Определение № 2199 от 08.06.2023, Окръжен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2199 гр. Варна, 07.06.2023 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IV СЪСТАВ, в закрито заседание на седми юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Тони Кръстев

Членове:

Десислава Г. Жекова мл.с. Александър В. Цветков като разгледа докладваното от Тони Кръстев Въззивно частно гражданско дело № 20233100501038 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.274 ГПК.

Образувано е по частна жалба вх. № 11987/16.05.2023 г. на „Банка ДСК" АД, гр.

София, против Разпореждане № 12416/31.03.2023 г. по ч. гр. д. № 2327/2023 г. по описа на Районен съд – Варна, в частта, с която е отхвърлено заявлението на кредитора срещу длъжника А. М. Ю., с адрес: с. С., община Аврен, за издаване на Заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК за сумата 48,69 лв., представляваща обезщетение за забава, начислено на основание т. 12 от ОУ към договора, върху главницата за периода 27.06.2021 г. – 27.03.2022 г. както и за сумата от 120,00 лв., представляваща разходи при изискуем кредит начислени на основание чл. 13 от договора, на основание чл. 411, ал.2, т.2 от ГПК.

Жалбоподателят счита разпореждането за неправилно в обжалваната част поради противоречие със закона. Поддържа, че клаузата на чл.12 от общите условия към договора за кредит не противоречи на нормата на чл. 33, ал.1 и 2 от ЗПК и не цели нейното заобикаляне.

Счита, че предвиденото по време на забавата начисляване на договорна лихва и отделно от това наказателна лихва върху забавените части от главницата е обосновано доколкото възнаградителната лихва се дължи от кредитополучателя за ползване на заетите от кредитора средства. При забавено плащане в чл.12 от ОУ е предвидено начисляване на договорна лихва върху забавените части от главницата и мораторна неустойка т.к в кредиторът понася вреди от неизпълнението на длъжника. Сочи, че тази неустойка, наименувана „надбавка за забава", е ясно посочена – 10 процентни пункта и не противоречи на разпоредбите на специалния закон – чл. 33, ал.1 и 2 от ЗПК. По отношение на претенцията за 120 лева – разход за изискуем кредит поддържа изложеното в уточняващата молба, че предвидената в Тарифата на банката сума в размер на 120 лева не представлява такса за управление на кредита, тъй като не е свързано с предоставяне от страна на кредита на допълнителна услуга, за която потребителят да дължи възнаграждение. За надлежното упражняване на правото на кредитора да обяви кредита за предсрочно изискуем е необходимо връчване на уведомление на длъжника, което е свързано с допълнителни разноски за кредитора, имащи характера на имуществени вреди, поради което в Тарифата на банката била извършена предварителна оценка на вредите, които биха настъпили от неизпълнение на задължението на кредитополучателя за осигуряване на необходимото съдействие по получаване на изходяща от кредитора кореспонденция. поддържа, че 1 клаузата, с която предварително се определя размера на имуществените вреди не попада в ограничителния режим, предвиден в чл.10а от ЗПК за такси по усвояване и управление на кредита. Сочи, че видно от приложените към заявлението доказателства, разходи по уведомяването на длъжниците, действително са извършени, а сумата се претендира на основание чл. 13 от договора. Моли за отмяна на разпореждането в обжалваната част и издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист, както и за присъждане на разноски.

За да се произнесе по жалбата, съдът констатира следното:

Частната жалба е подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, от легитимирано лице при наличие на правен интерес от обжалване, поради което се явява процесуално допустима.

