Решение № 211 от 22.04.2025, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 211 гр. София, 22.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, IV ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ирина Р. Славчева

Членове:

Ивайло П. Г.

Виктория Р. Стоилова при участието на секретаря Теодора Р. Вутева като разгледа докладваното от Виктория Р. Стоилова Въззивно гражданско дело № 20221800500381 по описа за 2022 година

Производството е по чл. 258 и следв. ГПК.

С Решение № 7 от 12.01.2022 г., постановено по гр.д. № 541/2020 г. по описа на Районен съд – Елин Пелин е осъден ответника – Кооперация „Надежда Кооп“ да заплати на ЕТ „Тодор Димитров Илиев – ТОП 92“ на осн. чл. 79, ал. 1, вр. с чл. 266, ал. 1 ЗЗД сумата от 14 527.92 лв., представляваща незаплатени суми по фактури № 0000000784/05.06.2019 г.; № 0000000805/19.06.2019 г. и № 0000000786/12.11.2019 г., издадени във връзка със сключени Договор за услуга от 11.01.2019 г. и Договор за услуга от 30.03.2019 г., ведно със законната лихва върху посочената сума считано от 03.09.2020 г. до датата на окончателното й изплащане, както и на основание чл. 92 ЗЗД следните суми: 3032.45 лв., представляваща неустойка по фактура № 0000000784/05.06.2019 г. за периода от 06.07.2019 г. до 02.09.2020 г. и 1917.83 лв., представляваща неустойка по фактура № 0000000805/19.06.2019 г. за периода от 20.07.2019 г. до 02.09.2020 г. и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата в размер на 195.36 лв., представляваща лихва за забава за периода от 13.12.2019 г. до 01.09.2020 г., дължима по фактура № 0000000786/12.11.2019 г.

Със същото решение съдът е разпределил и отговорността за разноските, като е осъдил на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК ответника – Кооперация „Надежда Кооп“ да заплати на ЕТ „Тодор Димитров Илиев – ТОП 92“ сумата в размер на 3879.16 лв.

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство - Кооперация „Надежда 1

Кооп“, чрез адв. Н. М. с оплаквания за неправилност, предпоставена от допуснати процесуални нарушения. Счита, че първоинстанционния съд неправилно не е взел предвид извършеното между страните прихващане с насрещно вземане, с което задължението на ответника е било частично погасено със сума в размер на 5 867.64 лв. По конкретно твърди, че прихващането е било извършено между страните с двустранен протокол от 21.12.2018 г., като е било отразено в счетоводните регистри на ответника и констатирано от вещото лице, изготвило съдебно – счетоводната експертиза.

Твърди още, че вземането, с което е поискано да бъде извършено прихващане произтича от неплатена наемна цена по договор за наем на земеделска земя, което вземане е предмет на установителен иск. Моли да бъде отменено изцяло така постановеното решение, евентуално да бъде съобразено стореното прихващане като присъдените суми бъдат намалени. Претендира разноски.

Въззивната жалба се оспорва с отговор, подаден от ищеца в срока по чл.

263, ал. 1 ГПК. Въззиваемият намира за правилни изводите на решаващия състав на първоинстанционния съд за основателност на заявените претенции.

Счита, че първоинстанционния съд достатъчно обосновано е аргументирал в мотивите си защо не взема предвид отразеното от вещото лице в изготвената по делото съдебно – счетоводна експертиза прихващане по протокол 21.12.2018 г., с което между страните са прихванати извънсъдебно сумите предмет на протокола. В тази връзка сочи, че от страна на ответника не са представени доказателства за съществуване на вземането му в констатирания в експертизата размер. Искането е жалбата да бъде оставена без уважение, а решението на районния съд – потвърдено от въззивната инстанция.

Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, против подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, поради което е процесуално допустима и подлежи на разглеждане.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивния съд се произнася служебно по валидността на решението а по допустимостта му – в обжалваната част. По останалите въпроси въззивния съд е ограничен от посоченото в жалбата.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният съд споделя мотивите на първоинстанционния съд и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях.

Във връзка с доводите във въззивната жалба следва да се добави следното:

Производството пред Районен съд – Елин Пелин е образувано по искова молба на ЕТ „Тодор Димитров Илиев – ТОП 92“ срещу Кооперация „Надежда Кооп“, с която са предявени обективно кумулативно съединени искове за осъждане на ответника да заплати на ищеца следните суми: 1) на основание чл. 79, ал. 1, вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД сумата от 14 527.92 лв., представляваща главница формирана от непратени суми по три броя фактури с № 0000000784/05.06.2019 г.;

№

0000000805/19.06.2019 г. и

№

0000000786/12.11.2019 г., издадени във връзка със сключени Договор за услуга 2 от 11.01.2019 г. и Договор за услуга от 30.03.2019 г., ведно със законната лихва върху посочената сума считано от 03.09.2020 г. до датата на окончателното й изплащане; 2) на основание чл. 92 ЗЗД сумата от 3023.45 лв. неустойка, начислена на осн. чл. 7.2 от договора за услуга от 11.01.2019 г. досежно вземанията по фактура № 0000000784/05.06.2019 г. за периода от 06.07.2019 г. до 02.09.2020 г. и 1917.83 лв., представляваща неустойка начислена на осн. чл.

7.2 от договора за услуга от 30.03.2019 г. досежно вземанията по фактура № 0000000805/19.06.2019 г. за периода от 20.07.2019 г. до 02.09.2020 г.; 3) на основание чл. 86 ЗЗД сумата в размер на 195.36 лв., представляваща лихва за забава за периода от 13.12.2019 г. до 01.09.2020 г., дължима по фактура № 0000000786/12.11.2019 г.

Пред първоинстанционния съд е било релевирано от ответника възражение за прихващане с вземане, което същият твърди да има към ищеца за сума в размер на 39 372.00 лв., представляваща дължима наемна цена по договор за наем на земеделска земя за периода 01.10.2018 г. до 15.10.2019 г., което вземане е било предмет на установителен иск, предявен по реда на чл.

422 ГПК.

С определение от 22.02.2021 г. първоинстанционният съд е приел, че не следва да разглежда релевираното възражение за прихващане, като е изложил аргументи за недопустимост на повторно предявяване на идентична претенция, макар и под формата на възражение, за която вече е образувано отделно производство по предявен установителен иск.

За да постанови атакуваното решение, районният съд е приел, че страните били в облигационни отношения по силата на двата договора за услуга, съответно от 11.01.2019 г. и 30.03.2019 г., като ищецът, в качеството си на изпълнител, е извършил услугите оран и култивиране на земеделски земи до 1000 дка по първия договор, и торене и пръскане с превоз на вода до 4000 дка земеделска земя по втория договор. Приел е още, че ищецът е извършил и услугата жътва на 300 дка земеделски земи със слънчоглед.

За осъществените услуги ищецът издал фактура № 0000000784/05.06.2019 г. на стойност 7152.00 лв. с ДДС, фактура № 0000000805/19.06.2019 г. на стойност 4675.92 лв. с ДДС и фактура № 0000000786/12.11.2019 г. на стойност 2700.00 лв. с ДДС. Приел е, че ответното дружество не е заплатило стойността на предоставените от ищеца услуги, поради което претенцията на ищеца за вземанията по процесните три фактури е основателна.

Основателността на иска за главното задължение обуславяло и основателност на исковете за неустойка, дължима на основание чл. 7.2. от двата договора и лихва за забава върху главницата по фактура № 0000000786/12.11.2019 г.

За да бъде успешно проведен иска с правно основание чл. 266, ал. 1, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД ищецът следва да установи по безспорен начин, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за изработка, че е изработил (изпълнил) възложеното му с договора точно и в уговорените срокове, че извършената работа е приета от ответника.

