Решение № 2804 от 15.05.2024, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 2804 гр. София, 13.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Татяна Димитрова

Членове:

Румяна М. Найденова

Гюлсевер Сали при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Гюлсевер Сали Въззивно гражданско дело № 20231100500622 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258-273 ГПК.

С решение от 14.06.2021 г., постановено по гр. дело №24400/2018 г. по описа на Софийския районен съд, 44 състав, е признато за установено по иск по чл. 124 ГПК, предявен от „С.“ АД, по отношение на Столична община, че ищецът е собственик на недвижим имот, съставляващ поземлен имот с идентификатор *** по КККР на гр. София, находящ се в с. Негован, местност „Крайречен булевард“, Столична община.

Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ответника Столична община с оплаквания за неправилност и необоснованост на същото. Излага се становище, че в Акт за частна общинска собственост№1874/01.08.1998 г., издаден въз основа на решение №1922/08.01.1997 г. е бил отбелязан процесният имот, който предшествал първата процедура по приватизация.

Въззивникът поддържа, че не следва към настоящия случай да намери приложение разпоредбата на чл. 17 от ЗППДОбП /отм./, тъй като съществувал валиден документ за собственост, както и че имотът не е бил придобит въз основа на стопанисване и управление. Предвид изложеното се иска отмяна на обжалваното решение като неправилно и постановяване на друго, с което предявеният положителен установителен иск за собственост да бъде отхвърлен. Претендират се съдебно-деловодни разноски.

В законоустановения срок по чл. 263 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от „С.“АД, с който оспорва същата като неоснователна и моли въззивния съд да я остави без уважение. В отговора се излага 1 становище, че с юридическия факт на апортиране, процесния имот е престанал да бъде собственост на общината и е станал собственост на търговското дружество. Поддържа се, че процедурата по приватизация на капитала на „С.“ АД не е променил статута на имота, тъй като приватизацията касае единствено капитала на дружеството. По изложените съображения се иска потвърждаване на обжалваното решение като правилно и обосновано и отхвърляне на въззивната жалба като неоснователна. Претендират се разноски.

Софийският градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му - в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т.1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС.

При извършена проверка по реда на чл. 269, ал. 1 от ГПК въззивният съд установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Ето защо съдът дължи произнасяне по същество на спора в рамките на доводите, заявени с въззивната жалба, съгласно нормата на чл. 269, предл. 2-ро от ГПК.

Предявен е положителен установителен иск по чл. 124 ГПК за признаване за установено по отношение на ответника Столична община, че ищецът „С.“ АД е собственик на недвижим имот, съставляващ поземлен имот с идентификатор *** по КККР на гр. София, находящ се в с.

Негован, местност „Крайречен булевард“, обл. София.

Допустимостта на установителните искове за собственост като самостоятелна форма на защита е обусловена от наличието на правен интерес.

Този правен интерес се преценява конкретно с оглед естеството и съдържанието на възникналия между страните правен спор. Такъв интерес ще е налице винаги, когато ищецът твърди, че е собственик на вещта, а ответникът оспорва или смущава правото му на собственост с фактически или правни действия. Настоящата въззивна инстанция намира, че такъв иск в настоящия случай е допустим.

По искове за собственост /положителен установителен или ревандикационен/ в тежест на ищеца е да докаже фактическия състав на придобивното основание, от което извежда правото си на собственост.

Ищецът в исковата молба като главно придобивно основание сочи 2 проведена процедура по чл. 17а от ЗППДОП /отм./, при условията на евентуалност се позовава на изтекла придобивна давност.

Предвид релевираните с въззивната жалба оплаквания на първо място следва да се разясни, че т.нар. актове за държавна и общинска собственост не представляват актове, пораждащи право на собственост. Актовете за държавна и за общинска собственост са официални документи, съставени от длъжносто лице по ред и форма, определени в закон- чл.5, ал.2 от Закона за държавната собственост /ЗДС/ и чл.5, ал.2 от Закона за общинската собственост /ЗОбС/. Те обаче съгласно чл.5, ал.3 ЗДС и чл.5, ал.3 ЗОбС само констатират правото на собственост на държавата или общината и нямат правопораждащо действие за правото на собственост, както няма правопораждащо действие и констативния нотариален акт за собственост по чл.587 ГПК. За да се ползват съгласно чл.179, ал.1 ГПК, като официални документи, с обвързваща съда материална доказателствена сила относно удостовереното право на собственост, тези актове следва да съдържат не само описание на имота и местонахождението му, но и посочване на фактическото и правно основание, по силата на което имотът е придобит от държавата или от общината. В този смисъл е и практиката на ВКС- например решение № 87 от 01.08.2018 г. по гр.д.№ 2714 от 2017 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 81 от 24.07.2018 г. по гр.д.№ 4029 от 2017 г. на ВКС, ГК, II г.о. и др. Правото на собственост на държавата или общината възниква с реализиране на фактическото и правно основание за придобиване правото на собственост, което при оспорване, подлежи на доказване от държавата, респективно от общината. /Р № 541 от 06.07.2010г. по гр.д.№ 661/2009г. II гр.о. по чл. 290 от ГПК/.

