Решение № 10156 от 28.05.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 10156 гр. София, 28.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 159 СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ДЕНИЦА Н. УРУМОВА при участието на секретаря ЙОАНА В. ПАСКАЛЕВА като разгледа докладваното от ДЕНИЦА Н. УРУМОВА Гражданско дело № 20251110117349 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното :

Предявен е иск „А. Б. Б.“ ЕООД, Е И К ********, със седалище и адрес на управление /адрес/, чрез юрк Т., с който е поискало да бъде установено по отношение на ответника Я. Й. М., ЕГН **********, с адрес /адрес/, че същия дължи на ищеца следните суми: сумата от 141,14 EUR, представляваща задължение за главница по Договор за паричен заем № *******/03.09.2021г., сключен между ответника и „И. А. М.“ АД, погасено от „Ф. Б.“ ЕООД по силата на сключен между последното и Я. Й. М. Договор за предоставяне на гаранция № *******/03.09.2021г., като вземането по договора е прехвърлено от „Ф. Б.“ ЕООД в полза на „А. Б. Б.“ ЕООД с Договор за продажба и прехвърляне на вземания/цесия/ от 31.03.2022 г., ведно със законна лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК 28.02.2023 г. до изплащане на вземането, сумата от 6,61 EUR, представляваща договорна лихва за периода от 03.09.2021 г. до 29.11.2021 г., сумата от 7,35 EUR, представляваща законна лихва за забава за периода от 03.09.2021 г. до 05.04.2022 г., сумата от 43,48 EUR, представляваща възнаграждение по договор за предоставяне на гаранция и сумата от 30,68 EUR, представляваща такси за извънсъдебно събиране на просроченото задължение.

Претендират се разноски.

В исковата молба се твърди, че на 03.09.2021 между „И. А. М.“ АД и ответника е сключен Договор за паричен заем № *******, за сумата от 300,00 лв., който е следвало да бъде издължен на 12 равни седмични вноски от по 26,27 лв. В исковата молба са описани подробно последиците от неизпълнението на процесния договор, с които се обосновават претенциите за лихви, такси и неустойка. Твърди се още, че на същата дата ищеца сключил „Ф. Б.“ ЕООД Договор за предоставяне на гаранция № *******/03.09.2021г., с който се обезпечавало вземането по договора за заем. Ответника не изпълнил в срок задълженията си по договора за заем, поради което на 03.09.2021г. „Ф. Б.“ ЕООД е погасило изцяло задълженията на ответника към „И. А. М.“ АД.

1

Поддържа се, че ищецът е закупил от „Ф. Б.“ ЕООД вземането му от ответника с Приложение № 1/03.05.2022г. към Рамков договор за прехвърляне на парични задължения/цесия/ от 31.03.2022 г., за което е уведомен длъжника – ответник по настоящето дело.

В срока за отговор, ответника, чрез назначения по делото особен предствител е депозирал такъв, с който оспорва иска, като излага съображения за неоснователност.

Навежда доводи за недействителност на договора за заем и договорза за гаранция. Излага съображения за липсата на активна легитимация на ищеца за предявяване на иска. Моли съда да отхвърли иска.

В съдебно заседание ищеца не изпраща представител. Депозира писмено становище, с което поддържа исковата молба.

Ответника се представлява от назначения по делото особен предствител адв. Г., която поддържа писмения отговор и моли съда да отхвърли исковете.

По делото са събрани писмени доказателства.

От събраните по делото писмени доказателства се установява следното:

От приложеното към настоящето, ч.гр.д.№ 10803/2023 г. по описа на СРС е видно, че въз основа на заявление по реда на чл.410 ГПК, в полза на дружеството ищец е била издадена заповед за изпълнение за сумата от 276,04 лева (двеста седемдесет и шест лева и 04 стотинки), представляваща задължение по Договор за паричен заем № *******/03.09.2021г., сключен между "И. А. М." АД и Я. Й. М., погасено от „Ф. Б.“ ЕООД по силата на сключен между последното и Я. Й. М. Договор за предоставяне на поръчителство от 03.09.2021 г., като вземането по договора е прехвърлено от „Ф. Б.“ ЕООД в полза на „ А.

