Решение № 163 от 28.02.2024, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 163 гр. гр. Хасково, 28.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, ІV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесет и първи януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Даниела Й. Банкова при участието на секретаря Михаела Кр. Стойчева като разгледа докладваното от Даниела Й. Банкова Гражданско дело № 20235640102358 по описа за 2023 година

Предявен е иск с правно основание чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД, във вр. чл.143, ал.1 и чл. 146, ал. 1 ЗЗП от Т. М. М., от гр.****** против „София Комерс Кредит Груп" АД, ЕИК 175302519, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул. „Васил Калчев", бл.58, офис № 6.

В исковата молба се твърди, че на **********. между ищцата и ответника „София Комерс Кредит Груп" АД бил сключен Договор за потребителски микрокредит от разстояние от **********. по силата, на който на ищцата бил предоставен заем в размер на 1500 лева, при годишен лихвен процент - 41,16% и годишен процент на разходите (ГПР) - 49.89%, със срок на кредита 18 месеца, по който ищцата следвало да върне сума в размер общо на 2035,26 лева на 18 равни месечни вноски с размер на всяка 113,07 лева.

Съгласно условията на договора и в частност §7 от процесния договор било предвидено, че кредитополучателят дължи неустойка, ако в срок до 3 дни от подписване на договора не предостави едно от изброените в §6 от договора обезпечения. Неустойката била в размер на 1470,42 лева, платима на 18 равни месечни вноски всяка, от които в размер на 81,69 лева или общия размер на месечните плащания по договора били в размер на 194,76 лева.

1

В исковата молба се поддържа, че клаузата на §7 от процесния договор, предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 1470,42 лева била нищожна на основание чл. 26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави и поради това, че била сключена при неспазване на нормите на чл.143, ал.1 и чл.146 от ЗЗП, вр. чл. 24 ЗПК.

На първо място посочва се, че съгласно възприетото в правната доктрина и съдебна практика становище, накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл. 3 от ЗЗД е налице именно, когато се нарушава правен принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. В този смисъл била практика на ВКС /Решение №4/2009г. по т.д.№395/2008г., Решение №1270/2009г. по гр.д.

№5093/2007г., определение№877 по т.д.№662/2012г. и др/. Такъв основен принцип била добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като в случая ставало дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която е прокаран този принцип е чл.289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намирали приложение - чл.8, ал.2 и чл.9 от ЗЗД. Според задължителната практика на ВКС преценката дали бил нарушен някой от посочените основни правни принципи се правела от съда във всеки конкретен случай, за да бъде даден отговор на въпроса дали уговореното от страните води до накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26 ал.1, предл. 3 от ЗЗД. Накърняването на на „добрите нрави" по смисъла на чл. 26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД водела до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на ищеца и извличане на собствена изгода на кредитора.

Сочи се още, че оспорваната клаузата за неустойка, предвидена в процесния договор е нищожна като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл.143, т.19 от ЗЗП, тъй като сумата, която се претендирала чрез нея за неустойка била в размер на 2/3 (две трети) от сумата на отпуснатия кредит. По този начин безспорно се нарушавал принципа на добросъвестност и справедливост, застъпен в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата, като в настоящия случай със заплащането на сумата, предвидена за неустойка изцяло се нарушавал принципа на добросъвестност и справедливост. Именно и въз основа на това, така уговорената клауза в §7 от процесния договор била нищожна като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл.143 от ЗЗП.

2

Предвидената клауза била неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП и тъй като същата предвиждала заплащането на неустойка, която била необосновано висока.

Сочи се, че в глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора, преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В този смисъл било съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити. Разгледана в този аспект, клаузата на §7 от процесния договор, според която се дължи неустойка в размер на 1470,42 лева при неосигуряване в 3-дневен срок от датата на сключване на договора на обезпечения, се намирала в пряко противоречие с преследваната с целта на транспонираната в ЗПК директива. Подобни уговорки прехвърляли риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водели до допълнително увеличаване на размера на задълженията. Неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение е пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяван, в който смисъл било и възприетото в т.3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.20Юг. на ВКС по тълк. дело № 1/2009г., ОСТК становище, че нищожна, поради накърняване на добрите нрави е тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. По посочения начин се заобикалял и чл. 33, ал. 1 от ЗПК.

С процесната клауза на §7 от процесния договор в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение, в какъвто смисъл била и т.32 от извлечение от протокол №44 на заседание на КЗП от 05.11.2015г. Неустойката по съществото си била добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба увеличавала стойността на договора и основната й цел била да доведе до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя и до увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително с още проценти 3 от предоставената главница. В същия смисъл било и решение № 511 от 17.04.2018 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 324/2018 г. Последователна била практиката, че неустойка, която била уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции е нищожна, поради противоречие с добрите нрави и в този смисъл били Решение № 107 от 25.0б.2010г., на ВКС по т.д.№ 818/2009г,, П т.о, Решение № 511 от 17.04.2018г., на Окръжен съд Пловдив по в.гр.д.№ 324/2018г.

