Решение № 320 от 17.07.2026, Окръжен съд - Пловдив

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 320 гр. Пловдив, 17.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XX СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Елена Калпачка при участието на секретаря Ваня Казакова като разгледа докладваното от Елена Калпачка Търговско дело № 20265300900046 по описа за 2026 година

Обективно съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предложение първо ЗЗД, във вр. с чл. 38 ЗКНИП и чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП, евентуално чл. 26, ал. 1, предложение трето ЗЗД, за установяване на нищожност на договор за потребителски кредит. В условията на евентуалност, при отхвърляне на исковете за нищожност на целия договор за кредит, кумулативно са предявени искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предложение 1 ЗЗД, във вр. с чл. 37 ЗКНИП.

Производството по делото е образувано по искова молба, подадена от Я. Я. Г., от гр. П., чрез адв. Р. Р., АК – П., срещу „НОВО ФИНАНС“ ООД, ЕИК: 203806803, за прогласяване на нищожност на сключения между страните Договор за ипотечен кредит № 1185- ПВ-24.06.2022 от дата 24.06.2022 г., поради противоречие със закона и добрите нрави. В условие на евентуалност, ако съдът приеме, че договорът е действителен, моли да бъде прогласена нищожност на отделни клаузи от сключения между страните Договор за ипотечен кредит № 1185- ПВ-24.06.2022 от дата 24.06.2022 г., кумулативно, поради противоречието им със закона, а именно на клаузата на чл. 2.2, буква „к“ на основание чл. 37, ал. 1 от ЗКНИП; на чл. 2.6. на основание чл. 37, ал. 1 от ЗКНИП; на чл. 2.9. на основание чл. 37, ал. 1 от ЗКНИП; на чл. 2.10. на основание чл.

37, ал. 1 от ЗКНИП; на чл. 2.11. на основание чл. 37, ал. 1 от ЗКНИП и на чл. 2.13. на основание чл. 37, ал. 1 от ЗКНИП.

Ищецът твърди, че с ответника са страни по два договора за потребителски кредит, при еднакви условия и различни заемни суми. По процесния Договор за ипотечен кредит № 1185- ПВ-24.06.2022 от дата 24.06.2022 г. страните се договорили 1 ответникът, като заемодател, да предостави на ищеца, в качеството му на заемополучател, парична сума в размер на 34 000 лева със срок на погасяване от 60 месеца, при фиксиран годишен лихвен процент 20% и годишен процент на разходите (ГПР) в размер на 22.24% и общо дължима сума в размер на 68000 лв. Уговорено било заемополучателят да заплаща през срока на договора единствено възнаградителна лихва, на месечни анюитетни вноски в размер на 566,67 лева, а главницата да бъде погасена еднократно в края на срока на договора. Твърди също, че в договора била предвидена и гаранционна вноска в размер на 6 800 лева (20 % от главницата), която заемополучателят следвало да внесе в срок от пет дни от подписването на договора, и която се задържала от заемодателя за срок от една година, като в този период е предвидена възможност заемодателят да извършва прихващане с нея за неплатени месечни вноски, такси и неустойки. Уговорено било сумата по кредита да се усвои на два етапа: първо да бъде преведена на заемополучателя сумата, съответстваща на гаранционната вноска, след вписване на ипотеката, а остатъкът от договорената сума да се преведе след нареждане обратно на гаранционната вноска към заемодателя.

Поради това ищецът твърди, че фактически е получил единствено остатъчната част от договорената сума в размер на 27 200 лв., докато останалата част гаранционната вноска, е била недостъпна за него в рамките на договорения срок и служи единствено като обезпечение по договора. Поради това, според ищеца, не е спазено изискването на закона за точно посочване на общия размер на кредита, на всички разходи по кредита и действителния размер на ГПР, а последния само формално е посочен като 22,24%, но не отразява реалния процент на разходите.

