Решение № 3 от 05.01.2026, Районен съд - Горна Оряховица

РЕШЕНИЕ

№3 гр. Горна Оряховица, 05.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ГОРНА ОРЯХОВИЦА, III СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Цветелина Св. Цонева при участието на секретаря Емануела Пл. Бангеева като разгледа докладваното от Цветелина Св. Цонева Гражданско дело № 20254120102149 по описа за 2025 година

Субективно и обективно съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 от ЗПК за признаване за установено между М. Й. Я. и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, че Договор за паричен заем № 5060491 от 11.03.2024г.. е нищожен. Срещу „Файненшъл България Предявен е от М. Й. Я. срещу „Файненшъл България“ ЕООД установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено между М. Й. Я. и „Файненшъл България“ ЕООД, че Договор за предоставяне на гаранция е нищожен поради противоречие с добрите нрави, добросъвестност, справедливост.

В исковата молба се излага, че на 11.03.2024 г. между ищцата М. Й. Я., в качеството на заемател, и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, в качеството на заемодател, е сключен договор за паричен заем № 5060491, по силата на който на ищцата е предоставена сума в размер на 2000 лв. със срок за погасяване от 10 месеца, при лихвен процент 50%, годишен процент на разходите (ГПР) – 64,32% и обща сума за връщане 2486,30 лв. Съгласно клаузите на договора заемателят е следвало в тридневен срок от сключването му да предостави обезпечение, като условията за това са били прекомерно тежки и практически неизпълними за лице, което прибягва до услугите на небанкова финансова институция. В изпълнение на това изискване, едновременно със сключването на договора за заем, ищцата е била задължена да сключи и договор за предоставяне на гаранция № 5060491 с „Файненшъл България“ ЕООД – дружество, посочено от заемодателя и притежавано изцяло от него, срещу възнаграждение от 923,70 лв., платимо на разсрочени вноски заедно с погасителните вноски по кредита. Твърди се, че договорът за заем е недействителен на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от Закона за потребителския кредит, тъй като в него е посочен неточен и по-нисък от действителния годишен процент на разходите, поради което потребителят е бил заблуден относно реалното оскъпяване на кредита. Според ищцата възнаграждението по договора за гаранция представлява прикрита лихва, тъй като е икономически свързано с договора за заем и служи единствено за увеличаване на дохода на заемодателя. Посочва се, че гаранцията не представлява реална услуга, а е условие за отпускане на кредита, като така се създава неравноправие между страните и се нарушава принципът на добросъвестност. Ищцата поддържа, че договорът за предоставяне на гаранция е нищожен поради противоречие с добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, тъй като предвижда заплащане на значителна сума без насрещна престация и води до неоправдано обогатяване на кредитора. Твърди се, че двата договора са взаимно свързани – сключени са на една и съща дата, с еднакъв номер, едни и същи страни и срокове за погасяване, а възнаграждението за гаранцията е включено в погасителния план 1 на заема. Поради това ищцата счита, че с тези уговорки се заобикалят императивни разпоредби на Закона за потребителския кредит и се нарушават принципите на добросъвестност и еквивалентност на престациите. С оглед изложеното се иска съдът да признае за установено, че договорът за паричен заем № 5060491 от 11.03.2024 г., сключен между М. Й. Я. и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, е недействителен поради неточно посочен годишен процент на разходите, както и че договорът за предоставяне на гаранция № 5060491, сключен между ищцата и „Файненшъл България“ ЕООД, е нищожен поради противоречие с добрите нрави. Ищцата претендира присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 3 от Закона за адвокатурата.

Ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД оспорва предявените искове като неоснователни и моли съда да ги отхвърли изцяло. Според дружеството, договорът за паричен заем е действителен, тъй като годишният процент на разходите (ГПР) е правилно изчислен съгласно изискванията на чл.

11, ал. 1, т. 10 и Приложение № 1 към ЗПК, въз основа на реално договорените параметри – сума, лихва, срок и вноски. ГПР включва всички разходи по кредита към момента на сключването му, като в конкретния случай това е само лихвата, тъй като други разходи не са предвидени.

Ответникът твърди, че сключването на договор за гаранция с „Файненшъл България“ ЕООД не е било задължително условие за отпускане на кредита. Заемателят е имал възможност сам да избере обезпечение – банкова гаранция, поръчители или гаранция от дружество-гарант, без да е ограничен до конкретно лице. Следователно, възнаграждението по договора за гаранция не е част от общите разходи по кредита и не следва да се включва в ГПР. Посочва се още, че обезпеченията са стандартна практика в кредитните отношения и не представляват допълнителна услуга, а средство за ограничаване на риска. Договорът за гаранция е самостоятелно облигационно правоотношение между заемателя и дружеството-гарант, сключено след договора за заем, и не може да се приеме като прикрита лихва. Ответникът се позовава на практиката на СЕС по дела C-714/22, C[1]453/10, C-448/17 и C-42/15, според която ГПР се изчислява към момента на сключване на договора и не включва условни или хипотетични разходи. Освен това, липсата на определени данни би водила до санкции само ако е лишила потребителя от възможността да прецени обхвата на своето задължение – което не е налице в случая. В заключение ответникът моли съдът да отхвърли исковете като неоснователни, да му присъди разноските по делото, включително 360 лв. за процесуално представителство, и прави възражение за прекомерност на евентуално присъденото адвокатско възнаграждение на ищеца. При евентуално неявяване на ищеца в първото заседание, се иска прекратяване на делото по чл. 238, ал. 2 ГПК.

