Определение № 5261 от 20.11.2025, Окръжен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5261 гр. Варна, 20.11.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ ТО, в закрито заседание на двадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Галина Чавдарова

Членове:

Ралица Ц. Райкова

Ралица Каменова като разгледа докладваното от Ралица Каменова Въззивно частно гражданско дело № 20253100502453 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 420, ал. 3, вр. чл. 274 и сл. ГПК.

Образувано е по частна жалба вх. № 82308/30.09.2025 г. от О. Викторовна К. срещу Определение № 11769/01.09.2025 г., постановено по ч.гр.д. № 1721/2025 г. по описа на Районен съд – Варна, с което е оставена без уважение молбата на частния жалбоподател за спиране на принудителното изпълнение по изп. дело № 279/2025 г. по описа на ЧСИ Захари Димитров, рег. № 808 на КЧСИ, с оглед издадената по делото Заповед № 978/24.02.2025 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК по ч.гр.д. № 1721/2025 г. на Районен съд – Варна, на основание чл. 420 ГПК.

Жалбоподателят навежда оплакване за неправилност на атакуваното определение, тъй като счита, че процесният договор за издаване на револвираща международна кредитна карта с чип и предоставяне на кредитен лимит (овърдрафт) от 07.09.2015 г. съдържа неравноправни клаузи, които съгласно чл. 146 ЗЗП са нищожни.

Сочи, че такива са т. 8 – 11, т. 13.4 и т. 14 от договора за кредит, които се отнасят до определяне на необосновано високи лихвени проценти при непогасяване на кредита, наказателна лихва при просрочие, ведно с лихва за забава плюс наказателна надбавка от 10.02 пункта, неясна и поради това неопределена част от клаузата на т. 9, едностранно повишаване на лихвения процент в т.ч. и на надбавката при просрочени плащания и предсрочна изискуемост на целия кредитен лимит, незаконосъобразен ГПР, както и до възможността за едностранна промяна на лихвените проценти от банката и общия разход по кредита. В тази връзка се поддържа, че на основание тези клаузи заявителят е изчислил претендираното вземане от кредитополучателя, което обстоятелство с оглед наведените с частната жалба възражения, обосновават основателността на искането за спиране на принудителното изпълнение, на основание чл. 420, ал. 2, т. 2 ГПК. Моли за отмяна на обжалваното определение, като бъде постановено друго, с което на основание чл. 420 ГПК да бъде спряно принудителното изпълнение по изп. дело № 279/2025 г. по описа на ЧСИ Захари Димитров.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на частната жалба от насрещната страна „Първа инвестиционна банка“ АД, с който изразява становище за неоснователност на жалбата. Излага, че длъжникът не е спазил нормата на чл. 420 ГПК, като нито е предоставил надлежно обезпечение за кредитора по реда на чл. 180 и чл. 181 ЗЗД или съответно е представил относими писмени доказателства съгл. чл. 420, ал. 2 ГПК. Сочи, че наведените от длъжника в частната жалба оплаквания са изцяло бланкетни и не почиват на реални доказателства. Намира за неоснователно и 1 необосновано твърдението, че изброените клаузи от договора са неравноправни. Моли жалбата да бъде оставена без уважение, а обжалваният акт да бъде потвърден.

По допустимостта:

Частната жалба е подадена в законоустановения срок срещу подлежащ на обжалване съдебен акт от легитимирано лице, при наличие на правен интерес от обжалване, поради което се явява процесуално допустима.

Разгледана по същество същата е основателна, като съображенията за това са следните:

С влязло в сила Разпореждане № 7883/24.02.2025 г., постановено по ч.гр.д. № 1721/2025 г. по описа на Районен съд – Варна, съдът е разпоредил в полза на заявителя „Първа инвестиционна банка” АД да се издаде заповед за незабавно изпълнение на парично задължение по реда на чл. 417, т. 2 ГПК и изпълнителен лист срещу длъжника О. К. за следните суми: 2000 лв., представляваща просрочена главница по договор за издаване на револвираща международна кредитна карта с чип и предоставяне на кредитен лимит

