Решение № 6548 от 20.12.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6548 гр. София, 19.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Йоана М. Генжова

Виктория Мингова при участието на секретаря Нина Св. Гърманлиева като разгледа докладваното от Виктория Мингова Въззивно гражданско дело № 20221100512627 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

С Решение № 20022900 от 20.03.2022 г., постановено по гр. д. № 43923 по описа за 2018 г. на СРС, ГО, 28 състав, е признато за установено по иска с пр. осн. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, че С. Ц. И., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. **** дължи на „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Ястребец“ № 23Б сумата от 572,77 лв. доставена топлинна енергия за имот на адрес: гр.

София, ж.к. ****, аб. № 364723 за периода от 01.7.2014 г. до 30.4.2017 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 14.3.2018 г. до окончателното изплащане на задължението, както и е признато за установено по иска с пр. осн. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че С. Ц. И., ЕГН ********** дължи на „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046 сумата от 85,44 лв. – лихва за забава за периода от 16.9.2015 г. до 02.3.2018 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 17135/2018 по описа на СРС, ГО, 28 с-в.

С решението е отхвърлен искът с пр. осн. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че С. Ц. И., ЕГН ********** дължи на „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046 сумата от 34,30 лв. – цена на услуга дялово разпределение за периода от 1.7.2014 г. до 30.4.2017 г. като неоснователен, както и искът с пр. осн. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че С. Ц. И., ЕГН ********** дължи на 1

„Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046 сумата от 7,41 лв. – обезщетение за забава за плащането на задължението за дялово разпределение за периода от 16.9.2015 г. до 2.3.2018 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 17135/2018 по описа на СРС, ГО, 28 с-в.

Решението е постановено при участието на третото лице помагач, конституирано на страната на ищеца – „Нелбо“ EAД.

Срещу постановеното съдебно решение е подадена въззивна жалба от ответника – С. Ц. И., в частта, с която са уважени предявените от „Топлофикация София“ ЕАД установителни искове с правно основание чл.

422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 572,77 лв. – главница за доставена топлинна енергия за периода 01.07.2014 г. – 30.04.2017 г., както и за сумата от 85,44 лв. – мораторна лихва за периода 16.09.2015 г. – 02.03.2018 г. В жалбата се излагат доводи, че присъдените суми са недължими поради изтекла погасителна давност.

Въззиваемата страна – „Топлофикация София“ ЕАД, не е депозирала отговор на въззивната жалба.

Третото лице помагач на страната на ищеца – „Нелбо“ АД, не е подал отговор на въззивната жалби.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за наличието на пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което е допустима.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не са допуснати нарушения на императивни материални норми, както и на процесуалния закон.

Решението в частта, с която са отхвърлени предявените искове, е влязло в сила като необжалвано.

По същество въззивният съд намира, че решението на СРС, е правилно.

Съобразно чл.

272

ГПК, когато въззивният съд потвърди първоинстанционното решение, мотивира своето решение, като може да препрати и към мотивите на първоинстанционния съд. В случая, при обсъждане само на оплакванията по въззивната жалба с оглед чл. 269, изр. 2 ГПК, настоящият съдебен състав намира, че крайните изводи на двете инстанции съвпадат. Съдът възприема фактическите и правни констатации в обжалваното решение, срещу които се възразява в жалбата. Решението следва да се потвърди и по съображения, основани на препращане към мотивите на първоинстанционния съд в частта им, оспорена в жалбата.

В отговор на оплакванията по жалбата, въззивният съд приема следното:

2

Предявени за разглеждане са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. чл. 153, ал.

1 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

За да постанови решението си, първоинстанционния съд е приел, че по делото се доказа наличие на правоотношение между страните на осн. чл. 153 от Закона за енергетиката, доколкото се установява, че ответникът има вещно право на собственост върху имота. Съгласно заключението на СТЕ при изчисленията на ФДР са спазени всички нормативни актове, като всъщност единствената енергия, която е ползвана е тази от сградната инсталация, което съвпада и с представените от ответника отчети, че радиаторите са свалени.

Доколкото на присъждане подлежи стойността на реално доставената топлинна енергия, съдът е съобразил заключението на вещото лице от СТЕ, предвид което искът е уважен за исковия период от 1.7.2014 г. до 30.4.2017 г. и за пълния предявен размер от 572,78 лв. С оглед основателността на главния иск, се явява основателен и акцесорният иск за обезщетение за забавено изпълнение за пълния размер на законната лихва върху главницата от 85,44 лв. за периода 16.9.2015 г. до 2.3.2018 г., съобразно заключението на вещото лице по ССчЕ.

Решаващият съд е посочил, че вземанията за главница са периодични и се погасяват с изтичането на тригодишна давност, но тъй като в срока за отговор не е направено такова възражение от ответника, то не може да бъде разгледано служебно от съда и съдът не може да се произнесе по този въпрос.

От доказателствата по делото, се установява, че между страните е възникнало правоотношение по договор за покупко-продажба (доставка) на топлинна енергия, като правният спор по настоящото дело се концентрира върху единственото възражение във въззивната жалба, а имено за изтекла кратка (3-годишна) давност.

