Решение № 2129 от 04.05.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2129 гр. Пловдив, 04.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на девети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Таня Асп. Георгиева - Точевска при участието на секретаря Златка Ем. Димитрова като разгледа докладваното от Таня Асп. Георгиева - Точевска Гражданско дело № 20245330121082 по описа за 2024 година

Предявен е иск с правна квалификация по чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК.

Ищцата В. К. С., ЕГН: **********, от град П., ж.к. „*****“ бл. № ***, вх. ***, ет.

***, ап. ***, чрез пълномощник адв. С. Н., е предявила против „ЮтеКредит България” ЕООД, ЕИК: 205559807, със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Черковна” № 38, офис 4, представлявано от управителя Р. Г. А., иск за признаване на установено, че клаузата в Раздел „************“ от договор за кредит № ******/ 24.02.2022 г., предвиждаща заплащането на еднократна такса в размер на 389, 88 лева за разглеждане, е нищожна, поради противоречие с добрите нрави, заобикаляща изискването на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, накърняваща договорното равноправие и нарушаваща предпоставките на чл. 11 т. 9 и 10 от ЗПК.

В исковата молба се твърди, че на 24.02.2022 г. между страните бил сключен договор за кредит № *****, по който на ищеца се предоставил в заем сумата от 1 500 лева, при фиксиран лихвен процент- 20 % и ГПР- 49, 60 %. Съгласно Раздел „******“ от договора се дължала и еднократна такса в размер на 389, 28 лева за разглеждане, която се плащала с месечната погасителна вноска. Тази уговорка обаче била нищожна, като неравноправна. С нея се заобикалял закона и се накърнявали правата на другата страна по правоотношението.

Тук липсвала еквивалентност между таксата и извършената услуга, поради което клаузата имала неравноправен характер по смисъла на чл. 144 т. 9 от ЗЗП и с нея се целяло единствено неоснователно обогатяване на кредитора. Клаузата била предварително 1 изготвена и потребителят не можел да влияе върху съдържанието й. Тя представлявала скрит разход по договора за кредит и по този начин се заобикаляла нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Тъй като било предвидено тя да се кумулира към погасителните вноски, така се получавало скрито оскъпяване на кредита. Като не била включена в ГПР, той не съответствал на действително прилагания от кредитора, а това представлявало заблуждаваща търговска практика, в разрез с изискванията на добросъвестността.

Недействителният договор не пораждал права и задължения за страните. Моли да се признае за установено, че съответната клауза е нищожна. Претендират се и разноските по делото. В съдебно заседание страната не се явява и не се представлява, като пълномощникът й взема писмено становище по спора.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който искът се оспорва. Признава се, че между страните е бил сключен процесният договор за кредит при съответните условия, като договорът бил сключен при спазване на специалните изисквания на ЗПФУР. Не били налице основания за недействителност на кредита според ЗПК. Клиентът получил необходимата преддоговорна информация, в която се съдържали данни за параметрите по договора, включително и за еднократната такса за разглеждане на документи. Тази такса представлявала част от оценката за кредитоспособността на потребителя и възниквала преди сключване на договора, като тя била включена в ГПР. Същата не попадала и в ограничението на чл. 10а ал. 2 от ЗПК, защото била за действия, предхождащи усвояването на кредита. ГПР отговарял на законовите изисквания и не надвишавал законовия лимит по чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Моли за отхвърляне на иска, претендира и разноски. Прави се възражение за прекомерност на разноските на ищеца.

В с.з. страната също не се явява, но и тя представя писмено становище.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Между страните е бил сключен договор за кредит № ******/ 24.02.2022 г., по силата на който заемодателят е предоставил на заемателя парична сума в размер на 1 500 лева.

Кредитът е отпуснат при следните условия: за срок от 24 месеца, с такса за експресно разглеждане на документите в размер на 389, 88 лева, с фиксиран годишен лихвен процент по заема- 20 %, при ГПР- 49, 60 %.

Като писмени доказателства са приети договора за кредит, погасителния план към него, рамково споразумение и стандартния европейски формуляр.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото относно това, че ищецът е кредитополучател по договор за заем, като между страните по делото е възникнало валидно правоотношение по договор за кредит, по който лицето е усвоило заетата сума, като кредиторът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, а ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл.

2

9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния законЗПК.

С исковата молба като предмет на процеса е въведена една клауза от договора, по отношение на която се твърди, че е нищожна- таксата за разглеждане, която следва да бъде обсъдена, за да се прецени дали действително тя е предвидена в противоречие със специалния ЗЗП.