Между страните не се спори, а и от събраните по делото доказателства, в 3 това число договор за услуга от 11.01.2019 г. и договор за услуга от 30.03.2019 г. и приетите към тях двустранни протоколи, безспорно се установява, че между страните по делото са възникнали валидни облигационни правоотношения по няколко договора за изработка. В тази връзка ищцовото дружество е издало и процесните фактури № 0000000784/05.06.2019 г.; № 0000000805/19.06.2019 г. и № 0000000786/12.11.2019 г. адресирани до задълженото лице Кооперация „НАДЕЖДА КООП“, които се установи, че са осчетоводени в счетоводството на ответника и са включени в дневника за покупките и справка декларация ДДС, осчетоводени са и в счетоводните регистри на ответника по дебита на сметка 611 «Разходи за основна дейност», сметка 4531 «Начислен данък на покупките» в кореспонденция с кредита на сметка 401 «Доставчици».

Недоказано е останало оспорването по истинността на протоколите, с които са приети извършените от ищеца услуги досежно подписите положени от представителя на Кооперация „НАДЕЖДА КООП“, в която връзка съдът е открил и производство по реда на чл. 193 ГПК, тъй като ответника, в чиято тежест е било да докаже неистинността не е внесъл депозит за възнаграждение по допуснатата съдебно-графологична експертиза, съответно доказателствената стойност на представените писмени доказателства не е била оборена.

Предвид така установеното наличие на валидно облигационно договорно правоотношение между страните по делото и изпълнението на всички договорни отношения от изпълнителя ЕТ „Тодор Димитров Илиев – ТОП 92“, доколкото други възражения от страна на ответника не са релевирани, то за последния е възникнало задължението да заплати уговорената цена на извършените услуги съобразно издадените от изпълнителя фактури. В случая от заключението на изслушаната по делото пред първоинстанционния съд съдебно-счетоводна експертиза се установява, че общият размер на задължението по трите процесни фактури възлиза на 14 527,92 лв., поради което предявените искове са изцяло основателни, до който извод е достигнал и първоинстанционния съд.

Основателни се явяват и предявените искове с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за заплащане на дължимите неустойки за забавено плащане върху неизплатените задължения по сключените между страните договори за услуги и издадените по тях фактури. Съгласно чл.7.2 и по двата договора за услуга между страните е уговорено, че при просрочие се начислява неустойка в размер на 0,1 % на ден върху стойността на извършените работи. Съдът намира, че в настоящия случай от страна на ответника е налице неизпълнение на задължението за заплащане стойността на извършените услуги в срок и следователно за ищеца е възникнало правото по чл.7.2 от сключените договори за услуги да претендира уговорената договорна неустойка. Исковете са доказани и по размер, съобразно изготвената по делото пред първоинстанционния съд съдебно-счетоводна експертиза, като следва да бъдат уважени за посочения в исковата молба период, съответно размер 3023.45 лв. неустойка, начислена на осн. чл. 7.2 от договора за услуга от 11.01.2019 г. досежно вземанията по фактура № 0000000784/05.06.2019 г. за 4 периода от 06.07.2019 г. до 02.09.2020 г. и 1917.83 лв., представляваща неустойка начислена на осн. чл. 7.2 от договора за услуга от 30.03.2019 г. досежно вземанията по фактура № 0000000805/19.06.2019 г. за периода от 20.07.2019 г. до 02.09.2020 г.

Основателен се явява и иска по чл.86 ЗЗД за заплащане на сумата от 195.36 лв. лихва за забава за периода от 13.12.2019 г. до 02.09.2020 г. дължима по фактура № 0000000786/12.11.2019 г., чиито размер се установява и от изслушаната по делото съдебно-счетоводна експертиза.

Спорен във въззивното производство е останал единствено въпросът дали вземането на ответното дружество Кооперация „Надежда Кооп“, с което ответникът е релевирал възражение за прихващане с вземанията на ищеца, не е било прието за разглеждане от първоинстанционния съд, поради допуснати процесуални нарушения, респ. дали е възникнало и какъв е неговият размер.

С определение, постановено в открито съдебно заседание на 19.10.2022 г. настоящото производство е било спряно до приключване на производството по т.д. № 395/2021 г. по описа на Софийски градски съд с влязъл в сила съдебен акт, с предмет активното вземането по релевираното в настоящото производство възражение за прихващане.