Определение № 5560 от 02.12.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5560 гр. София, 02.12.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГО 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и шести ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мария Иванова

Членове:

Даниела Стоянова

Бисера Максимова като разгледа докладваното от Бисера Максимова Касационно гражданско дело № 20258002102668 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по подадена от Д. Л. С., действащ чрез адвокат Р. М. Б. от АК - Б., касационна жалба срещу въззивно решение № 622 от 31.12.2024 г., постановено по в. гр. д. № 551/2024 г. по описа на Благоевградския окръжен съд.

С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 111 от 23.02.2024 г., постановено по гр. д. № 885/2023 г. по описа на РС – Благоевград, с което на основание чл. 34 ЗЗД вр. чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД Д. Л.

С. е осъден да заплати на Д. А. Х. и Е. К. А. сума в размер на 9 700 лв. /девет хиляди и седемстотин лева/, представляваща платена цена по договор за покупко-продажба на недвижим имот от 02.05.2018 г., обективиран в нотариален акт за продажба на недвижим имот № ***, том***, рег. № ***, дело № ***от 2018 г. на нотариус К. М. и прогласен за нищожен с решение № *** от 30.06.2021 г., постановено по гр. д. 213/2019 г. по описа на Окръжен съд - Благоевград, влязло в законна сила на 09.03.2023 г.

Касаторът твърди, че въззивното решение е неправилно поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния 1 закон и е необосновано. Изразява становище, че липсва разместване на имуществени блага поради обстоятелството, че ищците са препродали имота за същата сума. Моли се за отмяна на решението и отхвърляне на исковата претенция.

В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът твърди, че окръжният съд в решаващите си мотиви на обжалваното решение се е произнесъл в противоречие с практика на ВКС, включително и задължителна такава, явяващи се в приложното поле на чл.

280, ал. 1, т. 1 на ГПК, както и че произнасянето на ВКС би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.

280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса за задълженията на въззивната инстанция да направи анализ на всички писмени доказателства.

Касаторът твърди, че обжалваното решение е постановено в противоречие с трайно установена практика на ВКС, включително и задължителна такава - т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 815/15.02.2011 г. по гр. дело № 1713/2009 г. на IV г. о. на ВКС, решение № 139/17.07.2019 г. по гр. дело № 4375/2018 г. на III г. о., решение № 264 от 12.02.2015 г. по гр. д. № 6457/2013 г. на I. г. о. на ВКС, решение №211/21.01.2021 по гр. д. № 64/2020 на IV г. о., решение №139 по гр. д.

№4375/2018 г. на ВКС.

Постъпил е отговор на касационната жалба от насрещната страна - Д. А.

Х. и Е. К. А., действащи чрез пълномощника си адвокат А. Р. от АК - Б., в който се изразява становище за неоснователност на депозираната касационна жалба. Изложени са съображения, че не е налице общият селективен критерий за допускане до касационно обжалване на обжалваното въззивно решение.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал.

1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което формално са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:

Въззивният съд, след като е очертал предмета на въззивното 2 производство с оглед постъпилата въззивна жалба и наведените в нея съображения, е приел, че първоинстанционното производство е било образувано по предявен иск с правно основание в чл. 34 ЗЗД вр. с чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД.

Въззивният съд е приел за установено, че между Д. А. Х., в качеството на купувач, по време на брака му с ищцата Е. К. А., и Д. Л. С., в качеството на продавач, е сключен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 02.05.2018 г., обективиран в нотариален акт за продажба на недвижим имот № ***, том ***, peг. №***, дело № ***от 2018 г. на нотариус К. М., вписан в СлВп Б. с вх. peг. № ***от 02.05.2018 г., акт № ***, том ***, дело №***/2018 г., по силата на който ответникът е продал на 02.05.2018 г. на купувача Д. А. Х. притежавания от него недвижим имот: самостоятелен обект с адрес на имота:

[населено място], [улица], етаж 0 /нула/, апартамент 1 /едно/, с площ от 115 кв.м. /сто и петнадесет квадратни метра/, с прилежащи части - 1/3 /една трета/ идеална част от тавана на сградата и също толкова от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, който обект по представен документ за собственост представлява приземен етаж - самостоятелно жилище от жилищна сграда в парцел ***/***/ с планоснимачен № ***, ***, квартал *** по плана на [населено място], действащ към 1966 год., за сумата от 9 700 лв. (девет хиляди и седемстотин лева), относно която сума в нотариалния акт е посочено, че е изплатена от купувача на продавача изцяло в момента на сключване на договора.

Съдът е констатирал, че от приобщеното гр. д. № 213/2019 г. по описа на Окръжен съд - Благоевград се установява, че с решение №900825/30.06.2021 г., постановено по гр. д. №213/2019 г. по описа на Окръжен съд - Благоевград, потвърдено с решение №589/26.04.2022 г. по в. гр. д. №3284/2021 г. по описа на Апелативен съд - София, недопуснато до касационно обжалване с определение № 50150/09.03.2023 г. по гр. д. №3464/2022 г. по описа на ВКС, е прогласен за нищожен, на основание чл. 26, ал.1, предл. 3 от ЗЗД, поради накърняване на добрите нрави, посоченият по-горе договор за покупкопродажба на недвижим имот от 02.05.2018 г., обективиран в нотариален акт за продажба на недвижим имот № ***, том ***, peг. № ***, дело № ***от 2018 г. на нотариус К. М. и е признато за установено, по отношение на Д. Х. и Е. А., че Д. С. е собственик по наследство на процесния недвижим имот.

3

Въззивният съд е посочил, че от справка за плащания от 27.10.2023 г. на Д. С. за недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица], издадена от [община], се установява, че са налице плащания на данъци и такси за имота от Д. С. на 24.04.2018 г. в размер на 14,81 лв. и 23,55 лв., както и платен данък за годините от 2008-2018 г. в размер на 1 616, 59 лв. на 02.05.2018 г. като липсват данни за лицето, което е извършило плащане.

Въззивният съд е намерил, че правните изводи на районния съд са правилни и са базирани на установените по делото факти като е споделил мотивите на обжалваното решение и съгласно чл. 272 от ГПК е препратил към тях.

Съдът е посочил, че съгласно разпоредбата на чл. 34 от ЗЗД, когато договорът бъде признат за нищожен или бъде унищожен, всяка от страните трябва да върне на другата страна всичко, което е получила от нея като посочената разпоредба урежда частен случай на неоснователното обогатяване, при който липсата на основание се проявява в двата варианта началната липса на основание произтича от нищожността на сделката, а отпадането на основанието - от унищожаемостта на сделката, като и в двата варианта всяка от страните трябва да върне на другата страна всичко, което е получила от нея.

Съдът е акцентирал на това, че нищожният договор не поражда правни последици, като безспорно както в правната теория, така и в съдебната практика се приема, че даденото по нищожен договор е престирано при начална липса на основание; доколкото липсва основание за престацията, изискуемостта на вземането, основано въз основа на престиране по нищожен договор, настъпва от момента на самото престиране.; правото на възстановяване по нищожните сделки възниква от получаване на изпълнението и не се влияе от момента на съдебното прогласяване на нищожността; съдебното решение има установително действие, но не е елемент от фактическия състав на чл. 34 ЗЗД; при нищожност на сделката е налице начална липса на основание, а даденото от страните подлежи на връщане по правилото на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. Съдът се е позовал на практика на ВКС в тази насока.

Въззивният съд е споделил доводите на първоинстанционния съд, че на Д. Х. и Е. А. следва да бъде възстановена платената цена по договора в размер 4 на 9 700 лв. По твърдението на ответника, че е получена по-малка сума като продажна цена, въззивният съд е приел, че ответникът С. с получената сума е върнал всъщност на ищеца сума, която е платена за данък на собствения му имот, който е бил дължим именно от него.

Съдът се е позовал на отразеното в нотариален акт за продажба на недвижим имот № ***, том ***, per. № ***, дело №***от 2018 г. на нотариус К. М., че процесният недвижим имот се продава от продавача на купувача за сумата от 9 700 лв., която сума е изплатена от купувача (Д. Х.) на продавача (Д. С.) изцяло в момента на сключване на договора за покупко-продажба на недвижимия имот, както и на представената и приета като доказателство по делото справка, издадена от [община], от която се установява, че макар да няма данни за лицето, извършило плащания за сметка на данъчнозадълженото лице Д. С. за данък върху недвижимите имоти и такса за битови отпадъци за 2018 г. /процесният период/, касаещи имот с идентификатор ***, то само съсобствениците на имота, съответно съпритежателите на ограничено вещно право на ползване, могат да платят данъка за имота.

Въззивният съд е приел, че свидетелските показания, дадени пред районния съд по отношение на продажната цена, са недопустими с оглед разпоредбата на чл. 164, ал. 1, т. 6 ГПК като е посочил, че макар нотариалният акт, в частта по отношение на сумата, да представлява частен документ, то доколкото същият е подписан и от двете страни по делото, съдържанието му не може да бъде опровергано от свидетелските показания поради липса на хипотезата на чл. 165, ал. 2 от ГПК, която допуска изключение от правилото.

Въззивният съд е обсъдил възраженията на ответника, че няма разместване на имуществени блага, тъй като сумата, която Х. е дал по договора, впоследствие я е получил отново, след извършената продажба на 31.05.2018 г. от него на И. Д.. Посочил е, че отношенията между Д. Х. и И. Д. представляват отделни облигационни правоотношения по сключен между тях договор за покупко-продажба на недвижим имот, а освен това е налице и влязло в сила съдебно решение №900319/14.06.2023 г., с което е признато за установено по отношение на И. Д., че Д. С. е собственик на процесния недвижим имот.

Въззивният съд е достигнал до фактически и правни изводи, които са идентични с тези на първостепенния съд, поради което е потвърдил 5 постановеното от районния съд решение.

За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:

За да бъде допуснато касационното обжалване на въззивното съдебно решение при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТР на ОСГТК на ВКС № 1/2010 г. по тълк. д.

№ 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл.

280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/.