Разгледана по същество, частната жалба е частично основателна по следните съображения:

Видно от заявлението на „Банка ДСК" АД за издаване в негова полза на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист срещу длъжника А. М. Ю., изрично е посочено, че вземането за сумата 48,69 лв., представлява лихвена надбавка за забава върху главницата за периода 27.06.2021 г. - 27.03.2022 г., като с уточняващи молби от 10.03.2023 г. и 27.03.2023 г. е пояснил, че същата се дължи на основание чл. 12 от общите условия към договора за кредит. Претенцията за сумата от 120,00 лева е с посочено основание „Дължими разходи при изискуем кредит“. Към заявлението е приложено извлечение от счетоводните книги съгласно чл.417, т.2 ГПК, в което са посочени процесните вземания с основание и размер.

За да откаже издаване на заповед за изпълнение за посочените суми, районният съд е приел, че съгласно т. 12 от приложените ОУ при забава на плащането на месечната вноска, частта от вноската, представляваща главница, се олихвява с договорения лихвен процент и с надбавка за забава в размер на 10 % пункта. Посоченото вземане е с мораторен характер, доколкото възниква под условие за настъпил падеж на главните задължения, едновременно с което надхвърля този на законната лихва, за периода в който е начислено, възлизаща на 10,00 % върху падежиралите погасителни вноски за главница като по този начин се заобикаля императивното правило на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК. Приел е също така, че клаузата въз основа на която е начислено вземането – в случая на т. 12 от ОУ, противоречи на закона и е нищожна, поради което и дори кредиторът да е начислил обезщетение за забава само в размер на законната лихва, но позовавайки се на нищожната клауза, то това вземане също е нищожно. Вземането в размер на 120 лева, според ВРС, е определено по напълно неясен за потребителя начин с договора – чл.13, което сочи, че то противоречи на императивното изискване на чл. 10а, ал.4 от ЗПК.

В производството по издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист по реда на чл. 417 от ГПК съдът следва да извърши формална проверка на представеното изпълнително основание, или проверката, която съгласно чл. 418, ал. 2 ГПК се дължи е досежно това дали представения документ по чл. 417, т.2 ГПК (извлечение от счетоводните книги) е редовен от външна страна и удостоверява ли той подлежащо на изпълнение вземане срещу лицето, което се сочи като длъжник.

Наред с това заповедният съд следва да извърши служебна проверка за съответствие на искането със закона и с добрите нрави и, че същото не се основава на неравноправна клауза когато са налице основания да се приложи потребителска защита – чл. 411, ал. 2, т. 2 и 3 от ГПК.

От страна на заявителя е представено в оригинал извлечение от счетоводните книги, носещо подписа на длъжностно лице на банката, което съдържа минимално необходимото съдържание и задължителните реквизити по чл.60, ал. 2 от ЗКИ – броя на вноските, които не са издължени на договорените дати за плащане или са частично погасени, и общия размер 2 на просрочената сума; общия размер на непогасената част от общия размер на дължимата сума от потребителя, включваща главница и непогасената договорена лихва; размера на обезщетението за забава за просрочените плащания.

Следователно, налице е редовен от външна страна документ по чл. 417, т.2 ГПК, който удостоверява подлежащо на изпълнение вземане срещу посочения длъжник за падежиралите вноски от главницата и начислената върху тях договорна лихва.

Кредитополучателят – длъжник е физическо лице, на което е предоставен потребителски кредит, който не е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност, поради което същият има качеството "потребител" по смисъла на пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП.

В процесния случай, първата спорна клауза от сключения от длъжника договор е на чл. 12 от ОУ, според която при допусната забава в плащането на месечна вноска на падеж просрочената главница се олихвява с договорения лихвен процент и с надбавка за забава в размер на 10 процентни пункта.

Съдът намира, че посочената клауза не е нищожна, в т.ч. поради неравноправност, тъй като надбавката по естеството си представлява неустойка за забавено плащане, чийто размер – 10% върху просрочената главница – не е прекомерен, доколкото има обезщетителен и санкционен характер и не надвишава законната лихва за забава.