Твърди, че при включване в ГПР и на гаранционната вноска, същият би надхвърлил 30%, което е съществено отклонение от договореното, което от своя страна, ведно с неточното посочване на общия размер на кредита, води до неговата нищожност, на осн. чл. 38 ЗКНИП, за обосноваване на което сочи и практика на СЕС.

Наред с изложеното твърди, че договорът е сключен в нарушение на добрите нрави, доколкото уговореният лихвен процент е изключително висок и не съответства на обичайните параметри за този вид кредитиране, като уговорения начин на плащане на кредита, при който през целия период на договора не се погасява главница натоварва ищеца с разходи, надвишаващи значително справедливото кредитно възнаграждение, а кредитния риск остава у потребителя. Същевременно твърди, че у потребителя се създава измамно усещане за ниска месечна тежест, като същевременно се поставя в практическа невъзможност да погаси главницата в края на срока. Поради това и счита, че клаузата на чл. 2.2. буква „и“ е неравноправна, на осн. чл. 143, ал. 2, т.

19 ЗЗД, тъй като не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключване на договора.

Евентуално твърди, ако съдът не приеме за нищожен целия договор за кредит, че сами по себе си са нищожни разпоредбите на чл. 2.2, буква „к“ от договора, 2 уреждаща заплащане на разходи по уведомяване на кредитополучателя при забава, еднократно, до размера на една погасителна вноска в размер на 566,67 лв., която клауза противоречи на императивна норма на закона - чл. 27, ал. 2 от ЗКНИП, който забранява събирането на такси за управление на кредита или други разходи, на чл. чл.

2.6 от договора, която предвижда, че при забава в погасяването на дължима вноска дори с един просрочен ден, или при вноска в размер по-малък от определената в погасителния план, се начислява наказателна лихва в размер на 3% месечно, начислена върху остатъчната заемна сума, която клауза противоречи на императивна норма на закона - чл. 43, ал. 1 и ал. 2 ЗКНИП, съгласно който при забава на потребителя кредиторът има право на обезщетение за забава само върху размера на просрочената сума за времето на забавата и обезщетението за забава не може да надвишава размера на законната лихва. Твърди нищожност и на клаузата по чл. 2.9, с която е уговорено, че в случай на предсрочно прекратяване на договора по вина на заемополучателя, след изтичане на 24 месеца от срока на договора, заемополучателят дължи на заемодателя обезщетение в размер на 10% от остатъчния размер на главницата, което обезщетение има за цел да обезщети вредите (пропуснатите ползи), които кредиторът би претърпял от загубата на дохода, който би получил за срока на действие на договора за кредит, ако не е прекратен предсрочно, като я намира в противоречие с чл. 41, ал. 1 - 3 и чл.

37, ал. 2 ЗКНИП, които уреждат правото на потребителя да погаси кредита предсрочно по всяко време и които ограничават обезщетението, което кредиторът може да иска, до 1% от предсрочно погасената сума и то само когато предсрочното погасяване е извършено преди изплащането на първите 12 месечни вноски. Уговорената неустойката по чл. 2.10 от договора също намира нищожна, доколкото предвижда при забава в погасяването на дължима вноска с повече от 90 дни цялото вземане да става предсрочно изискуемо, като заемодателят има право да иска предсрочно погасяване на остатъка от заемната сума, ведно с неустойка 15% от стойността на остатъчната главница, която също счита в противоречие с с чл. 41, ал. 1 - 3 и чл. 37, ал. 2 ЗКНИП, които уреждат изчерпателно обезщетението при предсрочно погасяване. Така също твърди противоречие със закона, а именно с чл. 27, ал. 2 ЗКНИП, както и с чл. 41 и чл.

