Определение № 1732 от 06.07.2026, Софийски окръжен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1732 гр. София, 06.07.2026 г.

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на шести юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Росина Н. Дончева

Членове:

Невена Пл. Великова

Виктория Р. Стоилова като разгледа докладваното от Невена Пл. Великова Въззивно частно гражданско дело № 20261800500654 по описа за 2026 година Производството е по чл. 274, ал. 1, т. 2, вр. чл. 248, ал. 3 ГПК.

Образувано по частна жалба на „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД – ответник в първоинстанционното производство, подадена чрез юрк. Г. А., срещу Определение № 157 от 30.03.2026 г. по гр. д. № 1111/2024 г. по описа на Районен съд – Костинброд, с което е оставена без уважение молбата му за изменение на решението в частта за разноските поради прекомерност на претендираното от насрещната страна адвокатско възнаграждение.

В жалбата са изложени доводи за неправилност на постановения съдебен акт, доколкото жалбоподателят счита, че размерът на възложеното в тежест на ответника адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство е прекомерен, несправедлив и необосновано висок. В тази връзка поддържа, че по делото не е налице фактическа или правна сложност, като не са извършвани действия или разходи от страна на длъжника или нейния процесуален представител, които да оправдават разноски в посочения размер.

При това положение счита, че неправилно първоинстанционният съд е приложен единствено критерия за материалния интерес, но не и този за реално извършените от адвоката действия по защита на ищеца. Поддържа, че няма данни процесуалният представител на ищцата адв. Д. Т. да се е явила в повече от едно съдебно заседание, като не е извършила никакви процесуални действия, освен подготовка на бланкетна искова молба. Изтъква, че делото е приключило в едно-единствено съдебно заседание. С оглед на горното и поради естеството на настоящото дело и обема на извършените от адв. Т. процесуални действия, жалбоподателят счита, че следва да й се присъди възнаграждение за безплатното представителство на ищцата в размер на 200,00 лева или 10,.26 евро условията на евентуалност 400,00 лева или 204,52 евро. За определяне на възнаграждението под минимума съобразно Наредба 1

№ 1 за възнагражденията за адвокатската работа жалбоподателят се позовава на РЕШЕНИЕ НА СЪДА на ЕС (първи състав) от 23.11.2017, г. по съединени дела С 427/16 и С 428/16, според което установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски в обжалваните размери не са обвързващи за съда, чиито постановки са доразвити с постановеното РЕШЕНИЕ НА СЪДА на ЕС от 25.01.2024 по дело С-438/22, поради което определеното по Наредбата адвокатско възнаграждение в размер на 1138.00 лева е несправедливо и необосновано и не зачита общия интерес на всички участници в съдебното производство, в който смисъл същото следва да бъде намалено.

Въззиваемата страна – Т. В. Л., чрез процесуалния си представител – адв. Д. Т., е подала отговор на частната жалба, в който е застъпено становище за нейната неоснователност, като се препраща към съображенията, изложени в отговора на молбата по чл. 248 ГПК от 23.03.2026 г. Отговорът е подаден извън срок по чл. 276 ГПК (препис от частната жалба е връчен на процесуалния представител на страната по ЕПЕП на 22.05.2026 г., а отговорът е подаден по електронната поща на РС – Костинброд на 31.05.2026 г.), поради което и на основание чл. 64, ал. 1 ГПК не следва да бъде взет предвид.

Съдът, като съобрази възраженията в подадената частна жалба, прие за установено следното:

Частната жалба е подадена срещу подлежащ на въззивна проверка акт (арг. чл. 248, ал. 3 ГПК), от процесуално легитимирано лице – надлежно упълномощения процесуален представител на ответника в първоинстанционното производство „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД – юрк. Г. А., в указания в определението срок за обжалване на решението – арг. чл. 62, ал. 3 ГПК (препис от определението е връчен на страната на 15.04.2026 г., а частната жалба е подадена по ССЕВ на 21.04.2026 г.), като отговаря и на изискванията по чл. 260, ал. 1, т. 1, 2, 4 и 7 ГПК и чл. 261 ГПК, поради което се явява процесуално допустима.

Разгледана по същество, същата е неоснователна.

Производството пред РС – Костинброд е образувано по искова молба, подадена от Т. В. Л., чрез процесуалния й представител – адв. Д. Т., срещу „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, с която са предявени първоначално обективно съединени искове съответно – установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПК за признаване на нищожност поради противоречие със закона на договор за потребителски кредит Стандарт № 40008770935/ 31.03.2022 г., съединен при условията на евентуалност (в случай че бъде уважен главния иск) с осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата в размер на 1380,00 лева, представляваща платена без основание сума, ведно със законна лихва за забава, считано от датата на депозиране на иска – 17.12.2024 г.

В срока по чл. 131 ГПК по делото е постъпил отговор на исковата молба 2 от ответника „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, с който са оспорени предявените искове, като на основание по чл. 78, ал. 5 ГПК е релевирано и възражение за прекомерност по на претендираното адвокатско възнаграждение, обосновано със сходни на изложените в частната жалба доводи.

По делото е проведено едно открито съдебно заседание, на което не са се явили представители на ищеца и ответника, като за ищеца адв. Т. е депозирала молба, в която е заявила, че поддържа исковата молба, като е взела и становище по доклада, както и по отговора на исковата молба, като е поискала допълване на доклада, предвид обстоятелството, че ответникът не е оспорил, че ищцата е заплатила по договора сумата в размер на 5380 лева, който факт се прави искане да бъде признат за доказан. В случай че съдът не възприеме горното искане, е направено доказателствено искане – за назначаване на съдебно-счетоводна експертиза. С молбата адв. Т. е взела и становище по същество, като е представил и списък по чл. 80 ГПК, както и доказателства за заплатеното й адвокатско възнаграждение.

Видно от представения към молбата договор за правна защита и съдействие от 02.12.2024 г. ищцата и процесуалния й представите са договорили възнаграждение по иска с правно основание чл. 26 ЗЗД в размер на 700,00 лева, определено върху предоставената по договора за кредит сума в размер на 4000,00 лева, а по иска с правно основание чл. 55 ЗЗД – в размер на 438,00 лева, определено върху цената на иска от 1380,00 лева, които суми е удостоверено, че са били действително заплатени от ищцата.

С Решение № 70 от 02.03.2026 г. съдът е уважил предявените отрицателен установителен и осъдителен иск, като е възложил в тежест на ответника по реда на чл. 78, ал. 1 ГПК сторените от ищцата разноски в производството в размер на 805,48 евро (с левова равностойност 1575,39 лева), от които 437,39 лева – заплатена държавна такса и 1138,00 лева – адвокатско възнаграждение. В мотивите на решението е видно, че съдът се е произнесъл, макар и лаконично, и по направено от ответника възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК, като е приел, същото за неоснователно доколкото претендираното адвокатско възнаграждение е определено за два иска и предвид общата цена на иска, доколкото може да се направи извод, че правната сложност и обема доказателства не са значителни.

В срока по чл. 248, ал. 1 ГПК (препис от решението е връчен на ответника на 11.03.2026 г.) по делото е постъпила молба вх. № 1569/18.03.2026 г., подадена по ССЕС, с която ответникът е направил искане съдът да измени решението си в частта за разноските и да намали присъдения адвокатски хонорар, като в молбата страната се позовава на практиката на СЕС, цитирана и в частната жалба. По същество са развити сходни на релевираните в частната жалба възражения.

В срока по чл. 248, ал. 2 ГПК по делото е постъпил отговор, с който молбата е оспорена, като са изложени доводи, че адвокатското 3 възнаграждение е определено в минимален размер съобразно Наредбата, като дори се сочи, че възнаграждението по иска е определено върху предоставената главница в размер на 4000,00 лева, а не върху общо дължимата по договора за кредит сума, възлизаща на 10934,84 лева, в който случай адвокатското възнаграждение само по този иск би било в размер на 1384,00 лева. Посочено, че явяването на адвоката в съдебното заседание пред РС – Костинброд, би струвало на страната още не по-малко от 100,00 лева, които са дължими отделно на основание чл. 2, ал. 8 от Наредбата и които са били спестени на дружеството.

В определението си по чл. 248, ал. 3 ГПК Районен съд – Костинброд е посочил, че за да присъди адвокатското възнаграждение в претендирания размер, е отчетено, че това възнаграждение е общо за два иска, а така също са отчетени и липсата на правна сложност, и обема доказателства. Посочено, че в съдебния акт са изложени мотивите за определяне на претендираното възнаграждение за основателно с основния аргумент за предявяване на два иска и съобразно тяхната цена, което общо възнаграждение според съда е справедливо обезщетение (възнаграждение за извършената работа).

Въззивният съд намира постановеното определение за правилно, макар че мотивите на съда са лаконични и не са отговорили на направените в молбата по чл. 248 ГПК възражения.

В тази връзка, тук е място да се посочи, че ползвайки Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за възнагражденията за адвокатска работа като ориентир за определяне на адвокатското възнаграждение, първоинстанционният съд е стигнал до извода, че претендираното по двата иска възнаграждение е в минимален размер, респ. искането на ищеца както в молбата по чл. 248 ГПК, така и в частната жалба е за намаляване на същото в размер под минимума, позовавайки се и на практика на СЕС.

Действително с Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, е прието, че чл. 101, § 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на посочените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна 4 уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

Решенията на Съда на Европейския съюз по преюдициални запитвания са задължителни за всички съдилища на основание чл. 633 ГПК, следователно, приетата в приложение на уредената в чл. 36, ал. 2 ЗАдв законова делегация от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация на адвокатите в Република България Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, не обвързва съда при определяне на съответното на действително положените процесуални усилия по делото адвокатско възнаграждение. При надлежно релевирано възражение за прекомерност на заплатеното от ответната страна адвокатското възнаграждение и съобразно нормативните изисквания по чл. 78, ал. 5 ГПК съдът трябва да извърши преценка на действителната правна и фактическа сложност на всяко конкретно дело. Съгласно актуалната редакция на разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК (Изм. – ДВ, бр. 17 от 2026 г.), която именно следва да намери приложение, предвид несъщинското обратно (незабавно) действие на процесуалния закон, при преценката за прекомерност съдът прилага съответно критериите за определяне на адвокатските възнаграждения п о чл. 36, ал. 3 от Закона за адвокатурата и правилата за прилагането им, уредени в наредбата по чл. 36, ал. 4 от същия закон, като съдът не може да присъди по-нисък размер на разноските за адвокатско възнаграждение от размера на заплатеното възнаграждение на адвоката на насрещната страна.