Б. Б.“ ЕООД с Договор за продажба и прехвърляне на вземания/цесия/ от 31.03.2022 г., ведно със законна лихва от 28.02.2023 г. до изплащане на вземането, сумата от 85,03лева (осемдесет и пет лева и 03 стотинки), представляваща възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство, ведно със законна лихва от 28.02.2023 г. до изплащане на вземането, сумата от 12,93 лева (дванадесет лева и 93 стотинки), представляваща договорна лихва по Договора за паричен заем, за период от 03.09.2021 г. до 29.11.2021 г., сумата от 14,38 лева (четиринадесет лева и 38 стотинки), представляваща законна лихва за забава по Договора за паричен заем за периода от 03.09.2021 г. до 05.04.2022 г., сумата от 60,00 лева (шестдесет лева), представляваща неплатена такса. Заповедта е връчена на длъжника при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК, подари което и с Разпореждане от 14.03.2023г. съдът е указал на заявителя, че може да предяви иск за установяване на вземането си.

На 03.09.2021г. ответника е сключил Договор за паричен заем № ******* с „И. А. М.” ООД, по силата на който последното е предоставило на ищеца сумата от 300,00 лева, която ищецът се задължил да върне на 12 равни седмични вноски в размер на по 26,27 лв. всяка, заедно с възнаградителна лихва при фиксиран годишен лихвен процент в размер 40% и годишен процент на разходите от 45,53 %. В чл. 4, ал. 1 от договора е уговорено, че заемателят се задължава в срок до три дни, считано от датата на сключване на договора, да предостави на заемодателя обезпечение в една от следните форми: 1) двама поръчители, които да отговарят на следните условия: да представят служебна бележка от работодател за размера на трудовото им възнаграждение; нетния размер на осигурителния им доход да е в размер над 1000 лева; да работят по безсрочен трудов договор; да не са заематели или поръчители по друг договор за паричен заем, сключен с "И. А. М." АД; да нямат неплатени осигуровки за последните две години; да нямат задължения към други банкови и финансови институции; 2) банкова гаранция с бенефициер – Заемодателят, за сумата от 942,12 лева със срок на валидност 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора; 3) одобрено от заемодателя дружество-гарант, което предоставя гаранционни сделки.

На 03.09.2021г. ответника е сключил Договор за предоставяне на гаранция № ******* с "Ф. Б." ЕООД, по силата на който последното, в качеството му на гарант, се задължило да 2 издаде гаранция за плащане в полза на "И. А. М." АД, с наредител-ищеца, с цел гарантиране изпълнението на всички задължения на потребителя, възникнали съгласно договора за паричен заем, както и за всички последици от неизпълнението на задълженията на потребителя по договора за паричен заем, за сума, покриваща, както следва: 1. задължение за връщане на заемната сума в размер на 300 лева; 2. задължение за плащане на възнаградителна лихва; 3. задължение за плащане на законна лихва за забава в случай на забава на плащането на разходи за събиране на вземането, съдебни разноски и адвокатски хонорари. Съгласно чл. 2 от договора, последният влиза в сила, в случай че потребителят не изпълни задължението си по чл. 4, т. 1 или чл. 4, т. 2 от договора за паричен заем да предостави поръчителство от две физически лица или банкова гаранция в указания 3-дневен срок, а според чл. 3, ал. 1 и ал. 2 от договора, за поемане на описаните по–горе задължения, потребителят дължи възнаграждение на гаранта в размер на 92,76 лв., платимо разсрочено на вноски, всяка от които в размер на 7,73 лв. по начините, установени в договора за паричен заем. В чл. 3, ал. 3 от договора е посочено, че "И. А. М." АД, е овластено да приема вместо гаранта изпълнение на задължението на потребителя за плащане на възнаграждението по договора.

