Решение № 385 от 06.06.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 385 гр. София, 06.06.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО XIII ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Даниела Борисова

Членове:

Милен Михайлов

Бетина Б. Бошнакова при участието на секретаря Светослава Хр. Матеева като разгледа докладваното от Даниела Борисова Въззивно частно наказателно дело № 20221100601695 по описа за 2022 година Производството е по реда на глава ХХІ НПК.

Образувано е по жалба на адвокат Б. Т., АК Пазарджик, редовно упълномощен повереник на частния тъжител К.У.И. М. срещу разпореждане от 25.03.2022 г., постановено по нчхд № 16454/2021 г. по описа на СРС, НО, 112 състав, с което е прекратено наказателното производство по делото на основание чл. 250, ал. 1, т. 1, вр. с чл. 24, ал. 5, т. 2 НПК.

С депозираната жалба се моли за отмяна на разпореждането на първия съд, като неправилно и незаконосъобразно. Изразява се несъгласие с мотивите на този съд, довели до прекратяване на наказателното производство по делото, за което се излагат подробни съображения от страна на жалбоподателят. Последният счита, че в случая е приложима разпоредбата на чл. 3, ал. 1 НК, с която разпоредба твърди, че не се е съобразил първия съд.

Намира, че контролираният съд е следвало да даде указания на частния тъжител за отстраняване на нередовностите в депозираната тъжба, а именно да му бъде указано да уточни мястото на узнаване на разпространените от подсъдимото лице позорни факти. Жалбоподателят не отрича, че изпълнението на въпросното деяние е започнало на територията на Република 1

Германия, както и че самото деяние е извършено от немски гражданин, но твърди, че в крайна сметка отчасти престъпните последици от него са настъпили на българска територия, защото довеждат до накърняване достойнството на български гражданин в обществото, който е изградил реномето си в българското и немското общество на достойна и уважавана личност и на добър професионалист.

С въззивната жалба не се прави искане за събиране на нови доказателства.

Въззивният съдебен състав след като се запозна с жалбата и материалите по делото намери, че не следва да бъде провеждано въззивно съдебно следствие, чрез разпит на свидетели и вещи лица.

В хода на съдебното производство пред въззивния съд, адвокат Б. Т., редовно упълномощен повереник на частния тъжител К.У.И. М. поддържа въззивната жалба и заявява, че няма искания за събиране на нови доказателства. Моли съда да уважи въззивната жалба и да отмените атакувания съдебен акт по съображения подробно изложени в нея. Твърди, че в случая макар първият съд да е приел, че соченото в тъжбата деяние стои извън приложното поле на чл. 2 до чл. 6 НК, то не е изследвал в пълнота и не е приел, че в случая последиците от това престъпление са настъпили на територията на Република България, в която насока съдебната практика е последователна.

Софийски градски съд, след като обсъди доводите във въззивната жалба, депозирана от адвокат Т., редовно упълномощен повереник на частния тъжител К.У.И. М., след като съобрази представените по делото писмени документи и становището на жалбоподателя в хода на въззивното съдебно производство, и след като провери изцяло и в съответствие с разпоредбата на чл. 314 НПК правилността на атакуваното разпореждане констатира, че са налице основания за неговото потвърждаване, поради следните съображения от фактическа и правна страна:

Въззивната инстанция намира депозираната въззивна жалба срещу разпореждането на СРС, НО, 112 състав, постановено на 25.03.2022 г. по нчхд № 16454/2021 г. за процесуално допустима, т.к. изхожда от активно процесуално легитимиран за това правен субект, а също така е депозирана и в законоустановения 15 дневен срок по чл. 250, ал. 4 НПК.

2

Разгледана по същество въззивната жалба е неоснователна.

