Решение № 126 от 21.07.2026, Районен съд - Мадан

РЕШЕНИЕ

№ 126 гр. гр.Мадан, 21.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – МАДАН в публично заседание на осми юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Димитър Ив. Стратиев при участието на секретаря Милка Ас. Митева като разгледа докладваното от Димитър Ив. Стратиев Гражданско дело № 20265430100202 по описа за 2026 година

Производството е образувано по искова молба от В. С. П., против „********* ****, с искане да бъде прогласена нищожността на Договор за заем от разстояние № ******* от ******* г., сключен между „*******“ ******, ЕИК *******и В. С. П., ЕГН **********.

В исковата молба се твърди, че на ******** г. ищецът е сключил с ответното дружество „********“ ****, Договор за заем от разстояние с №******** наричан по–нататък “Договора за кредит” или „Договора“, по силата на който ответното дружество е предоставило на ищеца потребителски кредит при следните основни параметри: Размер на кредита - 1300 (хиляда и триста) лева; Срок на кредита:900 дни; Обща сума за връщане: 2296.71 лв..

Ищецът твърди, че процесният договор е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 9 от ЗПК.

Сочи, че процесният договор за заем, сключен между страните по правната си същност може да бъде квалифициран като договор за предоставяне на потребителски кредит, по отношение на който приложими са разпоредбите на Закона за потребителския кредит (ЗПК). Съгласно чл. 9, ал. 1 от ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане или всяка друга подобна форма за плащане. В разпоредбите на чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1-2 от ЗПК са изчерпателно изброени задължителните реквизити на договора, като съобразно чл. 22 1 от ЗПК, когато не са спазени изискванията по чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен. Съгласно текста на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и 1 трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

Твърди, че в действителност в процесния договор за кредит е посочен процент на ГПР, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ГПК, той обаче не отговаря на действителния годишен процент на разходите, който се прилага в отношенията между кредитодателя и кредитополучателя по процесния договор, тъй като не включва част от разходите за кредита, които следва да се включват в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“ се съдържа в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, съгласно който това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Сочи, че приложение намира определението, съдържащо се в чл. 3, буква "ж" на Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, съгласно който „общи разходи по кредита за потребителя“ означава всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по- специално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия, поради което ищецът счита, че макар формално процесният договор за потребителски кредит да покрива изискуемите реквизити по чл. 11, ал. 1 от ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10, а именно – посочване на годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Счита, че доколкото в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички компоненти, от които се формира, то процесният договор не отговоря на изискванията на императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, а това от своя страна води до недействителност на целия договор, на основание чл.

22 ЗПК.

Сочи също, че действителният размер на ГПР след прибавяне на всички 2 разходи надвишава значително максимално допустимия по закон размер от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, предвид разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, която гласи че годишният процент на разходите не може 2 да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

Посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП, като сочи, че с преюдициално заключение по дело C-453/10 на СЕС е прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР, представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл. от ЗЗП.

Твърди, че съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителните правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части. В случая не е налице нито една от тези две хипотези – нищожната клауза на процесния договор относно определянето на ГПР да бъде заместена по право от повелителни норми на закона или, че договорът за потребителски кредит би бил сключен и ако в него не е включена клаузата, тъй като ГПР е въведено като изрично изискване на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, поради което в случая не е приложима нормата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД и нищожността на клаузата, с която се уговаря, ГПР обуславя недействителността на целия договор.

Твърди също, че в случая следва да бъде взета предвид разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, която е приложима в процесното отношение, като тази норма изрично посочва, че когато не са спазени изискванията на конкретни разпоредби от закона, то договорът за потребителски кредит е недействителен, като измежду изчерпателно изброените са и тези по чл. 11, ал. 1, т 10 от ЗПК – за определяне на ГПР.