На 31.03.2022 г. ищецът е сключил с "Ф. Б." ЕООД Рамков договор за прехвърляне на парични задължения/цесия/, като с Приложение № 1/03.05.2022г. г. към същия е прехвърлено вземането от ответника.

Предствено е уведомление до ответника за извършена цесия.

При така установеното съда направи следните правни изводи:

Предявеният иск е с правно основание чл.422 вр.чл.415, ал.1 ГПК и има за предмет установяване дължимостта на посочените суми в издадената по реда на чл.410 ГПК заповед за изпълнение на парични задължения. От данните по делото се установява, че ищецът е провел заповедно производство по отношение на процесните вземания и искът е предявен в срока по чл.415, ал.1 ГПК, поради което и същият се явява процесуално допустим.

По основателността на иска, съдът намира следното:

Съдът намира, че процесните договори са потребителски - страни по тях са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ответника е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция, поради което същите се подчиняват на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 - 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно.

В правната доктрина и съдебна практика безспорно се приема, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби /в този см. Решение 4/2009 г. по т. д. № 395/2008 г. на ВКС, Решение № 1270/2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г. на ВКС, определение № 877 по т. д. № 662/2012 г. на ВКС и др./. Такъв основен принцип е добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата.

Тъй като става дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която е прокаран този принцип, е чл. 289 ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намират приложение - чл. 8, ал. 2 и чл. 9 ЗЗД.

Според практиката на ВКС преценката дали е нарушен някой от посочените основни правни принципи се прави от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните накърнява добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Поради накърняването на принципа на "добрите нрави" по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр.

3 ЗЗД, се достига до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на длъжника с цел извличане на собствена изгода на кредитора.

Предвид гореизложените принципни съображения, съдът приема, че процесният Договор за предоставяне на гаранция №*******/03.09.2021г., е недействителен, поради противоречие с добрите нрави, доколкото единствената цел, поради която е сключен, е установяване на допълнително задължение за длъжника, респ. допълнително възнаграждение за кредитодателя.

3

Свободата на договаряне не може да бъде използвана за неоснователно обогатяване на едната страна по правоотношението за сметка на другата или да води до нарушаване на други правни принципи, в т.ч. този на добрите нрави – правоотношенията следва да се сключват при спазване на общоприетите и неписани правила на добросъвестност. До нарушаване на този принцип се стига, когато икономически по-силната страна упражнява репресия спрямо икономически по-слабата страна, поставяйки „допълнителни условия“ за сключване на договора, на които придава привидно доброволен характер и привидно право на избор. В процесния случай, чрез поставяне на практически неизпълними условия за обезпечаване на договора за заем чрез поръчителство на две физически лица или банкова гаранция, длъжникът на практика бива задължен да се ползва от опцията за възмездно поръчителство - сключване на договор за гаранция със свързано с кредитора лице, по силата на който заплаща възнаграждение в размер, близък до този на договора за заем. Налице е допълнителното обогатяване на кредитора за сметка на длъжника, което противоречи на добрите нрави и води до извода за нищожност на договора за предоставяне на поръчителство. „И. А. М.“ АД и „Ф. Б.“ ЕООД имат качеството на свързани лица, тъй като при осъществена служебна справка в Т. р. съдът установи, че едноличен собственик на капитала на поръчителя е кредиторът по договора за заем "И. А. М." АД. По този начин, в разрез с нормите на добросъвестността, е установено допълнително възнаграждение в полза на заемодателя. В случая търговецът, който е икономически по-силната страна в правоотношението, се е възползвал от своето правно положение, като е осигурил допълнително възнаграждение в своя полза, чрез осигуряване на поръчител срещу възнаграждение. Фактически се дължи не възнаграждение за услуга, а договорна лихва, представляваща допълнителна печалба за кредитора чрез фиктивно уговорено възнаграждение в полза на свързано с него лице.