Определение № 1579 от 30.03.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1579 гр. София, 30.03.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на осемнадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Дияна Ценева

Членове:

Теодора Гроздева

Милена Даскалова като разгледа докладваното от Милена Даскалова Касационно гражданско дело № 20258002102558 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Р. П. Б., чрез адв. С. В., срещу решение № 207 от 21.06.2024 г. по в.гр.д. № 637/2023 г. на Окръжен съд – Перник, с което е потвърдено решение № 20 от 15.02.2023 г., поправено с решение № 88 от 12.05.2023 г. и решение № 142 от 11.07.2023 г., постановени по гр.д.

496/2021 г. на Районен съд – Радомир, с което на основание чл. 108 ЗС е признато за установено спрямо Р. П. Б., че Д. Д. Д., В. Д. Д. и Н. Д. Д., действащ лично и със съгласието на своя попечител Д. Д. Д., са собственици, всеки от тях на по 1/3 ид. част от незастроен урегулиран поземлен имот, находящ се в [населено място], общ. З, П. област, за който съгласно регулационния план на [населено място], одобрен със Заповед № РД-1 от 1989 г. е отреден парцел ***, кв. 25, и ответницата е осъдена да предаде на ищците владението върху недвижимия имот.

Касационната жалба съдържа оплаквания за недопустимост на въззивното решение, като се поддържа също, че то е и неправилно поради постановяването му в нарушение на материалния закон и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила.Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, и чл. 280, ал. 2, предл. второ и трето ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени следните правни 1 въпроси:

1. Следва ли този от съсобствениците, който упражнява фактическа власт върху чуждите идеални части и желае да превърне с едностранни действия държането им във владение, ако се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, да докаже, че е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си?

Поддържа се, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с Тълкувателно решение № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС.

2. Прилага ли се правилото на чл. 14, ал. 7, изр. второ от СК от 1968 г. към наследствата, открити при действието на тази разпоредба в периода 22.05.1968 г. – 01.07.1985 г.? Сочи се противоречие с решение № 113 от 13.02.2019 г. по гр.д. № 4499/2017 г. на ВКС, II г.о. По този въпрос се поддържа и наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

3. Следва ли въззивният съд да обсъди показанията и на двете групи свидетели, като извърши самостоятелна преценка на достоверността им и на това доколко с тях се установяват факти от значение за спора, как се преценяват противоречиви показания на две групи свидетели, като ги анализира както чрез съпоставяне между тях, така и като ги съпостави с останалите доказателства, включително прието по делото заключение по съдебно-техническата експертиза относно процесния имот, и може ли въззивният съд да се самоосвободи от това задължение, като декларативно обяви очевидно противоречиви свидетелски показания за напълно съвпадащи, а едновременно с това – противоречията между тях за несъществени – лист 7 от въззивното решение? Сочи се противоречие с решение № 297 от 22.12.2014 г. по гр.д. № 4004/2014 г. на ВКС, I г. о., решение № 60173 от 15.12.2021 г. по гр.д. № 1431/2021 г. на ВКС, I г.о., решение № 50084 от 30.11.2022 г. по гр.д. № 3966/2021 г. на ВКС, II г. о., и решение № 315 от 30.05.2024 г. по гр.д. № 2397/2023 г. на ВКС, II г.о.

С писмен отговор ответниците по касационната жалба Д. Д. Д., В. Д. Д. и Н. Д.

Д., действащ лично и със съгласието на своя попечител Д. Д. Д., всички, представлявани от адв. С. А., оспорват наличието на наведените основания за допускане на касационното обжалване, както и нейната основателност.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:

2

Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ответник по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу решение на въззивен съд, което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, независимо от цената на иска.

За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен ревандикационният иск, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че с нотариален акт № 536/07.12.1974г., н.д. № 1249/1974 г., Т. Г. е прехвърлила на дъщеря си Л. Д., срещу поето от последната задължение за издръжка и гледане, два недвижими имота, единият от които е празно дворно урегулирано място от 875 кв. м., представляващо парцел ***, в кв. 17 по плана на [населено място]. С нотариален акт № 49/09.08.1979 г., н.д. № 736/1979г., Л.

Д. е дарила на своята племенница В. В. Д. парцел ***, в кв. 17 по плана на [населено място]. На 06.10.2003 г. В. Н. е починала и нейни наследници са ищците по делото.