(овърдрафт) по разплащателна сметка

№

014ССR-014455/07.09.2015г.; 47 614,80 лв., представляваща неразрешен овърдрафт, формиран от извършени трансакции над разрешения кредитен лимит; 18 889,58 лв., представляваща лихва по т. 8 и т. 9 от договора за периода о т 20.09.2023 г. до 26.06.2024 г. вкл.; 172,65 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода о т 27.06.2024 г. до 10.02.2025 г. вкл.; 144 лв., представляваща непогА.и разноски за връчване покана чрез ЧСИ, ведно със законната лихва върху главницата считано от датата на подаване на заявлението - 11.02.2025 г. до окончателното изплащане на задължението, както и сумата от 1219,96 лв., представляваща сторени в заповедното производство разноски за заплатена държавна такса и юрисконсултско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК.

В срока по чл. 414 ГПК длъжникът е възразил срещу издадената заповед за незабавно изпълнение, поради което заявителят е инициирал производство по чл. 422 ГПК. Въз основа на исковата молба от 04.09.2025 г. е образувано т.д. № 554/2025 г. по описа на Окръжен съд – Варна за установяване на вземанията на банката по издадената заповед за незабавно изпълнение.

На 29.08.2025 г. длъжникът е депозирал молба, с която е отправил искане до заповедния съд да спре изпълнението по изп. дело № 279/2025 г. по описа на ЧСИ Захари Димитров, образувано за принудително изпълнение на вземанията, предмет на издадената заповед за незабавно изпълнение на парично задължение по реда на чл. 417 ГПК, с оглед подаденото на 28.07.2025 г. възражение по чл. 414 ГПК. В сезиралата съда молба не са посочени основания по чл. 420, ал. 2 ГПК за спиране на незабавното изпълнение.

С обжалваното определение Районен съд – Варна е оставил без уважение искането за спиране на изпълнението, като е приел, че не са налице визираните в чл.

420, ал. 1 и ал. 2 ГПК основания за спиране на изпълнението, тъй като длъжникът не е представил надлежно обезпечение за кредитора по реда на чл. 180 и 181 ЗЗД или относими писмени доказателства, съгласно чл. 420, ал. 2 ГПК.

В изпълнение на задължението да се предоставят на потребителите ефективни правни средства за защита, които да включват възможност за спиране на изпълнителното производство, докато се извършва съдебната преценка относно потенциално нарушение на потребителското право, законодателят е предвидил и разпоредбата на чл. 420 ГПК. Съобразно цитираната разпоредба, съдът може да спре принудителното изпълнение, ако длъжникът представи надлежно обезпечение за кредитора или когато представи писмени доказателства, че: 1) вземането не се дължи;

2) вземането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител; 3) неправилно е изчислен размерът на вземането по договор, сключен с потребител.

Безспорно е в настоящото производство, че длъжницата има качеството на 2 потребител.

С предвидената възможност по чл. 420, ал. 2 ГПК длъжникът следва да представи единствено писмени доказателства, като в този смисъл и характер на писмени доказателства има всеки приобщен документ по делото, вкл. и самия процесен договор.

Отправеното до заповедния съд искане за спиране на принудителното изпълнение с молбата от 29.08.2025 г. е било неконкретизирано, респ. нередовно, поради което съдът е дължал указания до страната по реда на чл. 101 ГПК да посочи на коя хипотеза/и от чл. 420 ГПК се позовава, като наведе надлежни твърдения в тази връзка. Тази нередовност е санирана с частната жалба на длъжника, в която същият твърди неравноправност на конкретни клаузи от договора за кредит, на които се основават вземанията на кредитора.

Настоящият съдебен състав намира, че е налице обосновано предположение за неравноправност на клаузите на чл. 9, чл. 10 и чл. 14 от договора за кредит. Съдът не установи служебно пороци в договарането на останалите посочени от частния жалбоподател клаузи, които да водят до извод за тяхната вероятна неравноправност по смисъсла на ЗЗП.