На следващо място сочи се, че клаузата на §7 от процесния договор, предвиждаща заплащането на неустойка, е нищожна и на основание чл.146 ал.1 отЗЗП. Съгласно чл.146, ал.1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Сочи се, че клаузата на §7 от процесния договор не се явявала индивидуално уговорена по смисъла на чл. 146, ал.2 ЗЗП. Сочи се, че от процесния договор по безспорен начин се установявало, че оспорваната клауза е част от едни стандартни и бланкетни, отнапред изготвени условия на договора и кредитополучателите нямали възможност да влияят върху съдържанието им към момента на сключване на договора. В този смисъл била Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори.

По тези съображения се иска от съда да постанови решение, с което да бъде обявена за нищожна клаузата на §7 от Договор за потребителски микрокредит от разстояние от **********., предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 1470,42 лева, на основание чл. 26, ал.1, пр.3 от ЗЗД във вр. с чл. 143, ал.1 и чл. 146 от ЗЗП. Претендират се и направените по делото разноски. Представят се писмени доказателства.

В срока по чл.131 от ГПК ответникът подава отговор на исковата молба, с който признава предявения иск като основателен. Признава, че ищцата му е заплатила сума в общ размер на 2189,00 лв., с която било извършено погасяване на следните задължения по процесния договор: главница в размер на 1500 лв., договорна лихва в размер на 535,26 лева и неустойка за неизпълнение в размер на 153,74 лв. Сочи, че предвид направеното от него признание на иска за нищожност на процесната клауза, то неустойка по същата не се дължала от ищцата, от което следвало, че ответникът следвало да й възстанови сумата от 153,74 лева, надплатена неустойка. С оглед направеното признание на иска и тъй като с поведението си не бил дал повод за завеждане на делото, ответникът моли разноските по делото да се възложат върху ищцата. В условията на евентуалност и в случай, 4 че се претендира адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 от ЗАдв., ответникът оспорва наличието на посоченото основание за освобождаване на ищцата от заплащане на такова. С оглед изложеното, ответникът моли съда да постанови решение съобразно направеното признание на иска и да остави без уважение искането на ищцата за присъждане на разноски.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното:

Не се спори между страните, а и от представените писмени доказателства се установява, че между ищцата и ответника „София Комерс Кредит Груп" АД е бил сключен Договор за потребителски микрокредит от разстояние от **********. по силата, на който на ищцата е била предоставена сумата в размер от 1500 лева за срок от 18 месеца при 41.16% фиксирана годишна лихва, ГПР 49.89% , при обща сума за погасяване в размер на 2035,26 лева. По същият кредитополучателят се задължил да върне предоставения потребителски кредит на 18 равни месечни вноски с размер на всяка

113,07 лева. Съгласно § 6 от договора, в тридневен срок от сключването му ищецът се задължавал да осигури на кредитора едно от следните обезпечения: Поръчителство на едно физическо лице, което да представи служебна бележка от работодател, доказваща нетен размер на трудовото възнаграждение в размер, над 1800 лева, т.е. надвишаващ сумата по отпуснатия кредит или Поръчителство на две физически лица, които да представят служебна бележка от работодател, доказваща нетен размер на трудовото възнаграждение в размер над 950 лева, коит да отговарят на слидните критерии: да работят на безсрочен трудов договор, да не са кредитополучатели по друг договор за паричен заем с Кредитора, да няма неплатени осигуровки за последните две години, да нямат задължения към други банкови и финансови институции и които поръчители да подпишат договор за поръчителство с кредитора; Банкова гаранция, от банка, оперираща на територията на Р. България, която да съдържа неотменяемо и безусловно задължение на банката гарант, че ако потребителят не плати в срок което и да било свое задължение по договора за кредит, същата ще заплати на кредитора всички дължими от потребителя суми след първото поискване, отправено към нея.

Съгласно §7 от договора, в случай, че независимо от изразеното от потребителя преди отпускане на кредита съгласие за предоставяне на обезпечение, потребителят не представи в срок някое от обезпеченията по §6 от Договора и не упражни правото си на отказ от договора, страните приемат, че за кредитора настъпват вреди от намаляване на кредитоспособността на потребителя, свързани с предприемане от кредитора на нарочни мерки за регулиране на финансовия риск, и затова страните се съгласяват, че потребителят заплаща на кредитора обезщетителна неустойка в размер на 1470,42 лева, платима на 18 равни части в размер на всяка 81,69 лева, като общият размер на месечните плащания на всеки съответен падеж по договора 5 е в размер на 194,76 лева.