Решение № 606 от 29.01.2025, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 606 гр. София, 29.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично заседание на девети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Елена Иванова

Членове:

Ивета Антонова

Георги Кацаров при участието на секретаря Таня Б. Стоянова като разгледа докладваното от Ивета Антонова Въззивно гражданско дело № 20221100503351 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба подадена от

Д. И. Ц. срещу решение

№20002131/10.01.2022г. постановено по гр.д.№ 14721/2021г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 120 състав, с което е отхвърлен предявения от него иск с правно основание чл.124 ГПК за признаване за установено спрямо К. Н. М., че е собственик на основание наследствено правоприемство на недвижим имот с идентификатор ***, представляваща друг вид сграда за обитаване с площ от 20 кв.м., на два етажа, построена в недвижим имот, представляващ УПИ ХІІ от кв. 724 по плана на гр. София, местност „Кюлуците“ с идентификатор ***, при граници и съседи по скица: ***, ***, ***, ***, ***, ***, находящ се в гр.

София, район Оборище, ул. *******, като неоснователен.

В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Въззивникът твърди, че първоинстанционният съд не е обсъдил всички наведени обстоятелства от ищеца, не е анализирал доказателствата в тяхната съвкупност, поради което е стигнал и до погрешни фактически и правни изводи. Посочва, че районният съд е игнорирал представените нотариални актове, установяващи правото на собственост вкл. и върху проецесната постройка на неговия наследодател, която не е била обект на прехвърлителни сделки, поради което е преминала в патримониума на ищеца, който е владял същата, а ответника неправомерно е извършил пристрояване с втори етаж, който се е домогвал да узакони и да получи удостоверение за търпимост, но не е успял.

Моли обжалваното решение да бъде отменено и постановено друго, с което предявения иск за признаване за установено, че ищеца е собственик на процесния имот уважен, както и бъде обезсилен констивния нотариален акт, с който ответникът се 1 легитимира като собственик.

Въззиваемата страна К. Н. М. в срока по чл.263 ал.1 ГПК депозира писмен отговор, в който оспорва първоинстанционното решение да страна от наведените във въззивнага жалба пороци. Счита, че същото е правилно и законосъобразно, постановено при спазване на процесуалните правила и правилно приложение на материалния закон спрямо установените факти въз основа на всички събрани по делото доказателства. Посочва, че въпреки указаната му доказателствена тежест да установи, че е собственик на процесния имот на конкретно придобивно основание, ищецът не е провел такова доказване, напротив – ответникът установи по несъмнен начин, че въз основа на давностно владение е станал собственик на имота и то в период значително предхождащ подаването на исковата молба.

Моли решението да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срок, от легитимирана страна, при наличие на правен интерес и е допустима.

С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

Досежно правилността на първоинстанционното решение, настоящият състав счита следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание чл.124 ал.1 от ГПК и чл.537 ал.2 от ГПК.

Основателността на предявения установителен собственически иск изисква от ищцовата страна, съгласно правилото за разпределение на доказателствената тежест - чл.154 ал.1 от ГПК, да установи правото си на собственост върху процесния имот, придобито на заявеното основание /в случая наследяване/, като следва да установи и придобивия способ, въз основа на който твърди че праводателя му да е бил собственик. От своя страна, ответникът носи доказателствената тежест да установи наличието на своето твърдяно придобивно основание - изтекла в негова полза придобивна давност.

Тук е необходимо е да се посочи, че съгласно задължителните тълкувателни разяснения, дадени в т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ВКС, ОСГТК, при проверка правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Поради тази причина предмет на проверка от въззивния съд са именно обстоятелствата, свързани с прилагането на императивни правила на материалния закон, с каквито са уредени способите за придобиване и отчуждаване на вещни права – те са изчерпателно посочени в закона /numerus clausus, поради което правилата, които ги уреждат, имат императивен характер/.

2

Предвид посоченото, както и съобразявайки разпоредбата на чл.269 предл.2 от ГПК предвид наведените във въззивната жалба оплаквания, правният спор пред настоящата съдебна инстанция се съсредоточават върху следните правнорелевантни факти: дали и кога е настъпило наследствено правоприемство относно процесната постройка в полза на ищеца и 2. налице ли е изтекла в полза на ответника придобивна давност спрямо същата постройка и на която същия валидно да се позове в настоящото производство.

Обстоятелството, че ответникът се е снадбил с констативен нотариален акт № 137, том I, рег. № 2971, дело № 87/ 2017 г. въз основа на давностно владение, не го освобождава от задължението да установи при пълно и главно доказване фактическият състав на придобивната давност в настоящото производство и на която основава своето право.