По отношение на второто оплакване, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че имотът е бил предоставен за стопанисване и управление, респективно, че са налице предпоставките по чл. 17а от ЗППДОбП /отм./ настоящата въззивна инстанция намира следното:

Правото на стопанисване и управление като елемент от фактическия състав на придобивния способ по чл. 17а ЗППДОбП (отм.) е уредено в разпоредбата на чл. 39, ал. 2, във връзка с чл. 42 от Правилника за организация на стопанската дейност от 1975 г. (отм.) и представлява право на държавното предприятие от свое име да упражнява правото на държавна социалистическа собственост за своя и на държавата сметка и в свой и на държавата интерес. Съгласно чл. 2 от Наредбата за държавните имоти от 1975 (отм.), върху предоставените им за стопанисване и управление имоти държавните организации имат право на владение, ползване и разпореждане в съответствие с предмета на своята дейност, с плановите си задачи и предназначението на имота. Предоставянето на държавното имущество за стопанисване и управление на държавните предприятия се е извършвало с административни актове, с които при образуването на държавно предприятие е определяно имуществото, с което то ще извършва стопанска дейност, с оглед определения му предмет на дейност, или с административни актове, с които след образуването на държавното предприятие допълнително са му преразпределяни и предоставяни държавни имоти за дейността. В рамките на 3 възникнал гражданско-правен спор предоставянето на имуществото за стопанисване и управление на определено държавно предприятие може да бъде доказано както чрез преки доказателства /самият административен акт за предоставяне на това право/, така и с непреки доказателства: актове за държавна собственост, в които изрично е записано, че определен имот е предоставен за стопанисване и управление на определено държавно предприятие, разделителни протоколи, имотни ведомости, записвания в инвентарните книги на държавното предприятие и други подобни.

Със заповед №448/10.02.1976 г. на основание чл. 26 от правилника за организация на стопанската дейност Строително управление „Оранжерии“ при ДСО „Балканстрой“ е закрито, считано от 01.01.1976 г.. На основата на Строително управление „Оранжерии“ при ДСО „Балканстрой“ е създадено поделение към ДСО „Балканстрой“ – СУ „Оранжерии“ с предмет на дейност изграждане на оранжерийни обекти

Със заповед №2742/02.09.1976 г. Базата на бившето Строително управление „Оранжерии“ при ДСО „Балканстрой“, находяща се в землището на с. Негован, заедно с всички транспортни средства, багери. Машини, съоръжения и складове с имуществото в тях се предава на Строително управление №3.

Със заповед №1443/17.08.1977 г. складовото стопанство, намиращо се в с. Негован е предадено на Дирекция „Оборудване“.

Със заповед №3409/20.12.1976 г. цялото имущество, числящо се на СУ „Оранжерии“ при ДСО, е предадено на ПКБО при ДСО „С.“, чиято дейност е прекратена с Решение №1 от 26.06.1989 г. на Столичния народен съвет и чийто правоприемник е ОФ „С.“, вписано в Регистъра за държавните и общински предприятия с решение №3 от 14.06.1995 г.

Видно от протокол №22/31.01.1997 г., считано от 01.02.1997г.,ОФ „С.“ се преобразува в „С.“ ЕАД и приема всички негови активи и пасиви.

Преобразуването е вписано във фирмени регистър с решение от 20.10.1998 г., постановено по фирмено дело №967/1989 г. по описа на Софийския градски съд.

С решение №6 от 04.07.200 г., постановено по фирмено дело №967/1989 г., е вписана промяна в наименованието - "С." АД,

С приемането на Указ 56 за стопанска дейност /обн.ДВ бр.4/13,01,1989год./ се предвижда създаването на фирми като самостоятелни стопански субекти /чл.10, ал.1 от Указа/, чието имущество съгласно чл.20,ал.1 се състои от право на собственост, съответно на стопанисване, ползуване и други вещни права, права върху обекти на интелектуална собственост, ценни книги, дялово участие в сдружения, вземания и други права и задължения.

Съгласно § 5 от ПЗР на Указа заварените от указ 56 предприятия и обединения се реорганизират във фирми по реда на чл. 11, в конкретния случай, доколкото се касае до ОФ С., с решение на Общински народен съвет.

С на приемането на Търговския закон през 1991 година се създава възможността за преобразуване на държавни предприятие в търговски 4 дружества. В този смисъл видно от решението на СНС ОФ С. се учредява на основание съществувалите до момента държавни предприятия, включени в Стопанско обединение „С.“ като поема активите и пасивите на прекратените организации по баланса към датата на прекратяване. Към този момент липсва нормативна уредба относно вещните последици при поемане на имуществото на преобразуваните организации. Едва с приемане на постановление на Министерски съвет №201 от 25.10.1993 г. за прехвърляне на вещни права върху недвижими имоти при образуване, преобразуването на държавни предприятия и разрешенията в същото, които следва да се приложат и за общинските предприятия, е предвидено, че при преобразуване на държавни предприятие в еднолични търговски дружества с държавно имущество правото на собственост върху земята и другите недвижими имоти, които са били предоставени за стопанисване и управление се внася в капитала на тези дружества, освен ако в акта за тяхното преобразуване не е посочено друго.

Собствеността се придобива с вписване на преобразуването.

С оглед горните мотиви и доколкото по делото не са налице данни за разпореждане с процесния имот, се налага извод, че същият е собственост на дружеството – ищец „С.“ АД.

Поради основателност на главното основание, не следва да се разглежда посоченото от ищеца евентуално основание за придобивна давност.

Предвид изложеното и поради съвпадение на крайните изводи на двете съдебни инстанции, обжалваното първоинстанционно решение следва да се потвърди, а подадената срещу него въззивна жалба следва да бъде отхвърлена като неоснователна.