В чл. 9 от договора се съдържа неустоечна клауза, според която при непогасяване до датата на падежа на съответния отчетен период на минималната погасителна вноска или на надвишението на разрешения текущ разполагаем кредитен лимит, независимо от причината за това, кредитополучателят дължи заплащането на наказателна лихва върху непогА.ата част от дълга за дните на просрочие, чийто размер се формира като сбор от размера на договорния лихвен процент по т. 8 и надбавка в размер на 10.02 пункта при неразрешен овърдрафт, а при просрочена минимална погасителна вноска в зависимост от вида на трансакцията – наказателната надбавка е в размер на 1/12 от наказателната надбавка за неразрешен овърдрафт. Съобразно императивното правило на чл. 33, ал. 1 ЗПК при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Така с уговарянето на неустойката по чл. 9 от договора на практика се въвежда допълнително плащане, чиято дължимост е изцяло свързана с хипотеза на забава на длъжника.

Същевременно уговорката се явява и вероятно неравноправна, съгласно чл. 143, ал. ал.

2, т. 5 ЗПК.

Вероятно неравноправна като противоречаща на чл. 143, т. 10 и т. 19 ЗЗП е и клаузата на чл. 10 от договора, предвиждаща повишаване на лихвения процент по кредита, в т.ч. надбавката, при наличието на просрочени плащания и/или неизпълнение на други клаузи от договора и Общите условия, без конкретен алгоритъм, формула или ясни предпоставки, при които ще се изменя лихвеният процент, респ. надбавката, нито е ясно в какъв размер. Изложеното би могло да доведе до лишаване задълженото по договора за кредит лице от възможност да прецени конкретните параметри на същия, съответно икономическите последици от него.

Следва да се отбележи, че приложените ОУ също не съдържат ясни и конкретни параметри, които да позволят кредитополучателят да се запознае със съдържанието на компонентите и да прецени за себе си риска. Едновременно с това клаузата де факто предвижда санкция за неизпълнение на договорни задължения, в т.ч. за забава в плащанията, при която санкция потребителят дължи заплащане на допълнителни суми над дължимото от него обезщетение за забава в размер на законната лихва. Вероятно неравноправна на основание чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП е и клаузата на чл. 14 от договора, даваща правото на банката едностранно да променя общия разход по кредита, доколкото не е ясно при какви обстоятелства се поражда това право на кредитора.

Тези констатации, едновременно с твърдението на самата банка-кредитор в заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, че в периодите на начисление на задълженията са били извършвани плащания от длъжницата, т.е. евентуално са погасявани задължения, които не се дължат, то може да 3 бъде направено обосновано предположение и че размерът на претендираните вземания вероятно е изчислен неправилно. Визираните клаузи от договора за кредит, като вероятно неравноправни, не биха могли да създадат задължения за потребителя и той не следва да носи риска от тяхното прилагане, като посочените от кредитора размери на всяко от вземанията му по пера се явяват вероятно некоректни.

С оглед на гореизложеното, искането за спиране се явява основателно в неговата цялост, съгласно чл. 420, ал. 2, т. 2 и 3 ГПК, поради което обжалваното определение следва да бъде отменено като неправилно.

Съгласно т. 8 от ТР № 4/18.06.2014 г. на ВКС по тълк.д. № 4/2013 г., ОСГТК, настоящото определение не подлежи на обжалване.

Воден от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОТМЕНЯ Определение № 11769/01.09.2025 г., постановено по ч.гр.д. № 1721/2025 г. по описа на Районен съд – Варна, с което е оставена без уважение молбата на О. Викторовна К. за спиране на принудителното изпълнение по изп. дело № 279/2025 г. по описа на ЧСИ Захари Димитров, рег. № 808 на КЧСИ, с оглед издадената по делото Заповед № 978/24.02.2025 г. за изпълнение на парично задължение по чл.

417 от ГПК по ч.гр.д. № 1721/2025 г. на Районен съд – Варна, на основание чл. 420 ГПК, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:

СПИРА принудителното изпълнение по изп. дело № 279/2025 г. по описа на ЧСИ Захари Димитров, рег. № 808 на КЧСИ, образувано въз основа на изпълнителен лист от 24.02.2025 г. и Заповед № 978/24.02.2025 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК, издадени по ч.гр.д. № 1721/2025 г. на Районен съд – Варна, на основание чл. 420, ал. 2, т. 2 и 3 ГПК.