Решение № 457 от 11.05.2026, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 457 гр. Стара Загора, 11.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, VII-МИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Свилен Жеков при участието на секретаря Маргарита Огн. Николова като разгледа докладваното от Свилен Жеков Гражданско дело № 20265530100042 по описа за 2026 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 103 - 257 от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.

Предявени са обективно кумулативно съединени установителен и осъдителен иск както следва: 1/ с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл.

26, ал. 1, предл. 1, 2 и 3 ЗЗД вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП и чл. 9, ал. 1 ЗПК за прогласяване недействителността на клауза за заплащане на такса за бързо разглеждане на документи в размер на 569,14 лв. предвидена в договор за кредит № *******/****** г., като неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 19 ЗПК, противоречаща на добрите нрави, заобикаляща закона – чл. 19, ал. 4 ЗПК и като нарушаваща разпоредбите на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК и чл. 10а, ал. 2 ЗПК и 2/ с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД /осъдителен иск за връщане на дадено без основание/ за заплащане на сумата от общо 450,00 лв. представляваща недължимо платени суми извън чистата стойност на главницата по договор за кредит № *******/****** г. - недължимо платена за такса за бързо разглеждане по договор за кредит № *******/05.04.2023 г.

1

Ищецът Ц. С. твърди, че е сключил с ответника „ЮтеКредит България“ ЕООД договор за кредит № *******/****** г., съгласно който ищецът следвало да върне сумата по кредита в общ размер на 2665,11 лева, при сума на получаване 1600,00 лева, при лихва от 495,97 лева и такса за разглеждане в размер на 569,14 лева, при ГПР: 53,89 % и ГЛП: 22 %. Съгласно договор за кредит № *******/****** г., ищецът следвало да заплати и такса за разглеждане в размер на 569,14 лева. Ищецът сочи, че е погасил задълженията си по договор за кредит № *******/****** г., като е заплатил сумата от 2122,00 лева. Счита, че такса за разглеждане в размер на 569,14 лева била нищожна на основание чл. 26, ал. 1 пр. 3 от ЗЗД и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл. 10а, чл. 21, ал. 1 и чл. 33 от ЗПК, както и по чл. 143, ал. 1 и чл. 146 от ЗЗП, съображенията са следните: на първо място, възможността за събиране от потребителя на такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора, била регламентирана в разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 ЗПК /нов – ДВ, бл. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г./. Допълнителната такса предвиждаща заплащането на еднократна такса в размер на 78,63 лева била нищожна, тъй като чрез същата се водело до заобикаляне на ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и в явно противоречие с чл. 10а от ЗПК. На следващо място била нарушена добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Поради накърняването на принципа на „добри нрави“ по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД се достигало до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение с цел извличане на собствена изгода на кредитора. Предвидената такса била неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата била необосновано висока. В глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора, преди сключване на договор за кредит, да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В този смисъл било съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на съвета от 23.04.2008 г. относно договорите за потребителски кредити. По посочения начин се заобикалял чл. 33, ал. 1 от ЗПК. С процесната клауза предвиждаща заплащането на еднократна такса, в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително възнаграждение в размер на над размера 2 на отпуснатия кредит. Същото така имало и нарушение на Директива 93/13/ЕИО на съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, транспонирана в българското законодателство с § 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП.

Моли съда да постанови решение, с което да се приеме за установено, че такса за разглеждане в размер на 569,14 лева по договор за кредит № *******/ ****** г., е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 пр. 3 от ЗЗД и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл. 10а, чл. 21, ал. 1 и чл. 33 от ЗПК, както и по чл. 143, ал. 1 и чл. 146 от ЗЗП и да се осъди ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 450,00 лева, недължимо платена като такса за разглеждане по Договор за кредит № *******/****** г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда, до окончателното изплащане на сумата.

В срока по чл.131, ал.1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, като е заел позиция за допустимост и основателност на исковете.

Изрично прави признание на исковете по основание и размер. Моли да се постанови решение по делото по реда на чл. 237 ГПК.

Ищецът, с писмено становище от 17.03.2026 г. /л.37 - 40 от делото/ е направил искане за постановяване на решение при признание на иска.

С молба от 14.04.2026 г. /л. 49 от делото/ ответникът моли да се даде ход на делото в негово отсъствие, като повторно признава предявените искове и моли съда да постанови решение по реда на чл. 237 ГПК.

