Решение № 261365 от 24.11.2020, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е гр.

София, 24.11.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ

ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Е въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и пети септември през две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ

КОНСТАНТИНА

ХРИСТОВА при секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия Христова гр. дело № 4535 по описа за 2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 282071 от 21.11.2019 г., постановено по гр. д. № 77872/2018 г., по описа на СРС, ГО, 66-ти състав, са отхвърлени предявените от И.В.Т. срещу Българско национално радио искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ за признаване за незаконно и отмяна на дисциплинарното уволнение на И.В.Т., извършено със заповед № РД-25-405 и № 5057 от 10.10.2018 г. на Генералния директор на БНР, за възстановяване на ищеца на заеманата до уволнението длъжност – „видеомонтажист“, и за заплащане на сумата в размер на 5 222,40 лева - обезщетение за оставане без работа за периода от 10.10.2018 г. до 10.04.2019 г., както и са отхвърлени искове с правно основание чл. 128 от КТ, вр. чл. 13, ал. 1, т. 1 от НСОРЗ за заплащане на сумата в размер на 581,82 лева – допълнително трудово възнаграждение за периода 01.07.2018 г. – 30.09.2018 г., както и сумата в размер на 450 лева – неплатена част от дължимото за периода 01.04.2018 г. – 30.06.2018 г. допълнително трудово възнаграждение, ведно със законната лихва върху сумите от 10.12.2018 г. до окончателното плащане.

Срещу така постановеното съдебно решение е депозирана въззивна жалба от ищеца И.В.Т., в която се излагат съображения за неговата неправилност и необоснованост и постановяване при допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон. Сочи се, че неправилно СРС е приел, че не са допуснати формални нарушения при ангажирането на дисциплинарната отговорност на въззивника. В тази връзка се счита, че не е бил спазен преклузивният срок по чл. 194 от КТ за налагане на дисциплинарното наказание и не е било изпълнено задължението на работодателя по чл. 193 от КТ да изслуша служителя или да приеме писмените му обяснения, като искането за даване на обяснения е било инициирано и проведено от С.К., на кого не му е била делегирана както работодателска власт, така и право да изисква и да получава обяснения. Допълнително се намира, че по делото не са ангажирани доказателства, от които да се установява извършването от ищеца от обективна и субективна страна на твърдените от работодателя нарушения на трудовата дисциплина. Твърди се, че представената от ответника справка /която според въззивника не е годен документ с оглед липсата на направено отразяване в нея на датата на съставянето й, нейния автор, подпис и др./, за която последният счита, че установява отсъствията, закъсненията или преждевременните напускания на работното място от страна на И.Т., не е била връчвана на същия. Посочва се, че поддържаните от ответника нарушения на трудовата дисциплина не се установяват и от дадените от ищеца обяснения, доколкото в последните той е акцентирал единствено на обстоятелството, че не му е възлагана работа, като от показанията на св. Д.. се установява, че редакция „Бинар“ е функционирала по начин, при който формалният график и работно време никога не е бил спазван, работило се е основано според обема на работа и като цяло работният процес и неговата специфика в тази редакция не е позволявал да се спазва утвърденото от работодателя работно време, поради което липсва и виновно поведение на ищеца за извършването на твърдяното от работодателя нарушение. Излага се, че по делото е установена и липсата на подходящи условия за работа предвид значително остарялата техника, което е друга причина за изпълнение на служебните задължения от въззивника извън работното му място и липсата на виновно поведение от последния. Счита се, че процесното уволнение е незаконосъобразно и поради нарушение от страна на ответника на чл. 20 от ЗЗДискр., вр. чл. 8 от КТ, доколкото ищецът е бил третиран неравноправно спрямо други служители от БНР извън редакция „Бинар“, намиращи се в обективно идентична ситуация, които не са спазвали формално и стриктно работното си време, но въпреки това не са им били налагани дисциплинарни наказания. Сочи се, че на всеки служител в радиото се е дължало ДМС, затова и е незаконосъобразно то да не бъде изплащано на определен служител поради твърдението, че той е извършил нарушение на трудовата дисциплина. Поради което се отправя искане за отмяна на атакуваното решение и уважаване в цялост на предявените от И.В.Т. искове. Претендират се разноски.

В срока по чл.