На 24.11.2021 г. е внесена в СРС тъжба от К.У.И. М., с която желае повдигане на обвинение на лицето Т.С., немски гражданин, с последно известно местонахождение в Германия, град Берлин-Шьонеберг 10777 затова, че за периода от края на месец май 2021 г. до настоящия момент, с твърдения си, че аз, като лекар, служейки си със заблуда и измама съм призовавал за дарения, за да бъде предотвратена публичната продан на недвижим имот – собственост на моята майка, находящ се в центъра на град Лайпциг, а в същото време цитирам: „….при проверка при всички лекарски съюзи в Германия се установява, че г-н К.У.И. М. не е акредитиран лекар…“, е разпространил за мен позорни обстоятелства публично, пред институции и в обществото като цяло в Германия и ми е приписал престъпление /осъществявани от мен измамни действия. Описаните твърдения са квалифицирани от частния тъжител като престъпление по чл. 148, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 1 и във вр. с чл. 147, ал. 1 НК.

С разпореждане от 25.03.2022 г., първият съд е прекратил на основание чл. 250, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 24, ал. 5, т. 2 НПК наказателното производство по делото. Районният съд след като се е запознал с депозираната тъжба е констатирал, че посочените от тъжителя К.У.И. М. в обстоятелствената й част клеветнически действия, като извършени спрямо него от лицето срещу което тъжбата е депозирана - Т.С., са били осъществени в Германия. При така установеното, първият съд е заключил, че българският съд не е компетентен да разгледа настоящото дело, защото престъплението „клевета“, което е от частен характер, и за което се сочи от тъжителя, че е извършено в чужбина от чужденец, е извън приложното поле на българския Наказателен кодекс.

Районният съд е посочил още, че съобразявайки пределите на действие на българския наказателен закон, ясно визирани в чл. 2 – 6 НК, то процесното престъпление не попада в нито една от изброените хипотези. По изложените съображения контролирания съд намира, че делото следва да се разглежда от немския съд, на когото то е подсъдно по правилата на немския наказателен закон. При така изложените мотиви първия съд е прекратил наказателното производство по делото.

Срещу разпореждането от 25.03.2022 г., с което е прекратено наказателното производство по делото е постъпила жалба от адвокат Б. Т., АК 3

Пазарджик, редовно упълномощен повереник на частния тъжител К.У.И. М., която инициира и настоящото въззивно производство пред въззивният съд.

При осъществяване на дължимата се цялостна въззивна проверка по реда на чл. 314 НПК, за правилността на атакуваното разпореждане, с което е прекратено наказателното производство по настоящото дело от частен характер, въззивният съдебен състав намира същото за правилно и законосъобразно и като такова счита, че следва да бъде потвърдено изцяло.

Въззивният съд при извършената от него цялостна проверка на атакувания пред него съдебен акт намира, че първият съд правилно и законосъобразно е достигнал до крайния си извод, при което е прекратил по реда на чл. 250, ал. 1, т. 1, вр. с чл. 24, ал. 5, т. 1 НПК наказателното производство по делото. Съгласно посочените разпоредби, съдът прекратява наказателното производство, когато липсва тъжба, а настоящия случай е точно такъв. За да стигне до крайния си извод за прекратяване на наказателното производство по делото, правилно първия съд е изходил от даденото от страна на тъжителя описание на твърдените като извършени противоправни действия от страна на лицето срещу което е насочена тъжбата, и с които се счита, че е засегната неговата личност. Ето защо и в изпълнение на изискването заложено в разпоредбата на чл. 81, ал. 1 НПК, първият съд е установил, че изложените от тъжителя факти и обстоятелства в иницииращия наказателното производство писмен документ – тъжба, не могат да поставят началото на провеждане на наказателно производство от частен характер, т.к. касаят престъпление, което не е извършено и довършено на територията на Република България.