Разпоредбата на чл. 33, ал. 2 от ЗПК урежда ограничение в размера на обезщетението за забава което кредиторът има право да претендира когато потребителят забави дължимите от него плащания по кредита, като същото не може да надвишава законната лихва. Предмет на искането за присъждане на сумата от 48,69 лв. е именно това обезщетение, което е в размер на законната лихва за забава. На отделно основание заявителят претендира договорна лихва, която не е част от обезщетението за забава и за която съдът е уважил искането за издаване на заповед за изпълнение. Ето защо разпореждането е неправилно в обжалваната част и следва да бъде отменено.

Вземането в размер на 120 лева са претендира на неясно основание. От една страна, кредиторът го е квалифицирал като разходи при изискуем кредит. От друга страна се позовава на чл. 13 от договора за кредит, който обективира съгласие на потребителя да заплаща предвидените в тарифата на банката такси и комисиони за извършвани услуги.

Същевременно заявителят поддържа, че се касае за разходи, направени във връзка с обявяване на предсрочна изискуемост на кредита, каквато в случая, видно от договора и извлечението от счетоводните книги не е обявявана, като крайният падеж е настъпил преди подаване на заявлението. Наред с изброеното, жалбоподателят твърди, че е приложил фактури и др. разходни документи за уведомяване на длъжника, каквито в действителност не са представени. Не са представени доказателства и за извършени уведомявания. Не е представена и Тарифата на банката и доказателства, че кредитополучателят е бил запознат със съдържанието на същата.

При така заявеното и с оглед на липсата на доказателства за действително направени разходи, съставът на въззивния съд споделя мотивите на ВРС, според които вземането е определено по напълно неясен за потребителя начин с договора, което сочи, че то противоречи на императивното изискване на чл. 10а, ал.4 от ЗПК задължаващо кредитора да дефинира ясно видът, размерът и действието, за което събира такси и/или комисиони. В допълнение, обратно на твърдението на жалбоподателя, че въпросната сума не съставлява такса, предварително фиксираната дължима сума при допуснато неизпълнение на договорно задължение, който размер е включен в извлечението от сметка и не кореспондира с конкретно предприети и посочени от заявителя действия за събиране на просроченото задължение, се претендира на осн. чл. 13 от договора, който препраща към Тарифата за лихвите, таксите и комисионите. Подобно вземане, обаче, противоречи на чл.10а, ал.2 от ЗПК, която забранява кредиторът да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, 3 свързани с управление на кредита, а съдът намира, че действията на кредитора при просрочие на дължими погасителни вноски, са типични такива по управление на лош кредит и съставляват присъщ за основния предмет на договора акт. Друг е въпросът, че клаузите, предвиждащи бъдещи разходи във фиксиран размер, събирани по силата на самия договор, чрез въвеждането на отделна “такса“ при забава, имат неустоечен характер, което пък ги поставя в противоречие с изискванията на чл. 33, ал. 1 и 2 от ЗПК. Ето защо, и по аргумент от чл.411, ал.2, т.3 ГПК, следва да се откаже издаване на заповед за изпълнение в тази част.

Поради несъвпадане изцяло на правните изводи на двете съдебни инстанции, първоинстанционното разпореждане следва да бъде отменено в обжалваната част относно вземането в размер на 48,69 лв., представляващо обезщетение за забава, като вместо него бъде постановено да се издаде заповед за незабавно изпълнение за посочената сума, както и за сумата 0,97 лева разноски за заплатена държавна такса и 1,25 лева юрисконсултско възнаграждение съразмерно на допълнително уважената част от заявлението.

С оглед частичната основателност на частната жалба, следва да се уважи искането на жалбоподателя за присъждане на заплатените от него разноски за въззивното производство съразмерно на уважената част от жалбата, а именно държавна такса в размер на 4,33 лева и юрисконсултско възнаграждение в размер на 14,43 лева (от определен от съда размер 50,00 лева) или общо 18,76 лева. Така определените допълнително разноски следва да се включат в заповедта за изпълнение, която заповедният съд следва да издаде в изпълнение на въззивния съдебен акт.