Според становището, възприето в ТР №11/2012г. на ОСГК на ВКС нотариалният акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл. 587 ГПК, не се ползва с материална доказателствена сила по чл. 179 ал.1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост, тъй като такава е присъща на официалните свидетелстващи документи за факти. При оспорване на признатото с акта право на собственост тежестта за доказване се носи от оспорващата страна, без да намира приложение редът на чл. 193 ГПК. В мотивите на цитираното ТР №11/2012г. на ОСГК на ВКС се посочва, че тъй като нотариалното производство е едностранно и не разрешава правен спор, то нотариалният акт по чл. 587 ГПК, удостоверяващ принадлежността на правото на собственост, може да бъде оспорван от всяко лице, което има правен интерес да твърди, че титулярът на акта не е собственик. Оспорването може да се изразява както в доказване на свои права, противопоставими на тези на титуляра на акта, така и в опровергаване на фактите, обуславящи посоченото в акта придобивно основание или доказване, че признатото право се е погасило или е било прехвърлено другиму след издаване на акта. Следователно, за да отпадне легитимиращото действие на акта е необходимо да се докаже, че титулярът не е бил или е престанал да бъде собственик. Това оспорване не се развива по правилата на чл. 193 ГПК, тъй като не касае истинността на документа нотариален акт, а съществуването на удостовереното с него право. Когато и двете страни в правния спор легитимират с нотариални актове правото си на собственост върху имота /било констативни или такива за правна сделка, в случая – ищецът нотариален акт на името на праводателя му и удостоверение за наследници/, то разпределението на доказателствената тежест при оспорването ще се извърши по общото правило на чл. 154, ал.1 ГПК, като всяка страна следва да докаже своето право, т.е. фактическия състав на съответното удостоверено от нотариуса придобивно основание.

Не е спорно между страните, а се установява от събраните по делото писмени доказателства,че :

-ищецът Д. И. Ц. е наследник по права линия /внук/ на М. Н. Ч. починал на 14.03.1955г. /към настоящия момент преживялата съпруга на М. Ч., както и дъщеря му – майката на ищеца – Маргарита Н.а също са починали съответно на 31.08.1884г. и 28.05.1983г./ - удостоверение за наследници – л.354 от въззивното дело;

- през 1930 г. М. Ч. придобива право на собственост върху следния недвижим имот: дворно място, находящо се в гр. София, местността „Калуците“, от което е образувано парцел XII от квартал № 724 с общо пространство от 250 кв. м., от които 88,90 кв. м. са застроени с две постройки, от които една паянтова едноетажна, а другата двуетажна масивна постройка – въз основа на нотариален акт за собственост, издаден по Закона за издаване нотариални актове за собственост върху обществени места, даден или заети за жилища на бездомници № 71, том III, дело № 402/930г.;

- с нотариален акт за продажба на недвижим имот № 18, том V, дело № 820/1950 г., М. Ч. продава на Н.Д. М. /няма спор, че е наследодател на ответника/ партерния етаж от масивна двуетажна къща със застроена площ 64,92 кв. м., находяща се в гр. София, ул.

3

„*******, с половината част от мазето – южната, а също и половината част от тавана – западната, а също и 1/2 идеална част от дворното място без останалите постройки върху него, цялото според нотариален акт 250 кв. м., а според скица на Столична община 242,65 кв. м., находяща се в гр. София,, местността „Калуците“, сега улица „******* и съставляваща парцел XII от квартал 724 и с който се създава съсобственост както по отношение на жилищната двуетажна жилищна сграда, така и по отношение на дворното място ;

- с нотариален акт за продажба на недвижим имот № 19, том X, дело № 2978/1955 г., наследниците на М. Ч. – преживялата му съпруга Р.А. Ч. и дъщеря му М.М. Н.а се разпореждат с право на собственост като продават на Г.Н. З. и Г.Н.З. паянтова вътрешна постройка изградена върху 30,52 кв.м., обозначена по скица в парцела със знака „б“, заедно с 1/4 идеална част незастроено дворно място от цялото заемащо площ 242,65 кв. м., находящо се на ул. „*******, образуващо парцел 12 в квартал 724 по плана на гр. София, в местността „Л. Димитрова“ – тази постройка няма спор, че и към настоящия момент съществува, не е предмет на спора;

Следователно след смъртта на Р.А. Ч. – преживяла съпруга на М. Ч. и дъщеря му М.М. Н.а, ищецът като син на М.М. Н.а, остава единствен наследник на майка си и в неговия патримониум преминава останалото наследеното имущество от М. Ч., а именно:

- жилище, находящо се в гр. София, Столична община, район Оборище, ул. *******, заемащо целия втори етаж от двуетажна жилищна сграда, изградена в лицевата част на дворно място откъм улицата с площ от 64,92 кв. м., съставляващо самостоятелен обект с идентификатор ***, заедно със северната част от мазето с площ 32,46 кв. м., източната част от тавана с площ 32,46 кв. м., както и 1/2 идеална част от общите части на сградата и 1/4 идеална част от дворно място, в което е построена, съставляващо по нотариален акт УПИ XII от квартал 724 по плана на гр. София, местността „Кюлуците“, което дворно място съставлява поземлен имот с идентификатор *** с площ 244 кв. м. и за което ищецът се е снабдил с нотариален акт за собственост върху недвижим имот на основание наследяване по закон - № 6, том I, рег. № 6777, дело №256 от 2013 г.

Очевидно е, че издадения нотариален акт по реда на чл.587 от ГПК, не е посочена друга постройка или сграда освен втория жилищен етаж и съответните прилежащи мазета от сградата, в която се намира същата. От скица на сграда № 81950/19.11.2012 г.; скица на сграда № 15-531317-14.06.2019 г. и скица на поземлен имот №15-185117-01.03.2019 г., и трите издадени от СГКК – София, както и скица № 236 от 1947 г., издадена от Столична голяма община – Дирекция Кадастър и регулации, е видно че процесния парцел с идентификатор *** съдържа три постройки – 1.жилищната - съсобствена сграда на два етажа, 2. продадената на трети лица от наследниците на М. Ч. – с нотариален акт от 1955г. и която не е предмет на настоящия спор, както и 3. обозначена като едноетажна, друг вид сграда за обитаване и с идентификатор *** и един масивен навес към сграда ***.