Решение № 3035 от 14.06.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3035 гр. Пловдив, 14.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Таня Асп. Георгиева - Точевска при участието на секретаря Златка Ем. Димитрова като разгледа докладваното от Таня Асп. Георгиева - Точевска Гражданско дело № 20245330118007 по описа за 2024 година

Предявени са основен иск с правна квалификация по чл. 26 ал. 1, предложения първо и трето от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК и чл. 92 от ЗЗД и насрещни искове, както следва: за главния- по чл. 240 от ЗЗД, а за евентуалния- по чл. 55 ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 23 от ЗЗП.

Ищцата С. И. Г., ЕГН: **********, от гр. П............., е предявила против „Кеш Пойнт България” ООД, ЕИК: ...........със седалище и адрес на управление: град София, бул.

„Цариградско шосе” № 115 Е, ет. 5, представлявано от ................ иск за прогласяване нищожността на сключения между страните договор за потребителски кредит № ............... поради противоречие с разпоредбите на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД, а при условията на евентуалностза прогласяване като нищожни на отделни клаузи от договора- за неустойка (чл. 11), за размера на ГПР (чл. 3 ал. 1 т. 5) и за срока за представяне на обезпечение (чл. 5).

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за потребителски кредит № .......... по който на ищеца била предоставена сумата от 900 лева, при ГПР- 64, 13 % и фиксиран лихвен процент- 51 %. Като обезпечение по договора се предвиждало или поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят на определени условия или представяне на банкова гаранция, а в противен случай поред чл. 11 ал. 1 се дължала неустойка в размер на 907, 30 лева, платима разсрочено. Твърди се, че договорът бил нищожен, поради предвидената неустойка и условията по обезпечението.

Свободата на договаряне не можела да се използва за неоснователно обогатяване на едната страна спрямо другата. Преди сключване на договора следвало да се извърши оценка на кредитоспособността на потребителя. Неустойката не отговаряла на присъщите й по закон 1 функции и водела до допълнително увеличаване на разходите на длъжника, като по този начин се заобикаляла и нормата на чл. 33 ал. 1 от ЗПК. Така се получавала допълнителна печалба за кредитора чрез нова договорна лихва, като условията за потребителя при представяне на обезпечение били практически неизпълними. Неустойката противоречала на справедливостта и еквивалентността на престациите, поради което била нищожна. На второ място- ГПР бил невярно посочен, защото в разходите по договора не била включена неустойката, а това представлявало нарушение по чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК. По този начин се подвеждал потребителят относно действителния размер на дълга му, а доколкото договорът не можел да съществува без клаузата за ГПР, то той се явявал нищожен. На следващо място, нарушена била и нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, защото с неустойката оскъпяването на кредита ставало над 150 % на годишна база и така се надхвърлял законоустановения размер от 68 %. Неустойката представлявала общ разход по кредита и следвало да бъде част от ГПР, за да може потребителят да прецени икономическите последици от сключването на договора и да има ясна информация за разходите си, а не да тълкува всяка клауза от договора. Налице били неравноправни клаузи по смисъла на ЗЗП, защото те не отговаряли на изискванията за добросъвестност и водели до значително несъответствие и били във вреда на потребителя. По смисъла на чл. 23 от ЗПК при недействителност на кредита се дължала само чистата стойност на полученото, или главницата, а не лихви, неустойки, такси и други. Моли да не се възлагат разноски в тежест на ищеца, предвид националната и европейски съдебна практика, предвидена в защита на потребителя. Моли за уважаване на иска за признаване нищожността на целия договор или на отделни клаузи от него.

Претендира разноски в процеса. С допълнителна молба посочва, че не били извършвани плащания по кредита. В съдебно заседание чрез пълномощника си поддържа иска.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който се оспорва иска. Твърди се, че клаузата за неустойка била действителна, като те била санкция за неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение. Потребителят сам кандидатствал за кредит, получил необходимата преддоговорна информация, знаел за обезпечението, можел и да се откаже от договора, без да дължи неустойка, като същият изначално нямал намерение да изпълни задължението си да представи обезпечение и договарял недобросъвестно. Посочва се, че при недействителност на отделна клауза от договор, целият договор не бил недействителен, ако договорът можел да се сключи и без нея, а конкретният случай бил точно такъв- неустойката не била част от съществените параметри на договора. При формиране на ГПР били спазени всички законови изисквания, като при нормативен лимит от 68, 90 % ГПР бил в по- нисък размер. Кредитодателят бил длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора, като отговорност за неустойката в следствие на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, възниквала след сключване на договора. Тя била във фиксиран размер и страните знаели стойността й още преди да настъпи фактът на неизпълнение на задължението, като нейната функция била обезщетителна. Неустойката била и индивидуално уговорена, като клаузата била разбираема и напълно ясна. В погасителният план вноските за неустойката били записани, че са дължи само при неизпълнение на 2 задължението за предоставяне на обезпечение. Потребителят бил напълно наясно за всички суми, които ще дължи при възможните хипотези на договора. Неустойката била уговорена като санкция за неизпълнение, като ищецът преди подписване на договора бил получил необходимата преддоговорна информация (СЕФ) и можел да прецени дали да се съгласи с предложените му условия по кредита. Освен това, после имал и 14 дни, за да упражни правото си на отказ от договора, ако считал, че условията са неизгодни за него. Нямало и противоречие с добрите нрави, като в тази връзка била и практика на ВКС. Отделно, за период от една година, ищецът бил сключил общо 3 договора с клаузи за неустойка, с идентични условия, като вместо да упражнява добросъвестно правата си по първия договор, сключил нови, без да изпълнява задълженията си по тях за предоставяне на обезпечение.

Нито имало заблуждаваща търговска практика на финансовата институция, нито клаузите на кредита били неравноправни, след като ищецът сключил общо 3 подобни договора. Моли за отхвърляне на иска, претендира на свой ред разноски. Възразява по отношение на искането за присъждане на разноски на ищеца. В с.з. страната също не се явява и не се представлява, но взема писмено становище.

В срока за отговор ответникът е предявил и насрещен иск. Посочват се параметрите на подписания между страните договор, като се доказвало получаването на заемната сума.

Твърди се обаче, че длъжникът не бил изпълнил задълженията си по договора, като не бил платил нито една вноска по кредита и били налице условията за обявяването му за предсрочно изискуем. Предявяват се два евентуално съединени насрещни иска: първи- за осъждане на длъжника да заплати сумата от 900 непогасена главница по договора и втори- за същата сума, но дължима на основание чистата стойност на кредита, при приемане, че договорът е недействителен, като сумите се търсят ведно със законната лихва. Претендират се и разноски. Прави се възражение за прекомерност на разноските на другата страна.

Постъпил е отговор на първоначалния ищец- ответник по насрещния иск, като се твърди, че същият бил недопустим, защото бил лишен от правен интерес, тъй като при недействителност на кредита потребителят винаги дължал връщане на чистата получена сума. Не се оспорва обстоятелството, че по кредита била получена сумата от 900 лева, без да има каквото и да е нейно погасяване. Оспорва дължимостта на сумите за лихва, неустойка и такси. Поддържа искането си за назначаване на съдебно- счетоводна експертиза.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Между страните е бил сключен договор за потребителски кредит № ......... по силата на който заемодателят е предоставил на заемателя парична сума в размер на 900 лева.

Кредитът е отпуснат при следните условия: на 8 месечни вноски, с фиксиран годишен лихвен процент по заема- 51 %, при ГПР- 64, 13 % и общ размер на всички плащания- 1 132, 70 лева.

При непредставяне на обезпечение- поръчителство или банкова гаранция, се предвижда начисляване на неустойка в общ размер на 907, 30 лева, платима разсрочено.

3

Като писмени доказателства са представени договорът за паричен заем, ведно с погасителен план по него, искане за отпускане на кредита, СЕФ и справка за плащанията по кредита, уведомление до лицето за предсрочна изискуемост.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, предвид клаузата за неустойка, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение.

В чл. 3 ал. 1 т. 12 от договора макар да е записана общата дължима сума, тя не е коректно посочена. Ако се приеме, че тази обща сума е в размер на посоченото от 1 132, 70 лева, тя следва да включва само главницата и лихвата, то това не е реално дължимата сума, защото в нея не са включени допълнителните плащания, които потребителят ще понесе заради уговорката по чл. 5, предвиждаща задължение за предоставяне на обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договореното.

Непредставянето на обезпечението самостоятелно не води до някакви вреди за кредитора, а такива биха възникнали чак при неизпълнение на задължението и невъзможност за удовлетворяване от имуществото на кредитополучателя. Този риск следва да се съобрази от кредитора към момента на сключването на договора и да намери отражение при вземането на решението за отпускането на заема и параметрите, при които да стане това. Вместо това обаче предварително е уговорено обезпечение и то в кратък тридневен срок, без да може да 4 компенсира повишения риск. По този начин тази клауза за обезпечение реално увеличава печалбата на кредитора, защото дори и при плащането на всички задължения, за потребителя ще възникнат допълнително разходи във връзка с гаранцията на кредита. Така и ГПР от 61, 94 % не отговаря на действителните такива, защото е без сумата за обезпечението, като с включването му кредитът ще се оскъпи допълнително и така би надвишил законовия лимит (петкратният размер на законната лихва). Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Посочването в договора за кредит на понисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.