Решение № 818 от 07.03.2025, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 818 гр. Варна, 07.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 18 СЪСТАВ, в публично заседание на седми февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Йоана Н. Вангелова при участието на секретаря Антоанета Ив. Димитрова като разгледа докладваното от Йоана Н. Вангелова Гражданско дело № 20233110112782 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството по делото е образувано по предявени от К. С. Д. обективно и субективно съединени установителни искове, както следва:

I. срещу „И. А. М.“ АД:

- за прогласяване нищожността на Договор за паричен заем № 4698267 от 17.01.2023 г. поради противоречие със закона, на основание чл. 22 вр. чл.

11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, в условията на евентуалност – поради заобикаляне на закона, на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК;

- предявен в условията на евентуалност иск за прогласяване нищожността на клаузата от Договор за паричен заем № 4698267 от 17.01.2023 г., съгласно която заемателят се е задължил в срок от 3 дни от сключване на договора да представи на заемодателя едно от следните обезпечения: поръчителство от две физически лица, банкова гаранция или одобрено от заемодателя дружество-гарант, който предоставя гаранционни сделки, поради противоречие със закона, на основание чл. 146 във вр. с чл. 143, ал. 1 ЗЗП, в условията на евентуалност – поради заобикаляне на закона, на основание чл.

21, ал. 1 ЗПК, в условията на евентуалност – поради накърняване на добрите нрави, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД;

II. срещу „Ф. Б.“ ЕООД - за прогласяване нищожността на Договор за предоставяне на гаранция № 4698267 от 17.01.2023 г. поради противоречие със закона, на основание чл. 146 във вр. с чл. 143, ал. 1 ЗЗП, в условията на евентуалност – поради заобикаляне на закона, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, в условията на евентуалност – поради липса на основание, на основание 1 чл. 26, ал. 2, пр. 4 ЗЗД, в условията на евентуалност – поради невъзможен предмет, на основание чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД, в условията на евентуалност – поради накърняване на добрите нрави, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.

Ищецът К. С. Д. твърди, че на 17.01.2023 г. сключила Договор за паричен заем № 4698267 с „И. А. М.“ АД, въз основа на който й е отпусната сума в размер на 1500 лева, платима на 20 вноски през 14 дни. Сочи, че по силата на договора за кредит се задължила в срок от 3 дни от сключването му да представи на заемодателя едно от следните обезпечения: поръчителство от две физически лица, банкова гаранция или одобрено от заемодателя дружество-гарант. В изпълнение на това свое задължение на същата дата сключила с „Ф. Б.“ ЕООД, чрез посредничеството на „И. А. М.“ АД, Договор за предоставяне на гаранция № 4698267, по който е уговорено възнаграждение в полза на гаранта в размер на 1099 лева.

Поддържа, че договорът за заем е недействителен на основание чл. 22 ЗПК поради неспазване изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, тъй като в него не са посочени компонентите на лихвения процент нито е описана методика на формиране на ГПР. Твърди, че в посочения ГПР не е включено възнаграждението за гарант, независимо че двете ответни дружества са свързани лица и възнаграждението на гаранта е включено в погасителния план по договора за кредит и същото се заплаща чрез заемодателя. Поради изложеното счита, че е нарушен чл. 19, ал. 4 ЗПК. Поддържа, че това води до нищожност на договора за кредит, тъй като посочването на ГПР е съществено условие от него и в случая е неприложимо правилото на чл. 26, ал 4 ЗЗД, тъй като договорът за кредит не би бил сключен при ГПР, надвишаващ нормативно определения размер. Сочи, че по този начин кредиторът е заобиколил изискванията на ЗПК.

Развива съображения за неравноправност на клаузата от договора, предвиждаща задължение за осигуряването на обезпечение, на основание чл.

143, ал. 2, т. 5 и т. 19 ЗЗП.

Навежда доводи за нищожност на разглежданата клауза поради заобикаляне на закона, на основание чл. 21, ал. 1 във вр. с чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Заявява, че утежнените условия, на които следва да отговаря обезпечението, и краткият срок за представянето му правят неизпълнимо това задължение.

Същевременно, неизпълнението му не води до претърпяването на вреди от кредитора. Поради изложеното счита, че включеното в погасителните вноски по кредита възнаграждение за гаранта се явява добавък към възнаградителната лихва. В тази връзка изтъква, че „И. А. М.“ АД е едноличен собственик на капитала на „Ф. Б.“ ЕООД.

Поддържа, че недействителен се явява и договорът за предоставяне на гаранция поради противоречието му със закона, на основание чл. 146 във вр. с чл. 143, ал. 1 ЗЗП, в условията на евентуалност – поради накърняване на добрите нрави. Изтъква, че дължимото възнаграждение по договора за гаранция многократно надвишава уговорената възнаградителна лихва по кредита.

Навежда доводи, че посредством договора за гаранция се заобикаля 2 изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради което същият е нищожен и на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД.

Счита, че договорът за предоставяне на гаранция страда и от друг порок, водещ до неговата нищожност, на основание чл. 26, ал. 2, пр. 1 и 4 ЗЗД, а именно – липса на предмет и основание, предвид нищожността на договора за кредит, спрямо който договорът за предоставяне на гаранция има акцесорен характер.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът „Ф. Б.“ ЕООД е депозирал писмен отговор, с който изразява становище за неоснователност на предявения срещу него иск.

Поддържа, че договорът за поръчителство е действителен, отговаря на изискванията на закона и не страда от сочените от ищеца пороци. Заявява, че отговаря на нормативните изисквания за сключването на гаранционни сделки по занятие.

Намира за неотносими правилата на ЗПК към договора за предоставяне на гаранция. Сочи, че „Ф. Б.“ ЕООД и „И. А. М.“ АД са самостоятелни правни субекти и „Ф. Б.“ ЕООД не е страна по кредитното правоотношение.

Същевременно, договорът за предоставяне на поръчителство има различен предмет от договора за кредит. Поради изложеното намира, че възнаграждението на поръчителя не следва да бъде включено в ГПР по договора за кредит.

Оспорва доводите на ищеца, че договорът за гаранция е лишен от правно основание, като сочи, че отговорността на гаранта не зависи от действителността на обезпеченото задължение. Наред с това се позовава на чл. 23 ЗПК, съгласно който в случай на недействителност на договора за кредит потребителят остава задължен за чистата стойност на кредита, т.е. и в този случай е налице главен дълг, за който поръчителят би отговарял.

Оспорва договорът да накърнява правата на потребителя, като подчертава, че последният е могъл да избира измежду три вида обезпечения.

Сочи, че в чл. 143, ал. 1 ЗЗП са изброени възможни хипотези на неравноправни клаузи, а не основания за недействителност на договори, като наличието на неравноправна клауза не се отразява на валидността на договора.

Поддържа, че договорът за поръчителство е ясен и разбираем и при сключването му потребителят е могъл да прецени икономическите последици от него. Позовава се на практика на СЕС, съгласно която в случай че клауза, попадаща в обхвата на понятието „основен предмет на договора“, е изразена по ясен и разбираем начин, не се прави преценка за неравноправния й характер.

Оспорва договорът за предоставяне на поръчителство да противоречи на добрите нрави, като намира твърденията на ищеца в тази насока за голословни.

Оспорва твърденията за нееквивалетност на престациите по сключения между дружеството и ищеца договор. Акцентира на алеаторния му характер, като заявява, че отговорността на поръчителя може да надвиши полученото 3 възнаграждение, определено след извършена преценка на риска. Сочи, че дружеството сключва гаранционни сделки по занятие, като осъществява тази дейност възмездно.

Моли за отхвърляне иска и присъждане на разноски. Прави възражение за прекомерност на претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор и от ответника „И. А. М.“ АД, който оспорва предявените срещу него искове.

Поддържа, че сключеният между страните договор за потребителски кредит е действителен и отговаря на изискванията на ЗПК.

Заявява, че уговореният лихвен процент е фиксиран, поради което спрямо него е неприложимо изискването за посочване на референтен лихвен процент, периодите и реда за промяна на лихвения процент по чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК

Твърди, че договорът съдържа изискуемата съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК информация относно ГПР.

Заявява, че посоченият ГПР включва всички разходи по кредита в съответствие с чл. 19, ал. 4 ЗПК, които в случая се изчерпват с уговорената договорна лихва. Сочи, че същият е изчислен по определения в Приложение 1 от ЗПК начин и не надвишава нормативно установената горна граница.

Подчертава, че надвишаването на същия не влече недействителност на договора, а единствено на клаузите, с които се надвишава посоченият размер.

Оспорва доводите на ищеца за нищожност на клаузата, предвиждаща задължение за осигуряване на обезпечение по кредита, като се позовава на чл.

11, ал. 1, т. 18 ЗПК. Излага, че кредитополучателят е могъл да избира между няколко варианта за обезпечение и не е бил ограничен в избора на дружествогарант. Изтъква, че на потребителя е била предоставена преддоговорна информация, в т.ч. и относно изискването за осигуряване на обезпечение.

Излага, че възнаграждението по договора за поръчителство не е включено в ГПР, тъй като то не е част от общия разход по договора за кредит, а се дължи по отделно облигационно отношение, възникнало между кредитополучателя и гаранта. Сочи, че това отношение и кредитното правоотношение имат различен основен предмет. Заявява, че задължението за осигуряване на обезпечение не е предвидено като условие за сключване на договора за кредит и неспазването му не е свързано с неблагоприятни последици.

Оспорва договорът за кредит да съдържа неравноправни клаузи.

Заявява, че при сключването му дружеството е действало добросъвестно и е предоставило нужната преддоговорна информация на потребителя. След като последният се е запознал с нея, приема, че е налице индивидуално договаряне.

Моли за отхвърляне на исковете и претендира разноски. Прави възражение за прекомерност на претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение.

В срока по чл. 211, ал. 1 ГПК ответникът „И. А. М.“ АД е предявил в условията на евентуалност насрещни искове срещу К. С. Д., както следва:

4

- в случай че бъде уважен предявеният иск за прогласяване нищожността на Договор за паричен заем № 4698267 от 17.01.2023 г. – осъдителен иск с правно основание чл. 23 ЗПК за сумата от 811.60 лева, представляваща чиста стойност на кредита, ведно със законната лихва, считано от момента на депозиране на исковата молба в съда – 06.12.2023 г. до окончателното изплащане на задължението;

- в случай че бъде отхвърлен предявеният иск за прогласяване нищожността на Договор за паричен заем № 4698267 от 17.01.2023 г. – обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 9, ал. 1 ЗПК за сумата от 947.64 лева, представляваща главница по Договор за паричен заем № 4698267 от 17.01.2023 г., ведно със законната лихва, считано от момента на депозиране на исковата молба в съда – 06.12.2023 г. до окончателното изплащане на задължението, както и за сумата от 84.96 лева – договорна лихва, начислена по договора за кредит за периода от 26.05.2023 г. до 27.10.2023 г.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът по насрещния иск К. С. Д. оспорва исковете по размер.

Поддържа, че не е дала повод за предявяването им, тъй като не оспорва дължимостта на усвоената главница по договора за кредит.

Твърди, че е заплатила сума в общ размер от 1128 в полза на „И. А. М.“ АД, която е следвало да бъде отнесена за погасяване на дължимата главница и договорна лихва. Поради изложеното счита, че в случай на уважаване на предявения главен иск би дължала единствено 372 лева, представляваща незаплатеният остатък от чистата стойност на кредита. В случай на уважаване на предявения в условията на евентуалност иск счита, че извършените от нея плащания следва да бъдат съобразени, като съдът приеме, че с тях са погасени част от дължимите вноски за главница и лихва по кредита.