Решение № 14140 от 15.07.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 14140 гр. София, 15.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 39 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ПЛАМЕН Г. ГЕНЕВ при участието на секретаря РУЖА Й. АЛЕКСАНДРОВА като разгледа докладваното от ПЛАМЕН Г. ГЕНЕВ Гражданско дело № 20261110103337 по описа за 2026 година

Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД от Н. Ц. Т. срещу ЮЛ за прогласяване нищожността на договор за паричен заем № ********* от 10.07.2025 г., като противоречащ на закона.

При условията на евентуалност иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД за признаването за нищожна на клаузата, съдържаща се в чл. 8 от Договора за паричен заем № ********* от 10.07.2025 г., уреждаща неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, като противоречаща на добрите нрави.

Ищецът твърди, че между него и ЮЛ на дата 10.07.2025 г. е сключен договор за паричен заем № *********, като в договора било посочено, че сумата по отпуснатия заем е в размер на 1300 лева. Заявява, че в чл. 8 от процесния договор било уговорено, че в случай, че Заемателят не предостави договореното обезпечение в посочения срок, то заемателят дължал на заемодателя неустойка. Намира процесния договор за нищожен, тъй като противоречи на установените императивни правила. Сочи, че ответното дружество не е включило в ГПР разходите за заплащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение. Размерът на действителния ГПР бил по-висок от предвидения в чл. 19, ал. 4 ЗПК. Посочва, че неустойката накърнява добрите нрави, тъй като излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като цели единствено неоснователно обогатяване. Моли за уважаване на така предявените искове. Претендира и разноски. Пред съда процесуалния представител на страната поддържа исковата молба и претендира разноски, за което представя списък по чл. 80 от ГПК.

1

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който оспорва иска. Заявява, че на 10.07.2025 г. между страните бил сключен договор № *********. Счита, че неустойката по чл. 8 от договора за заем не следва да бъде включвана при изчисление на ГПР. Намира за неоснователни и недоказани твърденията на ищеца за нищожност на клаузата на чл. 8 от Договора за заем. Твърди, че същата е индивидуално уговорена със заемателят и е съобразена с неговото желание, изразено в молбата за кандидатстване за заем. Заявява, че неустойката представлява разход, който заемателят заплаща при неизпълнение на задълженията си за предоставяне на надеждно обезпечение по него. Намира клаузата на чл. 8 от процесния договор за заем за изцяло законосъобразна, като същата не противоречи на закона и на добрите нрави. Изтъква, че ищцата е имала възможност да се откаже от така сключения договор, като в този вариант клаузата на чл. 8 от договора за заем не би породила правно действие. Намира твърдението за накърняване на добрите нрави за неоснователно. Моли за отхвърляне на така предявените искове. Претендира и разноски. Пред съда процесуалния представител на страната поддържа отговора на исковата молба.

Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По делото са обявени за безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че между Н. Ц. Т. и ЮЛ е сключен договор за паричен заем № ********* от 10.07.2025 г., за сумата от 1300 лева. Горното се установява и от представения договора за паричен заем № ********* от 10.07.2025 г., съгласно който на ищеца е предоставена сумата от 1300 лв., със срок на връщане от петнадесет месеца, при месечен лихвен процент по заема 3.900 %, годишен процент на разходите на заема 58.304 %. Съгласно чл. 6, ал. 1 от договора е предвидено, че договорът за заем да бъдел обезпечен с поръчител/и, отговарящ/и на условията на чл. 10, ал. 1, т. 5 от ОУ към договора за заем и с още едно от посочените обезпечение, по избор на заемателя, а именно: ипотека върху недвижим имот, особен залог върху движимо имущество, банкова гаранция или ценна книга издадена в полза на заемодателя. В чл. 6, ал. 2 от договора е предвидено, че в случай, че заемателят не предостави предвиденото в чл. 6, ал. 1 от договора обезпечение дължал неустойка в размер на 1618.42 лв. с начин на разсрочено плащане подробно посочен в погасителни план към договор за заем, като в случай, че обезпечението не отговаряло на условията, посочени в чл. 10, ал. 1, т. 5 от ОУ към договора за заем, заемателят дължал сума в размер на 3360 лв.

По делото е представен погасителен към договора за паричен заем № ********* от 10.07.2025 г., от който е видно, че в общия размер на вноските се начислява и месечна вноска за неустойка в размер на 107.89 лв., поради което месечната вноска е в размер на 224 лв.