263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника Българско национално радио, в който същата се оспорва като неоснователна. Възразява се срещу твърдението на жалбоподателя, че са допуснати формални нарушения при ангажирането на дисциплинарната му отговорност, като трудовото правоотношение межди страните е било прекратено правомерно и на ищеца са му изплатени всички дължими суми. Сочи се, че със заповед № 646/29.05.2017 г. Генералният директор, който съгласно чл. 68, ал. 1, т. 6 от ЗРТ осъществява правата на работодател по КТ, е наредил на ръководителите на структури, които са на пряко негово подчинение, да „изискат писмени обяснения по чл. 193, ал. 1 от КТ от служителите от подчинените им структурни единици, преди да бъде наложено което и да е от дисциплинарните наказания, предвидени в КТ“. Счита се, че от събрания по делото доказателствен материал несъмнено е установено извършеното от въззивника нарушение на трудовата дисциплина. Оспорва се наведеното от И.Т. възражение за проявено спрямо него дискриминационно отношение като в тази връзка се акцентира, че тези твърдения в хода на процеса са били недопустимо изменяни от ищеца и са релевирани различни доводи за тяхната основателност.

Излага се, че при вече прекратено трудово правоотношение липсва правно основание за изплащане на каквото и да било възнаграждение, тъй като работникът е преустановил престирането на труд. По изложените съображения се отправя искане за оставяне на въззивната жалба без уважение и потвърждаване на първоинстанционното съдебно решение. Претендират се разноски.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК и срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество, въззивната жалба е неоснователна.

Въззивният съд, съобразявайки разпоредбата на чл. 269 от ГПК, според която дължи служебна проверка за валидността на решението, за неговата допустимост в обжалваната част и за правилността му единствено по въведените в жалбата основания, намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

Решението на СРС е и правилно, като на основание чл. 272 от ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Предмет на разглеждане са искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, както и с правно основание 128 от КТ.

Страните не спорят, а и от представените по делото писмени доказателства – трудов договор № 2696/04.07.2017 г., допълнително споразумение № ЧР-10-2960/26.06.2018 г. към трудов договор, се установява, че ищецът е работил при ответника на трудов договор за неопределено време, като е заемал длъжността „видеомонтажист“ в Българско национално радио, програма „Радио София“, редакция „Бинар“, при пълно работно време от осем часа по утвърден график, с месечно брутно трудово възнаграждение в размер на 870,40 лева.

Със Заповед № РД-25-407/10.10.2018 г. на генералния директор на БНР на ищеца е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ поради неявяването му на работа на 01.08.2018 г. и на 03.08.2018 г., както и поради това, че на 02.08.2018 г., 13.08.2018 г., 14.08.2018 г., 15.08.2018 г., 16.08.2018 г. и 17.08.2018 г. е допуснал закъснения за работа, подробно описани в заповедта. На 12.10.2018 г. на ищеца e връченa и заповед № 5057/10.10.2018 г., съгласно която се прекратява трудовото му правоотношение с ответника поради наложено дисциплинарно наказание „уволнение“.

С иска за признаване на уволнението за незаконно по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ ищецът отрича потестативното право на работодателя да прекрати трудовото правоотношение с едностранно изявление - предмет на делото е съществуването на това потестативно право. Затова ищецът трябва да посочи всички факти, които опорочават, отлагат или погасяват оспорваното потестативно право на работодателя, а ответникът - всички факти, които пораждат това право или имат значение за надлежното му упражняване. Съдът не може да основе решението си на факти, които опорочават, отлагат или погасяват оспорваното потестативно право, но не са посочени от ищеца в исковата молба /в този смисъл решение № 149/13.06.2012 г. по гр. д. № 475/2011 г., IV ГО на ВКС/.

Предвид изложеното, неоснователен се явява наведеният от жалбоподателя довод, че при налагане от страна на работодателя на дисциплинарното наказания не е бил спазен преклузивният срок по чл. 194 от КТ, доколкото противно на поддържаното във въззивната жалба коментираното възражение е направено за първи път пред настоящата съдебна инстанция. Съдът не следи служебно за спазването на срока за налагане на дисциплинарно наказание.