Съдът, като взе предвид становищата на страните намира, че са налице процесуалните предпоставки за постановяване на решение при признание на иска, визирани в чл. 237 ГПК. Направеното признание на иска по съществото си е процесуално действие на ответника, с което същият се отказва от защита срещу иска, защото го счита за основателен и заявява, че твърденията на ищеца отговарят на действителното правно положение, т.е. претендираното право съществува, което пък води до съвпадане на насрещните позиции на двете страни. Ответникът признава изцяло иска, както в отговора на исковата молба, така и с подадена молба от 17.04.2026 г. /л. 49 от делото/. Налице е искане от ищеца за постановяване на решение при признание на иска.

Предявеният иск, с оглед и на представените доказателства с исковата молба, не противоречи на закона и добрите нрави, предявеният иск не е брачен, нито 3 такъв по гражданско състояние или за поставяне под запрещение, нито пък е признато право, с което страната не може да се разпорежда, поради което и срещу ответника ще следва да се постанови решение за уважаване на иска съобразно извършеното признание, без съдът да се мотивира по същество по аргумент на чл. 237, ал. 2 ГПК. Това е така, защото признанието не попада в някоя от хипотезите на чл. 237, ал. 3 ГПК, нито в друго предвидено в закона изключение.

По отношение на разноските - съгласно чл. 78, ал. 2 ГПК разноските се възлагат върху ищеца, ако ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска. Тълкувайки цитираната разпоредба съдът стига до извода, че за да се възложат разноските върху ищеца е необходимо едновременното наличие на две предпоставки: признание на ответника, такова поведение на ответника преди завеждане на иска, което не дава повод на ищеца да смята, че по всяко време ответникът може да инициира изпълнително производство. В случая ответникът признава иска.

Следва да се има предвид обаче, че това признание е направено едва с подадения отговор на исковата молба. Поради изложеното и съдът намира, че разноски се дължат именно в полза на ищеца в производството.

В разглеждания случай ищецът е релевирал своевременно искане за присъждане на разноски, като е представил списък на разноските по чл. 80 ГПК за процесуалния представител, предоставил безплатна правна помощ. По делото е ангажиран и договор за правна защита и съдействие /л. 53 от делото/, в който страните по упълномощителната сделка - ищецът, от една страна и съответният адвокат, от друга страна, са направили съвпадащи изявления, че правната помощ се предоставя като безплатна поради това, че ищецът и процесуалния представител са в близки отношения- чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗА.

В представения списък по чл. 80 ГПК се претендира възнаграждение по всеки от предявените искове в размер на 246,00 евро с ДДС /или обща сума в размер на 492,00 евро с ДДС/.

Споделя се частично изразеното от ответника възражение в частта му за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищеца поради следното - налице е задължение на националния съд да откаже да приложи Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /поради противоречието й с чл. 101, § 1 ДФЕС, 4 вр. чл. 4, § 3 ДЕС/ - вж. подробни мотиви в определение № 1001/06.03.2024 г. на ВКС по ч.гр.д. № 553/2024 г., III г.о., определение № 563/11.03.2024 г. на ВКС по ч.т.д. № 188/2024 г., II т.о., определение № 50015/16.02.2024 г. на ВКС по ч.т.д. № 1908/2022 г., I т.о. свеждащи се до следното - с решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация Наредба № 1/09.01.2004 г. относно задължителните минимални размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от член 101, параграф 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях. Посочено е, че подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с преследването на „легитимни цели“. Това води до абсолютна нищожност на наредбата, която няма действие в отношенията между договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица, като нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи последици. Изложени са и мотиви, че цената на услуга, която е определена в споразумение или решение, прието от всички участници на пазара, не може да се счита за реална пазарна цена, като съгласуването на цените на услугите от всички участници на пазара, представлява сериозно нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, и е пречка за прилагането на реални пазарни цени. Изведено е, че с оглед абсолютната нищожност националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, като предвидените в посочената наредба минимални размери, и когато отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Въз основа на тези съображения, СЕС е постановил, че национална правна уредба, съгласно която, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по см. на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, като при наличието на такова ограничение не е възможно позоваване 5 на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи установената в чл. 101, пар. 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики.

Националният съд е длъжен да откаже да приложи тази правна уредба, вкл. когато страната не е подписала договор за адвокатски услуги, в който по съгласие на страните се определя адвокатско възнаграждение, каквато е хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. С оглед задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, определените с Наредба № 1/09.01.2004 г. минималните размери на адвокатските възнаграждение не са задължителни при определяне на размера на хонорара за правна услуга, вкл. в хипотеза на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. при заварени правоотношения между клиент и адвокат, поради тяхната нищожност, като нарушаващи забраната на чл. 101, пар. 1 ДФЕС.