Настоящият състав намира, че договора за паричен заем № ********* от 10.07.2025 г.е потребителски – страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП /ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди/, и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 2

13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 от ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем /кредит/ са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребителите, а представеният по делото договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК. Поради това процесният договор се подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно.

По делото е несъмнено установено, че на 10.07.2025 г. между страните е възникнало валидно облигационно правоотношение, произтичащо от договор за потребителски, сключен при действието на Закона за потребителския кредит-Обн., ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г.

Регламентацията му се съдържа в нормата на чл. 9 от закона, по силата на който ответното дружество предоставило парична сума от 1300 лв. за срок от 15 месеца, годишен процент на разходите /ГПР/ 58.304 %, годишен лихвен процент /ГЛП/ 46.80 %. Процесният договор е сключен в писмена форма съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК и има изискуемото от закона съдържание – чл. 11, ал. 1 ЗПК.

Съгласно разпоредбата на чл. 24 ЗПК изрично препраща към разпоредбите на чл.143 – 146 ЗЗП, уреждащи неравноправност на договорни клаузи, които водят до тяхната нищожност. Съгласно разпоредбата на чл. 143 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя – по арг. от чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО. Неравноправният характер на клаузи в потребителския договор, които обосновават тяхната нищожност, съдът е длъжен да преценява служебно. Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал.1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Следователно, за да се приложи разпоредбата на чл.

146, ал. 1 ЗЗП, което да доведе до нищожност, освен че клаузата трябва да е неравнопоставена, трябва да не е индивидуално уговорена между страните по договора. По аргумент от противното на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, индивидуално уговорени клаузи са тези, които не са били изготвени предварително и потребителят е имал възможност да влияе върху съдържанието им. В случая, въпреки че с доклада по делото съдът на основание чл. 146, ал. 2 от ГПК указа на ответника, че не сочи доказателства, че процесните клаузи са индивидуално уговорени, то по делото не са ангажирани нито са правени доказателствени искания в тази насока, откъдето да се направи извод, че оспорените клаузи от 3 договора са били индивидуално договорен. Поради което съдът намира, че оспорените клаузи не са индивидуално уговорени - изготвени са предварително, представянето им на заемателя от страна на заемодателя е формално, който като потребител не е имал възможност да влияе върху съдържанието им.

Настоящият състав намира, че предвидената в чл. 6, ал. 2 от договора неустойка съставлява разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите - ГПР, съгласно императивното изискване на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. На основание чл. 19, ал.

4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. В противен случай и на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК тези клаузи са нищожни. Дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“ се съдържа в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК , съгласно който това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия, като общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси.

Следва да се отбележи също така, че в случая приложение намира определението, съдържащо се в чл. 3, буква „ж“ на Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, съгласно който „общи разходи по кредита за потребителя“ означава всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи, разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, поспециално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия.

В разглеждания случай общият размер на задължението на ответника е формирано като сбор от различни компоненти, описани в изготвения погасителен план, включително задължението за неустойка. Плащането на тази неустойка не е отразено като разход при формирането на оповестения ГПР от 58.304 %, въпреки че са включени в общия дълг. По този начин е нарушено изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК за оповестяване на всички разходи по кредита. По делото се установи, че получаването на кредита при предлаганите условия включва заплащането на неустойка. Следователно тази неустойка съставлява разход, който е следвало да бъде включен в ГПР и липсата на този разход в договора при изчисляването на ГПР е в противоречие 4 с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК .

Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК годишния процент на разходите не може да надвишава 5 пъти законна лихва, която към датата на сключване на договора за кредит е 10 % /10 пункта + ОЛП, който е 1.91/, следователно ГПР по кредита не може да надвишава 59.55 %. В настоящия случай сумата по договор за паричен заем № ********* от 10.07.2025 г. е в размер на 1300 лева, а неустойка за непредставяне на обезпечение по договора е в размер на 1618.42 лева, поради което размерът на ГПР с включена неустойка възлиза на 664.60 %, поради което ГПР по договора за паричен заем надхвърля 59.55 %, след като се прибави неустойката. Така уговорената неустойка, която не е включена в оскъпяването на ползваната сума и която води до нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК , поради което процесния договор се явява нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД .