Решение № 169 от 10.01.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 169 гр. София, 10.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Василена Дранчовска при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско дело № 20221100510514 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 20190616 от 27.09.2021 г. по гр.д. № 77463/2018 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 20040244 от 06.06.2022 г.

Софийски районен съд, 69 състав: Отхвърлил предявения по реда на чл. 422 ГПК от „САМОСТОЯТЕЛНА М.Д. Л.-М.Л.“ ЕООД, ЕИК *******, срещу Р.

М. Р., ЕГН **********, иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за установяване съществуването на вземане в размер на сумата от 833.55 лв., представляваща авансово заплатена от ищеца сума при сключване на договор за наем от 27.05.2016 г. на основание чл. 6 от договора, подлежаща на връщане от ответника при прекратяването на наемния договор от дата 21.05.2018 г., с невръщането на която ответникът неоснователно се е обогатил за сметка на ищеца, ведно със законната лихва от 01.08.2018 г. - датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение, до окончателно изплащане, за което вземане е издадена заповед за изпълнение по гр.д. № 50697/2018 г. по описа на СРС, 69 състав; Осъдил по предявените насрещни искове „САМОСТОЯТЕЛНА М.Д. Л.-М.Л.“ ЕООД, ЕИК *******, да заплати на Р. М. Р., ЕГН **********, на основание чл. 232, ал. 2, предл. 2 ЗЗД, чл.

1

233, ал. 1, предл. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 2.01 лв. за питейна вода за периода 01.05.2018 г. - 31.05.2018 г., сумата от 6 лв. за доставена електроенергия за периода 06.05.2018 г. - 05.06.2018 г., сумата от 96.14 лв., представляваща използвана топлоенергия за сградна инсталация за периода м. юни 2016 г. – м. май 2018 г., ведно със законната лихва от 17.05.2018 г. до 07.12.2018 г. в размер на 8.60 лв., сумата от 23.81 лв., представляваща такса „Битови отпадъци“ за 2017 г., ведно със законната лихва за забава в размер на 3.94 лв. за периода 01.05.2017 г. - 21.05.2018 г., сумата от 100 лв. за ремонт на счупен магнитен датчик на входната врата, и сумата от 35.04 лв. за десет броя халогенни крушки, като отхвърлил иска с правно основание чл. 92 ЗЗД за сумата от 120 лв., представляваща неустойка, дължима на основание чл. 5, ал.

2 от договора за наем за периода 27.06.2016 г. - 21.05.2018 г., иска с правно основание чл. 232, ал. 2, предл. 2 ЗЗД за сумата над 23.81 лв. до пълния предявен размер от 47.62 лв. и за периодите от 05.2016 г. до 31.12.2016 г., и от 01.01.2018 г. до 21.05.2018 г., иска за законна лихва върху главницата за ТБО за сумата над 3.94 лв. до пълния предявен размер от 7.88 лв. и за периода 27.05.2016 г. - 30.04.2017 г., както и иска при квалификацията на чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 750 лв., представляваща обезщетение за неспазено предизвестие при предсрочно прекратяване на договора за наем от 27.05.2016 г. Съобразно изхода на спора по първоначалния и по насрещните искове са разпределени разноските по делото, като с определение № 20000986 от 06.01.2022 г. решението е изменено по реда на чл. 248 ГПК в частта за присъдените на Р. М. Р. разноски.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца по насрещните и ответник по първоначалния иск Р. М. Р., който го обжалва в частите, с които насрещните искове при квалификацията на чл. 92 ЗЗД за сумата 120 лв. и чл.

79, ал. 1 ЗЗД за сумата 750 лв. са отхвърлени. Навежда доводи за неправилност на решението като постановено при неправилно приложение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Неправилно съдът приел, че искът по чл. 79, ал. 1 ЗЗД е неоснователен. Не се спорело, че първоначалният срок на договора бил една година, който срок бил продължен със съгласието и без противопоставянето на страните. Същевременно се твърди, че договорът се бил превърнал в безсрочен, и дори при липса на уговорка между страните на основание чл. 238 ЗЗД се дължало обезщетение за неспазено едномесечно предизвестие.

2

Неправилно била отхвърлена и претенцията по чл. 92 ЗЗД, тъй като от представените от ищеца по първоначалните искове платежни документи – служебни бележки било видно, че всяко от месечните плащания на наемната цена за периода 01.06.2016 г. – 31.05.2018 г. било извършвано след 20-то число на текущия месец, което било в нарушение на чл. 5, ал. 2 от договора.

Поради това моли съда да отмени първоинстанционното решение в атакуваните части и вместо това постанови друго, с което да уважи насрещните искове. Претендира разноски, като за тези във въззивното производство представя списък по чл. 80 ГПК. Прави евентуално възражение за прекомерност на претендираното от насрещната страна адвокатско възнаграждение.

Въззиваемата страна „САМОСТОЯТЕЛНА М.Д. Л.-М.Л.“ ЕООД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението в обжалваните части като правилно. Претендира разноски за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК. Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.

№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).

Атакуваното решение е валидно. Предмет на въззивна проверка е първоинстанционното решение (поправено по реда на чл. 247 ГПК) само в частите, с които предявените насрещни искове за сумите 750 лв. и 120 лв. са отхвърлени. С оглед фактическите твърдения в насрещната искова молба, тези искове имат правната си квалификация в чл. 92 ЗЗД – претендирана е неустойка по чл. 22, ал. 3 от договора в размер на един месечен наем поради неотправено предизвестие от наемателя, а не обезщетение за неспазено предизвестие по общия ред; претенцията за сумата 120 лв. представлява неустойка за забава в плащането на наемните вноски за периода 27.06.2016 г.

3

– 21.05.2018 г. по чл. 5, ал. 4 вр. ал. 2 от договора за наем.

Въззивният съд приема, че първоинстанционното решение е и допустимо в обжалваните части. Въпреки че е дал неточна квалификация на насрещния иск за сумата 750 лв. – по чл. 79, ал. 1 ЗЗД вместо правилната с оглед фактическите твърдения в насрещната искова молба – по чл. 92 ЗЗД вр. чл. 22, ал. 3 от договора за наем, районният съд е разгледал правопораждащите спорното право факти, вкл. уговорката на страните в чл.

22, ал. 3. С оглед непреклудираните доводи в жалбата въззивният съд намира решението и правилно в атакуваните части по следните съображения:

Неустойката представлява предварително уговорено между страните задължение на неизправната страна да заплати на изправната обезщетение за вреди, без да е необходимо те да се доказват. Фактическият състав, който следва да се осъществи, за да стане вземането за неустойка изискуемо, включва следните предпоставки, които следва да са налице кумулативно: наличие на валидно договорно задължение, уговорена валидна неустоечна клауза, неизпълнение на задължението, за което е уговорена неустойката.

Страните са тези, които уговарят кое главно задължение се обезпечава с неустойка.

В случая не е било спорно и по делото се установява, че на 27.05.2016 г. страните са сключили договор, по силата на който Р. Р., като наемодател, предоставил на „СМДЛ-М.Л.“ ЕООД, като наемател, за временно и възмездно ползване помещение – офис 1, описан в договора. Договорът е сключен за срок от една година, считано от датата на подписването му – чл. 22, ал. 1. Със същата клауза страните се съгласили, че след изтичането на срока наемателят може да ползва имота, като договорът се счита за подновен при всички допълнителни клаузи по него извън ЗЗД. С чл. 5, ал. 1 е уговорена месечна наемна цена в размер на 750 лв. Според ал. 2, наемната цена се заплаща не покъсно от 20-то число на предходния месец; Според ал. 4 на чл. 5, при неспазване на срока наемателят дължи неустойка в размер на пет лева.

