1 от Директива 93/13, разглеждани с оглед на принципа на ефективност, не допускат национална правна уредба, която позволява потребителят да бъде задължен да понесе част от процесуалните разноски, когато, след установяването на нищожността на договорната клауза, поради неравноправния й характер, искането му за връщане на недължимо платени от него въз основа на тази клауза суми е уважено само частично. С оглед на изложената съдебна практика на СЕС, настоящият съдебен състав намира, че въпреки цялостното отхвърляне на исковата претенция разноски в тежест на потребителя не следва да се възлагат (в този смисъл Решение № 129 от 30.07.2024 г. по търг. дело № 630/2023 г. по описа на ВСК, I ТО).

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ОТХВЪРЛЯ иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД за осъждане на „Вива Кредит“ АД, ЕИК 207343548, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. Люлин 7, бул. „Джавахарлал Перу” № 28, бл. АТЦ „Силвър Център“, ет. 2, офис 73Г, да заплати на Й. Р. Р., с ЕГН **********, с адрес в ****************, сума в размер на 1 520,82 лв., представляваща заплатена от ищеца по Договор за паричен заем Standart 30 № ********* от 23.07.2023 г., сключен между страните, и получена от ответника без основание сума, ведно със законна лихва за забава върху главницата от датата на подаване на исковата молба – 06.06.2024 г., до окончателното плащане.

Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред ОС – Пловдив в двуседмичен срок от съобщаването му на страните.

Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________ 3

4