Въззивният съд подобно на първият съд не остана със съмнение във волята на въззивния жалбоподател, а именно, че желае да бъде ангажирана наказателната отговорност на лицето Т.С. за извършено от него престъпление, което е извършено и довършено на територията на Германия, където според тъжителя, съгласно изложението в тъжбата, са настъпили и твърдяните за него общественоопасни последици. Въззивния съд намира, че правилно е установено от първия съд, че в случая, в депозирания писмен документ „тъжба“ се описват от тъжителя факти и обстоятелства, които биха могли да се субсумират под състав на престъплението „клевета“, което е престъпление от частен характер. На следващо място не търпи упрек и 4 направена от първия съд констатация, че в тъжбата са описани действия извършени от чужденец в чужбина. Това е така, защото при внимателния прочит на депозираната пред първия съд тъжба от частния тъжител К.У.И. М. се констатира на първо място, че тя е насочена срещу лицето Т.С., за което се сочи, че е немски гражданин и е с последен известен адрес на територията на Германия. На следващо място в обстоятелствената част на тъжбата са изложени факти и обстоятелства, касаещи според тъжителя действия извършени от лицето срещу което е насочена тъжбата Т.С., на територията на Германия. В нито една част от съдържанието на изложението, намерило място в тъжбата на тъжителя К.У.И. М., не се посочват или описват извършени на територията на Република България действия от страна на лицето срещу което е насочена тъжбата Т.С.. Също така в съдържанието на тъжбата липсват описани факти и обстоятелства, от които да се изведе извод, че с действията си извършени на територията на Германия, както твърди тъжителя К.У.И. М. в своята тъжба, са настъпили неблагоприятни за личността му последствия – отчасти или изцяло на територията на Република България. На следващо място, в съдържанието на тъжбата не се излагат данни за мястото на което тъжителя К.У.И. М. упражнява своята професионална дейност като лекар. От съдържанието на тъжбата и от дадения смисъл на изложените факти и обстоятелства е видно, че вероятно тъжителя упражнява своята професия на територията на Германия и именно там са настъпили за него неблагоприятни последици от действията на лицето Т.С., защото изрично се излагат твърдения в тази насока от една страна, а от друга липсват каквито и да е твърдения за настъпили неблагоприятни за тъжителя последствия на територията на Република България.

Тук е мястото да се посочи, че факта, че пострадалото лице е български гражданин не обуславя наличие на материално правни предпоставки, съгласно разпоредбите на Наказателния кодекс на Република България, делото да се разглежда от българския съд. Това е така, защото пределите на действие на Наказателния кодекс на Република България са очертани от законодателя в разпоредбите чл. 2 – 8 на Раздел II от същия. В тази насока районният съд е извел правилни и законосъобразни изводи посочвайки, че в конкретния случай не е налице нито една от приложимите разпоредби на чл.

2, чл. 3, чл. 4, чл. 5 и чл. 6 от Наказателния кодекс на Република България. С оглед наведените от повереника на тъжителя възражения за това, че първия 5 съд не е съобразил в своето произнасяне материалната норма на чл. 3, ал. 1 НК, въззивният съд намира, че следва изрично да посочи, че тази норма също е неприложима в конкретния случай, поради което и същата правилно не е отчетена от контролирания съд. Съгласно чл. 3, ал. 1 НК наказателният кодекс се прилага за всички престъпления, извършени на територията на Република България. В настоящият случай и с оглед описаните в обстоятелствената част на тъжбата факти и обстоятелства, които очертават предмета на доказване в наказателния процес при дела от частен характер, не се констатира и от въззивния съд, че описаните действия, за които се твърди, че са извършени от лицето срещу което е насочена тъжбата Т.С. са извършени на територията на Република България. Напротив, изрично в своята тъжба, тъжителят сочи, че противоправно извършените от лицето Т.С. действия са извършени в Германия и именно на територията на тази държава са настъпили неблагоприятни за тъжителя последствия или деянието, за което се иска ангажиране на наказателната отговорност на лицето Т.С. е извършено и довършено на територията на Германия. От друга страна, в случая се касае за изложени твърдения от страна на тъжителя в депозираната жалба за извършено престъпление от частен характер, а не за такова от общ характер, поради което и разпоредбата на чл. 5 от Наказателния кодекс на Република България не е приложима в случая, защото макар и лицето срещу което е насочена тъжбата, то е видно, че се касае за престъпление от частен характер, а не за такова от общ характер. Ето защо и след като тези действия не са извършени на територията на Република България и данни за това липсват в самата тъжба, то не може да се изведе извод, че в случая същите се субсумират под състав на престъпление от частен характер, извършено и довършено на територията на Република България за да попада в пределите на действие на Наказателния кодекс на Република България, поради което и възраженията на повереника не почиват на основните принципи заложени в чл. 2, чл. 3, чл. 4, чл. 5 и чл. 6 от Наказателния кодекс на Република България, в който смисъл е и съдебната практика - Решение № 113 от 17.02.1970 г. по н. д. № 26/1970 г., II н. о. на ВС.