Съгласно уговореното в чл. 23, ал. 3, договорът може да бъде прекратен с едномесечно писмено предизвестие на една от страните; Страната, поискала прекратяването преди изтичане на първата година от договорения срок, дължи неустойка в размер на един месечен наем.

Не се спори и от приетия приемо-предавателен протокол от 21.05.2018 4 г. се установява, че на посочената дата имотът е предаден от наемателя на наемодателя.

С оглед така установеното, предявеният иск с правно основание чл. 92 ЗЗД за сумата 750 лв. е неоснователен.

Доводите в жалбата, че по силата на чл. 22, ал. 1 договорът се бил превърнал в безсрочен, са преклудирани и не следва да се обсъждат. В насрещната искова молба е твърдяно неспазено предизвестие при предсрочно прекратяване на договора, а въпрос за предсрочно прекратяване може да стои само при срочен, не и при безсрочен договор. С чл. 22, ал. 1 страните са уговорили, че договорът се счита „подновен при всички допълнителни клаузи по него извън ЗЗД“, а следователно подновяването е за нов едногодишен период, както правилно е приел и районният съд. Новият едногодишен срок е изтичал на 27.05.2018 г., като на 21.05.2018 г. имотът е върнат на наемодателя. Съобразно уговореното между страните в чл. 23, ал. 3, изр. 2 от договора, неустойка в размер на един месечен наем се дължи само ако страната е поискала прекратяването преди изтичане на първата година от договорения срок, а в случая договорът е прекратен през втората година от действието му. Ето защо тази неустойка не се дължи.

Недоказан и като такъв – неоснователен е и искът по чл. 92 ЗЗД за сумата 120 лв. – неустойка за забава в плащането на наемните вноски. При доказателствена тежест за ищеца по насрещния иск съгласно правилото на чл.

154, ал. 1 ГПК, същият не е доказал твърдението си наемните вноски в периода 27.06.2016 г. – 21.05.2018 г. да са плащани от наемателя след уговорения в чл. 5, ал. 2 срок. Противно на поддържаното в жалбата, от ищеца не са представяни „платежни документи“ – служебни бележки. Извод за такова забавено плащане не следва и от приложените към заявлението квитанции без дата и сметки за изплатени суми, като последните са с дати преди и от 20-то число; От 20-то число са и приложените 2 бр. РКО. А след като ищецът по насрещния иск не е доказал забава на наемателя при плащането на наемните вноски, и този иск подлежи на отхвърляне.

Предвид съвпадението на крайните изводи на двете инстанции, първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в обжалваните части, при посочване на правилната правна квалификация.

Въззивният съд констатира, че ищецът по насрещните искове не е 5 внесъл изцяло дължимата държавна такса по насрещните искове. При условията на обективно кумулативно съединяване с насрещната искова молба са били предявени искове по чл. 232, ал. 2, пр. 2 ЗЗД за консумативни разходи и за такса „Битови отпадъци“ за наетия имот, по чл. 233, ал. 1, изр. 2 ЗЗД за обезщетение за вреди в имота, по чл. 92 ЗЗД за неустойка за забава в плащането на наемните вноски съгласно чл. 5, ал. 4 вр. ал. 2 от договора за наем от 27.05.2016 г., по чл. 86 ЗЗД за лихви за забава върху част от претендираните главници, и по чл. 92 ЗЗД вр. чл. 23, ал. 3, изр. 2 от договора за неустойка в размер на един месечен наем, дължима поради неспазено предизвестие за прекратяване на договора едностранно от наемателя.

Въпреки надлежно дадените му от районния съд указания, от насрещния ищец са внесени само 50 лв. вместо общо дължимите 300 лв. съобразно чл.

72, ал. 2 ГПК и чл. 1 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. С оглед обсега на въззивна проверка, на основание чл. 77 ГПК въззивникът – ищец следва да бъде осъден да заплати сметка на Софийски районен съд държавна такса в размер на още 50 лв.