Настоящият съдебен състав намира, че въпросната клауза от договора очевидно е в нарушение на закона и така накърнява правата на другата страна по облигационното отношение. В договора (както и в чл. 8.4. от рамковото споразумение) е записано, че се дължи еднократна такса за разглеждане (която в конкретния случай е в размер на 389, 88 лева), дължима в деня на подписване на договора и платима с месечните вноски.

Изрично нормата на чл. 10а ал. 2 от ЗПК предоставя възможността за събиране на такси и комисионни, но не и такива, които са свързани с усвояване или управление на кредита. Според чл. 8.4. от рамковото споразумение тази такса е дължима за преглед на искането за кредит, за осигуряване на средства по кредита и сключване на договора.

Разглеждане на документите и изплащане на кредита обаче по своята същност е дейност на финансовата институция, свързана с усвояване на кредита- разглеждане на искането, отпускане на исканата сума, оформяне на съответните документи и т.н., т.е. все действия, които са част от дейността по кредитиране и разходите за тях следва да са включени в цената на услугата. В този смисъл това не е допълнителна услуга, както която следва да се заплаща, а представлява действия, които са присъщи при отпускането на всеки един кредитразглеждане на искането и изплащане на съответната сума. По този начин се плаща за права, които потребителят има- правото да му се разгледат документите при кандидатстване за кредит, което е недопустимо от гледна точка на принципите на добросъвестност и справедливост.

Предвид изричната забрана за заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояването на кредита, съдът намира, че ответникът не е имал правото да начислява или да претендира заплащане от страна на кредитополучателя такса за експресното разглеждане на кредита, поради което е налице клауза, която противоречи на нормата на чл. 10а от ЗПК. Независимо дали същата е включена в ГПР и дали потребителят предварително е имал възможността да се запознае с нея, доколкото тази такса е предвидена в противоречие със закона, на общо основание- чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, тя се явява нищожна, поради което предявеният иск се явява основателен и следва да се уважи.

Отделно от това, недействителността на договора за потребителски кредит се обуславя и от неспазване на изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на 3 кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49, 60 %, а възнаградителната лихва- 20 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата от почти 30 % между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е реалното му оскъпяване по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Предвид изхода на делото, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК на ищцата се дължат направените по делото разноски. Тя е заплатила държавна такса в размер на 50 лева, която сума следва да й се възстанови от ответника, като законна последица от решението.

Страната освен това е представлявана от свой пълномощник в процеса, на когото тя не е заплатила хонорар, в която връзка същата моли за определяне на нейното възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в представения договор за правна защита и съдействие на ищцата е посочено, че тя се представлява безплатно от адв.

С. Н., поради затрудненото си материално положение, което по смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА представлява основание за оказването й на безплатна адвокатска помощ. Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността съдът да определи размер на адвокатското възнаграждение, което следва да бъде съобразено с вече трайно установената съдебна практика по потребителските спорове, липсата на фактическа и правна сложност на делото и решение на СЕС по дело С-438/ 22, както и с нормата на чл. 7 ал. 2 т. 1 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, използвана в случая като ориентир, като то възлиза в размер на 400 лева и е дължимо директно в полза на адвоката, доколкото страната не е направила тези разноски.

Поради изложеното, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между „ЮтеКредит България” ЕООД, ЕИК: 205559807, със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Черковна” № 38, офис 4, представлявано от управителя Р. Г. А., от една страна и В. К. С., ЕГН:

**********, от град П., ж.к. „******“ бл. № ****, вх. ***, ет. ***, ап. ***, от друга, че клаузата в Раздел „*******“ от договор за кредит № *****/ 24.02.2022 г., предвиждаща заплащането на еднократна такса в размер на 389, 88 лева за разглеждане, е нищожна, поради противоречие с добрите нрави, заобикаляща изискването на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, накърняваща договорното равноправие и нарушаваща предпоставките на чл. 11 т. 9 и 10 от ЗПК.

4

ОСЪЖДА „ЮтеКредит България” ЕООД, ЕИК: 205559807, със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Черковна” № 38, офис 4, представлявано от управителя Р. Г. А., да заплати на В. К. С., ЕГН: **********, от град П., ж.к. „*****“ бл. № ***, вх. ***, ет. ***, ап. ***, направените разноски по делото- внесена държавна такса в размер на 50 лева (петдесет лева).

ОСЪЖДА „ЮтеКредит България” ЕООД, ЕИК: 205559807, със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Черковна” № 38, офис 4, представлявано от управителя Р. Г. А., да заплати на адвокат С. К. Н., ЕГН: **********, със съдебен адрес: гр. П., ул. „*******" № ***, адвокатско възнаграждение за осъществено на В. К. С., ЕГН: **********, безплатно процесуално представителство по делото, в размер на 400 лева (четиристотин лева), определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- П. в двуседмичен срок от връчването му на страните.