37 ЗКНИП на разпоредбата на чл. 2.11 от договора, даваща право на кредитора в случай на предсрочно прекратяване на договора по вина на заемополучателя да претендира такса за юридическо обслужване, свързано с предсрочната изискуемост на кредита, в размер на 5% от остатъчния размер на главницата, което намира и като скрито обезщетение, освен, че противоречи на забраната за събиране на разходи по управление и администриране на кредита. Последната сочена като нищожна разпоредба от договора е тази на чл. 2.13 , предвиждаща при предсрочното прекратяване на договора, поради виновно поведение на заемополучателя, да бъде начислявана уговорената възнаградителна лихва до пълното погасяване на заемната сума, доколкото възнаградителна лихва може да се начислява само при действителен и 3 неприключил договор. След прекратяване на договора не може да се начислява възнаградителна, а само мораторна лихва, тъй като се касае за забавено изпълнение на парично задължение.

Моли присъждане и на разноски, като бъде възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА, ведно с ДДС. определено адвокатско

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника, в който счита главния иск, за прогласяване на нищожност на сключения договор между страните, неоснователен, като признава исковите претенции по евентуалните кумулативно съединени искове, с изключение на клаузата на чл. 2.10 в частта на уговорените предпоставки за предсрочна изискуемост на кредита, като твърди, че никога не са били прилагани тези разпоредби от договора, поради което счита, че е налице неоснователно предизвикат спор с цел набавяне на адвокатски хонорар.

Излага възражения, че гаранционната вноска не е разход по кредита, доколкото подлежи на връщане, след изтичане на уговорения между страните срок, поради което и не подлежи на включване в разходите, които участват във формиране на ГПР.

Твърди, че единствения разход, който следва да бъде включен в ГПР е уговорената възнаградителна лихва, доколкото само това е известния на кредитора разход към сключване на кредита и отразява реалната цена на кредита и е в значително по-нисък размер от максималния по чл. 29, ал. 9 ЗКНИП. Твърди, че договорът съдържа всички необходими реквизити, предоставена е предварителна информация преди сключването му, като потребителят е бил уведомен и наясно с информацията по чувствителните за него въпроси.

Твърди също, че общата сума по кредита е реално определима, доколкото се явява сбор между произведението на месечната вноска и броя на месеците на срока на договора и главницата по договора, която сума е посочена и в погасителния план, неразделна част от договора.

Възразява срещу твърдението, че възнаградителната лихва, с оглед размера си, противоречи на добрите нрави, доколкото законът поставя ограничение единствено на ГПР, в който участва като основен компонент, а ГПР не надвишава предела от 5 пъти размера на законната лихва, в какъвто смисъл цитира съдебна практика.

Счита, че изготвените от кредитора документи, макар и да са унифицирани, са ясни по отношение на съществените елементи на задълженията на кредитополучателя за начина на изплащане на получената главница, начина на олихвяване и размера на прилаганата за целия период възнаградителна лихва, както и общата стойност на сумата, която следва да се върне по заема, а погасителния план изцяло съответства на окончателния вариант, приложен от кредитора и на съдържанието на договора. Поради това счита, че за средно запознат потребител е възможно да се ориентира в конкретната финансова тежест: месечни вноски в размер, съответно погасяването на 4 дължима лихва и част от главница на равни вноски, като уговорките в чл. 2. 1 б. б, е, ж, з, и, м от договора, касаещи основния му предмет, са достатъчно ясни и остават извън общия контрол за неравноправност по чл. 145, ал. 2 ЗПК. Поради това счита твърдението за цялостна недействителност на договора, на основание чл. 38 от ЗКНИП, за неоснователно и моли искът да бъде отхвърлен.

Претендира разноски.

В становището си по същество в съдебно заседание ищецът, чрез процесуалния си представител адв. Р., моли да бъдат уважени исковите претенции така, както са предявени, по аргументите, посочени в исковата молба. Моли за присъждане на разноски, като се определи адвокатско възнагражение за осъщественото безплатно процесуално представителство по делото, ведно с ДДС, за което представя списък на разноските, на осн. чл. 80 ГПК.

Ответникът не изпраща представител в съдебно заседание и не изразява становище по същество в хода на съдебните прения.

Съдът, като прецени поотделно и в съвкупност събраните в настоящото производство доказателства, намира за установено следното: