Решение № 300 от 09.03.2023, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 300 гр. Пловдив, 09.03.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Светлана Ив. Изева

Членове:

Радостина Анг. Стефанова

Светлана Анг. Станева при участието на секретаря Петя Ф. Цонкова като разгледа докладваното от Светлана Анг. Станева Въззивно гражданско дело № 20225300502014 по описа за 2022 година

Въззивното производство е по реда на чл.258 и следващите от ГПК във връзка с чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД.

Образувано е по депозирани от „***********“ ООД въззивна жалба против решение № 1766 от 19.05.2022 г., постановено по гр. дело № 697/2022 г. на РС - Пловдив, ХІ гр. състав, и частна жалба против определение №7064 от 30.06.2022 г., постановено по същото дело.

С въззивната жалба на „************“ ООД, депозирана чрез управителя Ж. Б., се атакува решение №1766 от 19.05.2022 г., постановено по гр. дело №697/2022 г. на РС - Пловдив, ХІ гр. състав, с което „***********” ООД е осъдено да заплати на Г. Н. Н. сумата от 2150 лева - недължимо платено възнаграждение за гаранция по договор за кредит №934/06.08.2016 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба - 20.01.2022 г. до окончателното плащане; осъдено е „*********” ООД да заплати на Г. Н. Н. направените разноски по делото - внесена държавна такса в размер на 86 лева, както и на Адвокатско дружество „Г.“ - адвокатско възнаграждение за осъществено безплатно процесуално представителство по делото на ищеца Г. Н. Н. в размер на 456,60 лева с ДДС, определено от съда по реда на чл.38 ал.2 от Закона за адвокатурата.

Решението се обжалва единствено в частта за разликата над 1950 лв. до уважения размер от 2150 лв., като се твърди, че сумата от 200 лв.

1 съгласно приходен касов ордер №84 от 31.10.2018 г. е заплатена от друго лице. Твърди се, че искът в тази част е недопустим и е неоснователен.

Неправилно е прието, че въззиваемата страна е платила пълния размер на сумата. Не е доказано сключването на договор за кредит и договор за гаранция, както и Г. Н. да е правил плащане към жалбоподателя, тъй като в представените доказателства няма негов подпис. Иска се отмяна на решението в атакуваната част и отхвърляне на иска за сумата от 200 лв., както и на страната да се присъдят разноски.

В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор от Г.

Н. чрез адв. Д. Б., като се излагат подобни съображения, че въззивната жалба е неоснователна и следва да се остави без уважение, а първоинстанционното решение да се потвърди в обжалваната му част. Излагат се доводи, че разписката се намира у длъжника, тъй като той е изпълнил задължението.

Ответникът не е оспорил разписката в съдебното заседание, в което е представена. Прави се доказателствено искане, което е оставено без уважение.

По делото е депозирана и частна жалба от „**********“ ООД против определение № 7064 от 30.06.2022 г., постановено по гр. дело № 697/2022 г. по описа на РС-Пловдив, ХІ гр. състав, с което е оставена без уважение постъпилата молба от 14.06.2022 г., подадена от „*********“ ООД за изменение на постановеното решение №1766 от 19.05.2022 г. по делото в частта за разноските, чрез отмяната му в частта, в която е осъден да заплати разноски на ищеца за адвокатско възнаграждение. Навеждат се доводи за неправилност, незаконосъобразност и необоснованост. Оспорва се, че ищецът е материално затруднен.

Постъпил е и писмен отговор от Г. Н. в законоустановения срок, като се излагат съображения, че частната жалба е неоснователна и следва да се остави без уважение.

Пловдивският окръжен съд, въззивно гражданско отделение, V граждански състав, като прецени събраните по делото доказателства, намира следното:

Въззивната жалба е депозирана в законоустановения срок, изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу съдебен акт, подлежащ на въззивно обжалване, поради което се явява процесуално допустима и следва да се разгледа по същество.

При служебната проверка на основание чл.269 от ГПК се констатира, че решението е валидно - постановено е в рамките на правораздавателната компетентност на съдилищата по граждански дела, и допустимо – съдът се е произнесъл по иск, с който е бил сезиран – по предмета на делото, правилно изведен въз основа на въведените от ищеца твърдения и заявения петитум. Правилно е дадена материално – правната квалификация на иска. Налице са всички положителни и липсват отрицателни процесуални предпоставки за постановяване на решението.

2

С въззивната жалба се твърди недопустимост, без обаче да се излагат доводи, а наличните такива касаят основателността на исковата претенция.

Въззивната проверка за правилност се извършва на решението само в обжалваната част и само на поддържаните основания. Настоящият състав при служебната си проверка не констатира нарушения на императивни материално-правни норми, които е длъжен да коригира, и без да има изрично направено оплакване в тази насока съгласно задължителните указания, дадени с ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Настоящата инстанция, като съобрази доводите на страните, съгласно правилата на чл.235, ал. 2 вр. чл. 12 от ГПК, и предвид релевираните в жалбата въззивни основания, прие за установено следното:

Предявен е иск за връщане на недължимо платени суми по договор за гаранция, сключен във връзка с договор за потребителски кредит с правна квалификация чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД.

Ищецът Г. Н. е предявил против „**********” ООД иск за осъждане на ответника да му заплати сумата от 2150 лева - недължимо платена по нищожен договор за гаранция №ДГ934/06.08.2016 г., ведно със законната лихва върху сумите от датата на подаване на исковата молба 20.01.2022 г., до окончателното плащане.

В исковата молба се твърди, че между Т.А. и „*******“ ООД бил сключен договор за кредит №996/09.08.2016 г., по който лицето получило в заем сумата от 2000 лева, при ГЛП 41% и ГПР 49,59%. Общата стойност на плащанията била 2471,40 лева, платима на 12 месечни погасителни вноски за периода 09.09.2016 г.- 09.08.2017 г. По договора ищецът бил солидарен длъжник. На същата дата - 09.08.2016 г. - между страните по договора за кредит, включително солидарния длъжник, и ответника се сключил друг договор - №ДГ934, по силата на който „******” ООД поело задължението да обезпечи пред „********“ ООД задълженията на А. и Н. срещу възнаграждение в размер на 1493,28 лева, платимо към месечните вноски по кредита. За периода 02.11.2017 г. - 30.10.2018 г. ищецът заплатил на ответника сумата от общо 2150 лева, за което имал издадени ПКО. Твърди, че договорът за кредит бил недействителен на няколко основания. Съгласно чл.11, ал.1, т.10 и т.14 от ЗПК в договора следвало да се посочи общата дължима сума, която да включва общите разходи по кредита, изразяващи се в ГПР. В случая обаче в договорения ГПР не се включвало възнаграждението на гаранта, а това било разход за услуга, свързана с кредита. По този начин се заобикаляла нормата на чл.19, ал. 4 от ЗПК, като размерът на ГПР надвишавал 50%. Размерът на възнаградителната лихва противоречал на добрите нрави поради прекомерност, лихвата - защото надвишавала трикратния размер на законната лихва. Не бил посочен и начин на нейното прилагане, липсвал и точен размер. Твърди се, че след като договорът за кредит бил недействителен, такъв бил и договорът с гаранта, защото поръчителство 3 имало само за действително задължение - чл.138, ал.2 от ЗЗД. Клаузата за възнаграждение за поръчителя била недействителна и на самостоятелно основание, защото уговорката заобикаляла чл.21, ал.1 от ЗПК. Двете дружества - кредитор и гарант - били собственост на едни и същи лица съдружници, т.е. имало „свързани лица“, като плащанията по договорите реално отивали в полза на едни и същи лица и така възнаграждението на поръчителя целяло единствено оскъпяване на кредита. Иска се връщане на недължимо платените суми от солидарния длъжник по договора за гаранция, платени при начална липса на основание. Сумата от 2150 лева се търси ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба до окончателното плащане. Претендират се и разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който се оспорва иска. Твърди, че възнаграждението по договора за поръчителство се дължало на самостоятелно основание, като ответникът не бил получавал от кредитора отчетени суми по договора.

Посочва се, че договорът за кредит не бил недействителен, а възраженията на ищеца в тази връзка се отнасяли само до отделни негови клаузи - за лихва и за такса гарант. Възнаграждението на ответника не било част от разходите по кредита и не се включвало в ГПР, а същият бил точно посочен като % и сума, с което били спазени изискванията на чл.11, ал.1 т.10 от ЗПК. Лихвеният процент не противоречал на предвидения в закона максимум, нито на добрите нрави, като размерът на лихвата бил непроменен и фиксиран. Прави се възражение за изтекла давност за връщане на сумите, предмет на иска, като началният момент бил от сключване на договора. Моли за отхвърляне на иска, претендира разноски.

Въз основа на събраните по делото доказателства от състава на районния съд е прието за установено следното:

Между Т. Н. А., ЕГН: **********, като кредитополучател, „*********“ ООД, ЕИК: *******, като кредитор, и Г. Н., като съдлъжник, е сключен договор за кредит №996/09.08.2016 г., по който кредитополучателят е получил в заем сумата от 2000 лева, при ГЛП 41% и ГПР 49,59%, при обща стойност на плащанията - 2471,40 лева, платима на 12 месечни погасителни вноски, всяка от по 205,95 лева, за периода 09.09.2016 г. - 09.08.2017 г., според погасителния план.

Между същите страни и с участието на ответника е сключен договор №ДГ934/09.08.2016 г., според който „********” ООД е поело задължението да обезпечи пред „*********“ ООД задълженията на А. и Н., срещу възнаграждение в размер на 1493,28 лева, платимо към месечните вноски по кредита, общо 12 вноски, всяка от по 124,44 лева според погасителния план.

Като писмени доказателства са приети 8 броя ПКО, издадени от ответника, за заплатени от ищеца суми, както следва: сумата от 500 лева - на 02.11.2017 г., 400 лева - на 30.11.2017 г., 200 лева - на 31.01.2018 г., 200 лева 4 на 28.02.2018 г., 250 лева - на 30.04.2018 г., 200 лева - на 01.06.2018 г., 200 лева - на 31.08.2018 г. и 200 лева - на 31.10.2018 г., или общо 2 150 лева.

Наред с това са приети още 4 броя разписки, издадени от „*********“ ООД, за заплатени от ищеца суми по кредита, както следва: сумата от 331 лева - на 29.08.2016 г., 331 лева - на 31.10.2016 г., 332 лева - на 29.12.2016 г. и 331 лева - на 28.04.2017 г.

Съдът е приел, че няма спор по делото, че между Т. Н. А. и Н., от една страна, и „*********“ ООД, от друга, е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който кредитополучателят е усвоил заетата сума.

С въззивната жалба се оспорва този извод, като се твърди, че въззиваемият не е страна както по този договор, така и по договора за гаранция, тъй като същите не са подписани от Н. Възражението е неоснователно. По делото е представен екземпляр от договора, който е подписан от страната, която го оспорва. Положен е и печат на дружеството жалбоподател. Налични са и подписи от представител на дружеството – кредитодател и печати на двата договора. Единственото основание е, за което се възразява, е, че не е подписан от страната, която го представя, и която твърди, че договорът е сключен. На практика възражението е направено от страната, която е подписала договора, като именно тя възразява за неговата действителност. Доводите не се възприемат от настоящия състав. Приложени са копия от ПКО, издадени от оспорващата наличието на договорни отношения страна, която е приела плащания. Оригиналите, както и копията, са представени в съдебно заседание, но не са оспорени. Представени са и разписки от „*********“ ООД за получени суми по договора за кредит. Не се посочва наличие на друго основание, на което да са извършени плащанията.

Събраните по делото доказателства водят до извода, че е налице сключен договор за кредит между Т. А., Н. и „********“ ООД, както и между същите лица и жалбоподателя „********“ ООД договор за гаранция №ДГ 934/09.08.2016 г.