Прието е за установено, че съпругът на Л. Д. е починал на 09.03.1977 г. и е оставил за наследници съпругата си и дъщеря си Е. В.. Л. Д. е починала на 02.02.2015 г. С нотариален акт № 86, н.д. № 82/2020г. Е. В. е продала на ответницата Р. Б. УПИ *** и УПИ *** в кв. 25 по плана на [населено място].

Въз основа заключението на съдебно-техническата експертиза въззивният съд е приел за установено, че има частична идентичност между имот пл. № ***, кв. 25 по кадастралния план от 1989 г. и имот пл. № ***, кв. 17 по регулационния план от 1926 г. Между границите на УПИ ***, кв. 17 по плана от 1926 г. и УПИ № ***, кв. 25 по плана от 1989г. не са налице съвпадения, но по-голяма част от ***, кв. 25 по плана от 1989г. /669 кв. м. от общо 725 кв. м./ попада в УПИ ***, кв. 17 по плана от 1926г. Съдът е приел, че от комбинираната скица, приложена към заключението, се установява, че е налице частична идентичност между двата урегулирани поземлени имота, като УПИ ***, кв. 25 по плана от 1989г. попада почти изцяло в УПИ ***, кв.

17 по плана от 1926 г.

Съдът е посочил, че от показанията на свидетелите К. Ж., С. Д., Ц. Ц. и Ж. А., се установява, че сред съседите е известно, че спорният имот е прехвърлен на майката на ищците от нейната леля още през 70-те години на 20-ти век и от тогава той се ползва от нея, а след смъртта й – основно от сина й Д. Д.. Само те поддържали и обработвали имота. Никой не е оспорвал собствеността им до закупуването на имота от ответницата. Тя извикала геодезисти, които 3 трасирали границите му, поставили колчета и въжета и по този начин е ограничен достъпът на ищците до имота, което принудило Д. Д. да премести външната порта.

При така приетото за установено от фактическа страна, въззивният съд е приел, че предявеният иск е основателен.

За неоснователно е счетено оплакването на ответницата, че районният съд неправилно е интерпретирал свидетелските показанията. Посочено е, че в частта си относно ползването на спорния имот от 1979 г. до предявяване на иска и предприетите от ответницата действия за осъществяване на фактическа власт върху него, показанията на свидетелите напълно съвпадат. Наличието на несъществени разминавания касае обстоятелства, неотносими към спора или такива, които са установени с други доказателства.

За неоснователен е счетен доводът на ответницата за липса на идентичност между закупения от нея УПИ ***, кв. 25 с УПИ ***, кв. 17 по плана от 1926г.

Изложени са мотиви, че макар в съдебно – техническата експертиза да е посочено, че няма съвпадение на границите между тях, това се дължи на различното разполагане на регулационните линии в двата последователни регулационни плана – първият от 1926 г. и сега действащия, одобрен през 1989 г. Налице е почти пълно съвпадение на площта на двата имота, като УПИ ***, кв. 25 е обособен от УПИ ***, кв. 17 по плана от 1926 г. Налице е изменение на регулационните граници с действащия понастоящем регулационен план, а не липса на идентичност на урегулирания поземлен имот, за който двете страни притежават документ, легитимиращ ги като собственици на един и същи имот.

Относно възражението на ответницата, че Л. Д. не е била единствен собственик на имота, който е дарила на праводателката на ищците, въззивният съд е приел, че действително Д. е придобила собствеността върху имота по силата на договор за издръжка и гледане от 1974 г., към който момент е била в брак с Б. Д., поради което и на основание чл. 13, ал. 1 от СК от 1968 г. придобитият недвижим имот е СИО. Със смъртта на Б. Д., настъпила през 1977 г., бракът е прекратен и е прекратена и съпружеската имуществена общност, като частта на преживелия съпруг е 1/2 ид. ч. от имота. На основание чл. 9, ал. 1 от ЗН Л. Д. е придобила още 1/4 ид. ч. от имота.

Останалата 1/4 ид. ч. от имота на основание чл. 5, ал. 1 от ЗН е придобита от дъщерята на починалия – Е. В.. Последната не е била страна по договора за 4 дарение, сключен на 09.08.1979г. между Л. Д. и В. Н. и следователно дарената е придобила собствеността върху 3/4 ид. ч. от имота, а за останалата 1/4 ид. ч., на която дарителката не е била собственик, транслативният ефект по чл.225, ал.1 ЗЗД не е настъпил.