Всички срокове, за които съдът следи служебно, са преклузивни, но това са само сроковете за надлежното му сезиране. Съдът не може да следи служебно за преклузивните срокове, които пораждат, променят или погасяват материалното субективно право, което е предмет на делото, защото съгласно чл. 6, ал. 2 от ГПК предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните.

Съдът не следи служебно и за сроковете, които погасяват правото на иск - това са давностните срокове /чл. 120 от ЗЗД/. Макар да погасява правото на иск, давността се преценява с решението по съществото на делото, т. е. не обуславя допустимостта на иска, а неговата основателност.

Срокът за налагане на дисциплинарното наказание е давностен. Всички срокове за налагане на наказания са по естеството си давностни. С изтичането на срока не се погасява отговорността за нарушението, а възможността тя да бъде реализирана. За разлика от преклузивните срокове, които текат по отношение на всички, а даденото в изпълнение на субективното право след изтичане на срока подлежи на връщане като дадено без основание, когато работодателят наложи дисциплинарно наказание след срока по чл. 194, ал.

1 от КТ и работникът не обжалва наложеното наказание, то поражда всички правни последици - работникът не може да претендира вреди от незаконно наложено дисциплинарно наказание. Доколкото в процесния случай доводът за налагане на наказанието в нарушение на чл. 194, ал.

1 от КТ не е въведен от ищеца с исковата молба, то това основание е преклудирано /в този смисъл решение № 167/30.07.2014 г. по гр. д. № 6368/2013 г., IV ГО на ВКС/.

Не могат да бъдат споделени и изложените от И.Т. твърдения за допуснато от ответника нарушение на разпоредбата на чл. 193 от КТ, тъй като искането за даване на обяснения е било инциирано и проведено от С.К., на кого не му е била делегирана както работодателска власт, така и право да изисква и да получава обяснения. Действително, изслушването на работника или служителя, или приемането на писмените му обяснения е задължение на работодателя. Това действие е част от дисциплинарната процедура и е нейно задължително изискване.

Законодателят й е придал такова съществено значение, като се е ръководил от необходимостта да се съберат и оценят доказателствата на лицето, спрямо което се предприемат дисциплинарни мерки. Самото искане за даване на обяснения, което изхожда от носителя на дисциплинарна власт, както и даването на обяснение пред носителя на дисциплинарна власт, или адресирано до него или до упълномощено лице, което е във връзка с допуснати конкретни нарушения на трудовата дисциплина, насочва към открито дисциплинарно производство, респ. към възможност за носене на дисциплинарна отговорност. Няма изискване за нарочно уведомяване относно започнала дисциплинарна процедура, което законодателят да е вменил в задължение на работодателя и да е основание за отмяна на наложено дисциплинарно наказание. Същевременно, Върховният касационен съд е последователен в практиката си, че искането за даването на обяснения може да бъде направено и/или прието от друго лице, напр. от непосредствения ръководител на работника или служителя по поръка на работодателя, като за това действие не е необходимо формално упълномощаване. Не следва да се допуска смешение между възможността за налагане на дисциплинарното наказание от трето лице, предвидена в чл. 192, ал. 1 от КТ, и възможността да се изискат и приемат писмените обяснения от трето лице, което обаче не е носител на дисциплинарна власт. В последния случай е от значение достигането на обясненията до работодателя, респ. до носителя на дисциплинарна власт, който да ги вземе предвид в дисциплинарната процедура, но не е от значение кой е техният преносител или кой е извършил организационните действия по изискването им /в този смисъл освен цитирано от СРС решение № 66/03.04.2014 г. по гр. д. № 3413/2013 г., III ГО на ВКС, но и решение № 322/05.05.2010 г. по гр. дело № 301/2009 г., III ГО на ВКС, и решение № 232/20.07.2012 г. по гр. дело № 1008/2011 г., III ГО на ВКС/. Поради което и доколкото в разглеждания в настоящото производство случай в процесната заповед за уволнение изрично е посочено, че при издаването й до работодателя са достигнали обясненията на работника и същите са били взети предвид в дисциплинарната процедура, то се налага извод за спазване на реда на чл. 193 от КТ. Съответно, ирелевантно се явява и наведеното от въззивника възражение във връзка с твърдяното от негова страна оспорване на представена от ответника заповед, за която се счита, че на С.К. не е била делегирана нито работодателска власт, нито правото да изисква и получава обяснения от служителите.