Ответникът – нито във възражението срещу процесната заповед за изпълнение, нито в срока за отговор на исковата молба, не е релевирал възражение за изтекла кратка (3-годишна) погасителна давност по отношение на главното и акцесорното парично задължение. В действащия ГПК е уреден принципът на т. нар. ранна преклузия на всички материалноправни възражения, каквото представлява възражението за изтекла погасителна давност, като при неспазването на установените в закона срокове, правото за упражняване на тези отбранителни права в процеса се прекратява – арг. чл.

133 ГПК, който предписва, че когато в законоустановения едномесечен срок от получаване на препис от исковата молба (чл. 131, ал. 1 ГПК), ответникът не релевира възраженията си срещу наведените фактически твърдения и правни доводи в исковата молба, той губи процесуалната възможност да стори това по-късно, освен ако пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства. Нито да края на устните състезания пред първата съдебна инстанция, нито във въззивната жалба ответникът е релевирал довод, че пропускът да наведе това правопогасяващо възражение в срока за отговор се дължи на особени непредвидени обстоятелства, поради което съдът следва да приеме, че възражението за изтекла погасителна давност, релевирано едва с въззивната жалба, е преклудирано. В този смисъл е и Решение, постановено 3 по т. д. 1068/2010 г. по описа на ВКС, ТК, I о. по реда на 290 ГПК, след като с Определение № 420/31.05.2010 г. е допуснато касационно обжалване за произнасяне на въпроса: в кой момент се преклудира правота на ответника да направи възражение за погасяване на вземането по давност? В задължителната за правосъдните органи практика на ВКС, формирана с това решение, постановени по реда на чл. 290 ГПК, е прието, че „правото на ответника да направи възражение за погасяване по давност на вземането, предмет на иска, се преклудира с изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл. 131, ал. 1 ГПК. Ако длъжникът в заповедното производство и ответник по установителния иск по чл. 124, вр. чл. 415 ГПК се е позовал изрично на погасяване на вземането по давност във възражението по чл. 414, ал. 1 ГПК, и това възражение е приобщено към исковото производство, то съдът следва да се произнесе относно давността, дори и ответникът да не е подал писмен отговор на исковата молба по чл. 131, ал. 2 ГПК“. В случая обаче, както беше посочено по-горе, ответникът не е релевирал възражение за изтекла погасителна давност по отношение на главното и акцесорното парично задължение нито във възражението срещу процесната заповед за изпълнение, нито в срока за отговор на исковата молба. В този смисъл са и задължителните за правосъдните органи тълкувателни разяснения, дадени в т.

4 от ТР № 1/9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, в което се приема, че „възраженията на ответника срещу предявения иск се преклудират с изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл. 131, ал. 1 ГПК, поради което не могат да се направят за първи път пред въззивния съд. Това се отнася и за възраженията за погасителна и придобивна давност.“. С оглед на изложеното, съдът не следва да разглежда това правопогасително възражение. Следва да се отбележи, че първоинстанционният съд с доклада по делото правилно е разпределил доказателствената тежест между страните, като е указал на ответника, че следва да ангажира доказателства за правоунищожаващи, правоизключващи или правопогасяващи възражения срещу съществуването на вземането, респективно срещу изискуемостта на вземането, но такива не са направени.

Както бе изяснено по-горе, по силата на правната норма, уредена в чл.

269, изр. 2 ГПК, въззивният съд е длъжен да се произнесе по правилността на обжалвания съдебен акт само по релевираните във въззивната жалба основания, т. е. по действащия ГПК, по който се развива настоящото съдебно производство, въззивният съд действа като апелация (т. нар. „ограничен въззив“). В този смисъл настоящата съдебна инстанция трябва да се произнесе само по релевираните във въззивната жалба оплаквания, които както беше изяснено по-горе са единствено за изтекла погасителна давност и са преклудирани.

Поради съвпадение на крайните изводи на двете съдебни инстанции, първоинстанционното решение в обжалваните части, като правилно, следва да бъде потвърдено.

По разноските по производството:

При този изход на спора, разноски се следват само на въззиваемата страна. Съдът намира претенцията за присъждане на юрисконсултско 4 възнаграждение за неоснователна, доколкото въззиваемият не е подал отговор на въззивната жалба, не е изпратил представител в проведеното пред настоящата инстанция съдебно заседание, а единствено е депозирал бланкетна молба с която е оспорил въззивната жалба като неоснователна и е заявил претенция за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Поради това съдът намира, че защита от юрисконсулт реално не е осъществена пред настоящата инстанция, поради което липсва основание да се приложат разпоредбите на чл. 78, ал. 1, вр. с ал. 8 ГПК, вр. с НМРАВ, поради което и съдът не присъжда юрисконсултско възнаграждение в полза на въззиваемия.

С оглед на цената на иска, въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 3, т. 1 ГПК.

Така мотивиран, Софийски градски съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20022900 от 20.03.2022 г., постановено по гр. д. № 43923 по описа за 2018 г. на СРС, ГО, 28 състав, В ЧАСТТА, с която е признато за установено по иска с пр. осн. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл.

79, ал. 1 ЗЗД, че С. Ц. И., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. **** дължи на „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Ястребец“ № 23Б сумата от 572,77 лв. доставена топлинна енергия за имот на адрес: гр. София, ж.к. ****, аб. № 364723 за периода от 01.7.2014 г. до 30.4.2017 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 14.3.2018 г. до окончателното изплащане на задължението, за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 17135/2018 по описа на СРС, ГО, 28 състав и В ЧАСТТА, с която е признато за установено по иска с пр. осн. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че С.