Прието е за установено обаче, че от сключване на договора за дарение В. Н. е започнала да ползва целия имот явно, неоспорвано от никого и непрекъснато до смъртта си, настъпила на 06.10.2003г. Посочено е, че е упражнявано владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 от ЗС върху целия спорен недвижим имот, включително и върху частта, която не е придобита по силата на договора за дарение, но е негов предмет. То е основано на договора за дарение, поради което изключва владението на действителния собственик на непрехвърлената идеална част и продължаването му за период от 24г., значително надхвърлящ изискуемия се от закона срок, обективира своителното намерение на владелеца върху целия имот и представлява придобивно основание за частта, за която не е настъпил транслативния ефект на договора за дарение. Направен е извод, че към момента на смъртта си В. Н. е била собственик на целия имот и на основание наследство ищците по делото са придобили в собственост по 1/3 ид. ч. от този имот. На така установеното право на собственост не може да бъде противопоставено правото на собственост на ответницата, за което тя се легитимира с договора за покупко-продажба от 20.05.2020г. Към този момент продавачът Е. В. не е била собственик на имота, тъй като наследодателката й Л. Д. се е разпоредила със собствената си идеална част от имота още през 1979г., а правото на собственост върху придобитата от Е. В. по наследство от баща й 1/4 ид. ч. тя е загубила на основание чл. 99, пр. 1-во от ЗС с придобиването му по давност от В. Н., което е станало през 1989 г.

С оглед тези мотиви на въззивния съд не следва да се допуска касационното обжалване на поддържаните от касатора основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3, и ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК.

Не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл. второ ГПК - вероятност въззивното решение да е недопустимо като постановено при наличие на основание за спиране на делото по чл.229, ал.1, т.4 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е посочил, че между същите страни и за същия имот е висящо гр. д. № 359/2024 г. на Районен съд – Радомир, образувано по предявен от ответницата против ищците по настоящото дело положителен установителен иск за собственост 5 върху 1/2 ид. част от същия имот на основание прехвърлителната сдeлка, обективирана в нотариален акт № 86/19.05.2020г. В т.5 от Тълкувателно решение № 7/2014г. на ОСГТК и в Тълкувателно решение № 1/2017г. на ОСГТК са дадени разяснения относно основанието за спиране по чл. 229, ал.1, т.4 ГПК. Приема се, че законодателят няма предвид всяка възможна връзка между две висящи дела, а точно определена зависимост, при която задължително следва да се зачетат последиците от влязло в сила решение или присъда по обуславящото дело. Основанието за спиране по чл.229, ал.1, т.4 ГПК е налице когато има висящ процес относно друг спор, по който със сила на пресъдено нещо ще бъдат признати или отречени права или факти, релевантни за субективното право по спряното производство. Обусловеността между двата спора се основава на връзката между субективните права, задължения и правопораждащите ги факти като съдържание на конкретните правоотношения. Връзката между делата, която има предвид чл.229, ал.1, т.4 ГПК, е обективната зависимост между две спорни правоотношения в съотношение на обуславящо и обусловено, която винаги е конкретно съществуваща, пряко касае допустимостта или основателността на иска по обусловеното дело и поради това не предполага различия в преценките на съда по двете дела. В случая по предявния ревандикационен иск ответникът е длъжен да изчерпи всички свои възражения (правоизключващи, правоунищожаващи, правоотлагащи и правопогасяващи), основаващи се на факти, възникнали до приключване на съдебното дирене пред последната инстанция по същество, което включва и че той, а не ищецът, е носител на правото на собственост върху имота, като по тези възражения съдът е длъжен да се произнесе с решението си. Ако се установи, че ответникът е собственик на целия имот или на идеална част от него, искът ще подлежи на отхвърляне /изцяло или частично/. Ето защо и отказът на въззивния съд, направен с определение от 09.04.2024 г., да спре производството по делото на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, приемайки, че установителният иск по чл. 124, ал. 1 ГПК е инкорпориран в ревандикационния иск, предмет на настоящото дело, поради което няма връзка на преюдициалност между двете производства, не може да обоснове недопустимост на въззивното решение като постановено при наличие на основание за спиране по чл.229, ал.1, т.4 ГПК.