Ответникът „Файненшъл България“ ЕООД е подал в срок отговор на исковата молба, в който оспорва иска като неоснователен. Твърди, че сключеният между дружеството и ищцата договор за предоставяне на гаранция е валиден и законосъобразен, като представлява двустранен договор за услуга, а не договор за поръчителство. Ответникът подчертава, че дружеството е вписано в регистъра на БНБ като финансова институция с предмет на дейност предоставяне на гаранционни сделки по занятие и е било напълно правоспособно да сключи процесния договор. В отговора се изтъква, че възнаграждението, уговорено по договора, е насрещна престация срещу поетото задължение на дружеството да обезпечи изпълнението на задълженията на заемателя по договора за кредит. Според ответника това възнаграждение не представлява „допълнително оскъпяване“ на кредита, не противоречи на закона, нито нарушава добрите нрави, а е обичаен елемент на търговска сделка, извършвана по занятие. „Файненшъл България“ ЕООД твърди още, че договорът за предоставяне на гаранция е бил сключен по изрично искане на ищцата и само при условие, че ще бъде заплатено възнаграждение. Дружеството не би сключило безвъзмездна сделка, а възникването на задължението за плащане на възнаграждението настъпва с влизането в сила на договора, а не след възникване на задължението по кредита. Посочва се също, че възнаграждението не следва да се включва в годишния процент на разходите (ГПР) по кредита, тъй като не представлява разход, дължим към момента на сключване на договора за заем. Ответникът отхвърля твърденията на ищцата за недобросъвестност и неравноправност на клаузите, като изтъква, че всички условия са ясно формулирани, разбираеми и че ищцата е имала възможност да избере вида обезпечение – банкова гаранция, поръчители или гаранция от дружество[1]гарант, като е предпочела именно договора с „Файненшъл България“ ЕООД. В заключение дружеството моли съдът да отхвърли изцяло предявените искове като неоснователни и недоказани и да му присъди направените разноски, включително юрисконсултско възнаграждение в размер на 360 лева. Прави и възражение за прекомерност на претендираното от ищцовата страна адвокатско възнаграждение, като се позовава на практиката на Съда на Европейския съюз и на правото на националния съд да намалява прекомерни разноски.

2

Ищецът и ответниците са представили писмени доказателства, които са относими, необходими и приемането им е допустимо. В съдебно заседание ищцата не се явява. Предявеният иск се поддържа с изрична молба Претендират се разноски.

Ответниците не изпращат представители за участие в съдебното заседание. Съдът, след като взе предвид становищата на страните, прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от правна и фактическа страна следното:

Страните не спорят, че между тях в качеството на заемател, и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, в качеството на заемодател, е сключен договор за паричен заем № 5060491, по силата на който на ищцата е предоставена сума в размер на 2000 лв. със срок за погасяване от 10 месеца, при лихвен процент 50%, годишен процент на разходите (ГПР) – 64,32% и обща сума за връщане 2486,30 лв.

Съгласно клаузите на договора заемателят е следвало в тридневен срок от сключването му да предостави обезпечение, едновременно със сключването на договора за заем, ищцата е била задължена да сключи и договор за предоставяне на гаранция № 5060491 с „Файненшъл България“ ЕООД – дружество, посочено от заемодателя и притежавано изцяло от него, срещу възнаграждение от 923,70 лв., платимо на разсрочени вноски заедно с погасителните вноски по кредита.

Настоящият състав намира предявеният иск за основателен и доказан. Ищецът М. Й. Я. е „потребител“ по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, според който текст потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, а в случая като физическо лице му е предоставена „финансова услуга“ по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП. На първо място, възлагането в тежест на потребителя на посочените възнаграждения противоречи и на разпоредбите на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, според която кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. В договора тези действия са наименовани „услуги“, но са свързани именно с управлението и усвояването на кредита. Наред с това на потребителя се вменява заплащането на допълнителна такса за евентуалното им реализиране, а не и за действително получени от кредитора услуги. Ето защо клаузите противоречат на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК. Следва да се отбележи и това, че общата сума от 2486,30 лв. е в размер над заемната сума, което сочи за явна прекомерност в стойността на т. нар. услуги, което е и несъизмеримо с целта на договора за кредит.

На следващо място, настоящият състав намира клаузите на тези услуги за нарушаващи забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК забраняваща ГПР да бъде по- голям от петкратния размер на законната лихва. Следва да се отбележи, че според §1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разхода по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-[1]специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В случая посочените в договора уговорки нарушават изискванията на ЗПК. Посочените услуги при Договора за предоставяне на гаранция, по същността си не представляват каквато и да било услуга. Потребителят не е получил нищо срещу заплатеното възнаграждение, т.е. заобиколена на разпоредбата на закона, което е довело до оскъпяване на кредита, без да има насрещна престация от страна на кредитора, което води до извод, че добрите нрави са накърнени.