Твърди, че към момента на сключване на договора не му е представен подписан екземпляр на Договора за заем и погасителен план, многократно е изисквал от дружеството да му предостави копие от сключения договор за заем, но същото отказва да го направи. Получил от ответното дружество имейл, с който го уведомяват, че са превели сумата от 1300 лв. въз основа на сключения договор за заем от разстояние с № 534275 на: Банкова сметка:

******** и са изпратили погасителен план, като сочи, че от това всъщност се установява, че е налице сключения договор за заем, посочен по-горе. От представената Справка за кредитна задлъжнялост от 16.04.2025 г. било видно, че ответното дружество подава информация за процесния договор за заем в Централния Кредитен Регистър към БНБ. Доколкото процесният договор за кредит е нищожен, ищецът твърди, че не е налице и никога не е било налице основание ответното дружество да подава данни за този договор в Централен Кредитен Регистър към БНБ. Счита, че подаването на тези данни от страна на „*********“ **** е било неоснователно и с оглед нищожността на процесния договор за заем, моли да бъде осъдено ответното дружество да предприеме 3 всички необходими действия за корекция и заличаване на данните, които дружеството е подавало в Централен Кредитен Регистър към БНБ за процесния договор за заем, както и за отбелязване на влязлото в сила съдебно решение за прогласяване на нищожност на процесния договор за заем. По изложените съображения моли за уважаване на иска.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил ОИМ от „*******“ ****, с който взема становище за неоснователност на предявения иск.

Ответникът не оспорва твърдението на ищеца, за наличието на валидно сключено правоотношение между страните, както и че сумата по него била преведена на П.. В останалата част счита исковата молба за изцяло неоснователна и недоказана.

Сочи, че такса ангажимент не е начислявана по повод отпускане, усвояване или погасяване на договора за кредит. По договора се дължи заплащане на такса „ангажимент“, като нейната дьлжимост е уредена в чл. ал.

1, т. 3 от Договора за кредит. Тя се дължи при сключване на договора с фиксиран годишен лихвен процент. Причината за начисляването е следната с оглед финансовите условия референтния лихвен процент осигурява подобри условия за кредитополучателя, поради това е предпочитан от дружеството. По фиксирания лихвен процент е по-изгоден за кредитополучателя. Доколкото размера на лихвата е предвидим, като не подлежи на изменение и поначало в общо парично изражение е в по-нисък размер отколкото при референтния лихвен процент, поради това е въведена такса, която да покрие риска за кредитодателя и сьщевременно да се предоставят по-добрите условия на кредитополучателя. Това е такса, която е дължима за предоставяне на допълнителна услуга по смисъла на чл. 10 а от ЗПК. Услугата е предоставянето на по-благоприятни условия по договора и наличие на предвидимост в дължимите суми по него, които не мотат да се променят при нормални пазарни условия, поради което рискът от различни финансови процеси обезценяващи „печалбата“ от договора (като например инфлационни такива) остава за кредитодателя и не се прехвърля на кредитора, както би било при референтен лихвен процент. Това е предмета на предоставената услуга.

Сочи също, че таксата не е по повод усвояването на кредита или неговото управление, каквито са ограниченията па чл. 10 а, ал. 2 от ЗПК, тъй тя е запазена по повод сключването па договора и е свързана с определяне вида па лихвата в договора. Таксата касае условията на кредита, тъй като от това дали е заплатена зависи вида договорна лихва фиксирана или е референтен процент. Т.е. предоставената услугата е по повод съдържанието на договора - вида на правата и задълженията в нето, не по повод на действия свързани с неговото изпълнение впоследствие. Съдържанието се определя към момента на сключване, докато забраните по чл. 10 а, ал. 2 от ЗПК касаят действия след сключване па договора. Размерът на такса ангажимент е включен при изчисление размера на ГПР на договора, като размерът е съобразен с чл. 19. ал. 4 от ЗПК. Като се вземе предвид, че към датата на сключване на договора *******г. размера на основния лихвен процент (ОЛП) е бил 2.39 %, т.е. максимално допустимия ГПР е 62.95 %.

Твърди, че съгласно чл. 2, ал. 1, т. 5 от Договорът е посочено, какво се 4 включва в размера на ГПР, като това са договорната лихва и такса ангажимент. Единственото вземане, което не е включено е главницата, която поначало не е част от формулата за изчисление па ГПР, съдържаща се в допълнителните разпоредби на ЗПК, поради което ответникът счита, че чл. 19 от ЗПК е дословно спазен, а твърденията на ищеца, че формулата за изчисление на ГПР не са спазени, за неправилни. Счита за неоснователни и твърденията му, че размерът е прекомерен, като сочи, че ГПР-то е в размер 61.81 % при максимално допустим за конкретния месец от 62.95 %. Размерът на таксата е взета предвид при изчисление на ГПР, като нейният размер не е над максимално допустимия за съответния период.