Определение № 100 от 13.01.2026, Окръжен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 100 гр. Пловдив, 13.01.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VIII СЪСТАВ, в закрито заседание на тринадесети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Екатерина Мандалиева

Членове:

Радослав Радев

Недялка Свиркова Петкова като разгледа докладваното от Екатерина Мандалиева Въззивно частно гражданско дело № 20255300503116 по описа за 2025 година Производството е по реда на чл. 274 и сл. във връзка с чл.413, ал.2 от ГПК.

Съдът е сезиран с частна жалба депозирана от „Профи кредит България“ ЕООД, ЕИК 175074752 срещу Разпореждане №2463/08.10.2025 постановено по ч.гр.д.№1733/2025г. по описа на Районен съд Карлово, с което е отхвърлено подаденото от дружеството заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК срещу Т. А.

Ш. с ЕГН-**********, за следните суми: сумата от 1835.55 лева, представляваща главница по Договор за потребителски кредит № 40018615368 от 12.07.2023г. - падежирали, но неплатени вноски от № 12 до № 25 за периода от 10.07.2024 г. до 10.08.2025 г., ведно със законната лихва от 23.09.2025 г.; сумата от 1 550.63 лева , представляваща договорна лихва за периода от 10.07.2024 г. до 10.08.2025 г., законна лихва от 23.09.2025 г.; сумата от 776.91 лева., представляваща неплатено възнаграждение за закупена и използвана услуга Фаст, дължимо от вноска № 12 с падежна дата 10.07.2024 г. до вноска № 25 с падежна дата 10.08.2025 г., законна лихва от 23.09.2025 г.; сумата от 1 400.00 лева, представляваща неплатено възнаграждение за закупена услуга Флекси в размер на 1400 лева, дължимо от вноска № 12 с падежна дата 10.07.2024 г. до вноска № 25 с падежна дата 10.08.2025 г., 1 законна лихва от 23.09.2025 г.; сумата от 500.00 лева, представляваща неплатени такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането при забава с повече от 90 календарни дни за плащане на вноска по договора за кредит, начислени на 09.10.2024 г.; сумата от 819.82 лева, мораторна лихва за периода от 11.08.2023 г. 22.09.2025 г., както и сумата 117.01 лева, представляваща разноски по делото за внесена държавна такса, сумата 180.00 лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение и сумата от 80.00 лева за подготовка на документи. В частната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното разпореждане, като се иска същото да бъде отменено и се постанови издаване на заповед за изпълнение съобразно подаденото заявление.

На основание чл. 413, ал. 2 от ГПК препис от частната жалба не е връчван на отсрещната страна.

ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД след преценка на събраните по делото доказателства във връзка със становищата на страните, намира за установено следното:

Жалбата е подадена от легитимирано лице, в законоустановения срок и против подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима.

Разгледана по същество, същата е неоснователна, като съображенията за това са следните:

За да откаже издаване на заповед за изпълнение за процесните сумите, заповедният съд е приел, че е налице вероятност процесния договор да е нищожен на основание чл.22 ЗПК във връзка с чл.11 ал.1 т.10 ЗПК, като на основание чл.23 ЗПК потребителят връща само чистата стойност на кредита – главницата.

Така постановеното разпореждане, настоящият съдебен състав намира за правилно, поради което същото следва да бъде потвърдено.

Съгласно разпоредбата на чл.411, ал.2, т.3 от ГПК съдът следва да откаже издаването на заповед за изпълнение, ако искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, или е налице обоснована вероятност за това. В случая заявителят е поискал издаването на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу Т. А. Ш. с ЕГН-********** , с 2 предмет вземания произтичащи от Договор за потребителски кредит № 40018615368 от 12.07.2023г., сключен при Общи условия.

В чл. 411, ал. 2, т. 1-т. 5 от ГПК са уредени хипотезите, в които съдът следва да откаже издаването на заповед за изпълнение. Доколкото длъжникът в настоящото заповедно производство е потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, служебна проверка се дължи на основание чл. 411, ал. 3, т. 2 и т. 3 от ГПК, както за съответствие на искането със закона и добрите нрави, така и относно наличието на неравноправни клаузи в договора, по смисъла на Закон за защита на потребителите. С оглед на посоченото заповедният съд е задължен да извърши проверка относно наличието на обстоятелствата по чл.

411, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК.

В съдържанието на представения към заявлението Договор за потребителски кредит № 40018615368 от 12.07.2023г. е посочено: сума по кредита – 5 000 лева; срок на кредита: 36 месеца; ГПР – 49.06%; годишен лихвен процент – 41 %; размер на погасителна вноска – 241.87 лева, дължима сума по кредита – 8 707.21лева. Посочено е, че възнаграждението за закупените допълнителни услуги е както следва: „Фаст“ (приоритетно разглеждане) – 2 000.00 лева, а „Флекси“ (гъвкав погасителен план) -3 600.00 лева, като размерът на вноската за тях е 155.56лева и е дължима заедно с месечната погасителна вноска по кредита. Отразено е, че по този начин общото задължение по кредита и допълнително предоставените услуги е 14 307.21лева, а месечната погасителна вноска, съответно - 397.43 лева.

Съдържанието на клаузите за допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“ и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага извод, че по своето естество така посочените „допълнителни услуги“ (съответно приоритетно разглеждане и изплащане на кредита; възможност за промяна на погасителния план), за които е предвидено отделно възнаграждение, са свързани с усвояване и управление на кредита и като такива, за тях кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони, като за „допълнителни услуги“. Последната забрана е императивно уредена в чл. 10а, ал. 2 от ЗПК. Разходите за тези услуги представляват част от общия разход по кредита, съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК (всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, 3 пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит). Възнаграждението за тези услуги представлява скрито възнаграждение за кредитора за предоставяне на заемната сума и не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора. То е начислено и дължимо независимо от това дали реално потребителят се е възползвал от съответната услуга, поради което коментираните клаузи се явяват уговорени във вреда на потребителя, не отговарят на изискването за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя.

Така представянето като допълнителни услуги на действителната цена за ползване на кредит явно цели отклоняване на кредитора от задължението да посочи действителните размери на лихвения процент и годишния процент на разходите в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК и обосновава съмнение за несъответствие на договора за кредит с разпоредбата на чл. 19, ал.

4 от ЗПК, в които случаи съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, във вр. с чл. 22 от ЗПК, договорът се явява недействителен и потребителят дължи само чистата стойност на кредита, но не и лихва или други разходи по кредита.

Отделно от изложеното следва да бъде посочено, че договорения годишният лихвен процент е в размер на 49.06 %, което от своя страна обосновава самостоятелна вероятност последният да е необосновано завишен по размер, в който случай, съгласно чл. 143, ал. 1 от ЗЗП, уговорката за дължимата по договора възнаградителна лихва би била неравноправна.

Настоящият състав намира, че в случая не е приложима и разпоредбата на чл. 23 ЗПК. От съдържанието на представените писмени доказателства не става ясно какъв е остатъчния размер на чистата стойност на кредита. Липсва информация за плащанията от длъжника, както и в какъв размер са същите. По този начин за съда е невъзможно да прецени какъв е точния размер на чистата стойност, поради което и нормата на чл. 23 ЗПК не може да намери приложение.

С оглед гореизложеното се налага категоричен извод за наличие на предпоставките по чл. 411, ал. 2, т. 3 от ГПК, което от своя страна прави 4 законосъобразен отказа за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК за претендираните вземания.

Поради така изложените съображения, частна жалба се явява неоснователна, а разпореждането на заповедния съд, правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

Мотивиран от гореизложеното съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане №2463/08.10.2025 постановено по ч.гр.д.№1733/2025г. по описа на Районен съд Карлово.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5