Определение № 33 от 15.01.2026, Районен съд - Горна Оряховица

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 33 гр. Горна Оряховица, 15.01.2026 г.

РАЙОНЕН СЪД – ГОРНА ОРЯХОВИЦА, VI СЪСТАВ, в закрито заседание на петнадесети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Красимира Ив. Николова-Петрова като разгледа докладваното от Красимира Ив. Николова-Петрова Гражданско дело № 20254120101858 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по реда на чл.248 от ГПК.

Постъпила е молба вх. № 15705/17.11.2025г. от ответника „ЕНЕРГО-ПРО ПРОДАЖБИ” АД с ЕИК 103533691, със седалище и адрес на управление: град Варна 9009, бул. „Владислав Варненчик” № 258, Варна Тауърс Г, чрез процесуален представител – адв. А. М. от ВТАК, с правно основание чл.248,ал.1 от ГПК. С молбата се иска да бъде изменено Определение от 11.11.2025г. по гр. дело № 1858/2025г. в частта му за разноските, като отхвърли искането на ищцовата страна за присъждане на разноски за платено адвокатско възнаграждение в полза на адв. Н. К. от ВТАК, а в условията на евентуалност – да намали присъденото такова от 400 лева на 100 лв.

По делото е постъпил отговор на горепосочената молба от ищеца Р. Т., чрез пълномощник – адвокат Н. И. К. от ВТАК. Моли съда да остави без уважение подадената молба за изменение на постановеното решение в частта му за разноските, поради неоснователност на същата. Излага подробни съображения.

Съдът, след като прецени обстоятелствата по делото във връзка с депозираната молба по чл.248,ал.1 от ГПК и постъпилия отговор, приема за установено следното:

С протоколно определение № 1010/11.11.2025г. по гр.дело № 1858/2025г. по описа на ГОРС, съдът е прекратил съдебното производство на основание чл.232 от ГПК - поради оттегляне на исковата молба от ищеца Р. Т., действащ чрез пълномощника си – адв. Н.К. от ВТАК. Със същото определение, съдът е осъдил „Енерго-Про Продажби” АД с ЕИК 103533691 да заплати на ищеца сумата от 50 лв. – разноски за платена държавна такса от ищеца, както и сума в размер на 400 лв., разноски за платено от ищеца адвокатско възнаграждение.

1

При така установеното от фактическа страна, съдът намира, че молба вх. № 15705/17.11.2025г. с правно основание чл.248,ал.1 от ГПК, е допустима – същата е подадена от ответника, преди влизане в сила на протоколно Определение № 1010/11.11.2025г. по гр. дело № 1858/2025г. по описа на ГОРС.

Разгледана по същество, молбата е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл.81 от ГПК, във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция, какъвто се явява и протоколно Определение № 1010/11.11.2025г. по гр. дело № 1858/2025г. по описа на ГОРС, съдът се произнася и по искането за разноски. В разпоредбата на чл.78,ал.1 от ГПК законодателят е уредил правото на разноски на ищеца по иска, съразмерно на уважената част от същия, като своеобразна санкция в тежест на ответника, станал причина за завеждане на делото и за извършване от ищеца на разноски за организиране и провеждане на правната си защита по спора. Настоящият съдебен състав приема и към настоящия момент, че претенцията на ищеца за присъждане на направените по делото съдебни разноски е основателна в пълния претендиран размер на разноските.

От приложените към исковата молба адвокатско пълномощно и договор за правна защита и съдействие от 03.07.2025г., се установява, че ищецът Р. Т. е упълномощил адвокат Н. И. К. от ВТАК за оказване на правна защита и съдействие, изразяващи се в изготвяне и депозиране на искова молба до родово и местно компетентния съд срещу „Енерго-Про Продажби“ АД гр. Варна във връзка с осъждане на дружеството да върне недължимо начислените и събрани без основание суми за възстановяване преноса на ел.енергия, както и процесуално представителство по образуваното дело. Същевременно, приложените пълномощно и договор за правна защита и съдействие от 03.07.2025г. удостоверяват фактите, че ищецът е упълномощил редовно адвокат Н. И. К. от ВТАК да го представлява по настоящото дело, за което е заплатил в брой на същата дата договорения адвокатски хонорар в размер от 400 лева, след което упълномощеният адвокат Н.К. от ВТАК е реализирал надлежно и в пълен обем процесуалното представителство в съдебното производство. Наред с изложеното, съдът счита, че договореното и заплатено от ищеца адвокатско възнаграждение в исковото производство е определено в минималния размер, предвиден в чл.7,ал.2,т.1 от Наредба № 1/2004г. за възнаграждения за адвокатска работа, съгласно редакцията му към датата на подписване на договора за правна защита и съдействие, за осъществяване на процесуалното представителство, защита и съдействие при интерес до 1000 лв., какъвто се явява и процесният случай. Съобразно чл.36,ал.1 от ЗА, адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има право на възнаграждение за своя труд, като размерът на възнаграждението се определя в договор между адвоката или адвоката от Европейския съюз и клиента; този размер трябва да бъде справедлив и обоснован и не може да бъде по-нисък от предвидения в Наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа /ал.2/. В този смисъл е и задължителното тълкуване на закона, дадено в т.3 от Тълкувателно решение № 6/2012 от 06.11.2013г. по тълкувателно дело № 6/2012г. по описа на ОСГТК на ВКС, съгласно което при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл.78,ал.5 от ГПК, съдът не е 2 обвързан от предвиденото в §2 от Наредба № 1/09.07.2004г. (, обявен за нищожен с Решение № 14820 на ВАС на РБ, бр. 10 от 2016 г., в сила от 5.02.2016 г.) ограничение и е свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер. Такава е и трайната съдебна практика, обективирана в Определение № 374/20.11.2017 г. по гр.д. № 687/2017 г. на IV Г.О. на ВКС, и др.). При тези факти, съдът счита, че дължимото адвокатско възнаграждение в исковото производство следва да бъде определено в размер от 400,00 лв. в минималния размер, предвиден в чл.7,ал.2,т.1 от Наредба № 1/2004г. за възнаграждения за адвокатска работа, за осъществяване на процесуалното представителство, защита и съдействие при интерес до 1000,00 лв., и същото не подлежи на намаляване.

На следващо място, данните по делото сочат, че именно ответникът с поведението си е дал повод на ищеца да потърси защита и съдействие, чрез предявяване на иск по чл.55,ал.1,пр.1 от ЗЗД, като едва в хода на съдебното производство – с писмения отговор, депозиран по реда на чл.131 от ГПК, признава основателността на предявената искова претенция и ангажира писмени доказателства, че е възстановил на ищеца недължимо платените от него суми. В този смисъл, неоснователни са и възраженията на ответника за недобросъвестност и злоупотреба с процесуални права от страна на ищеца, тъй като именно със своето поведение – двукратното изискване на „Енерго-Про Продажби“ АД гр. Варна от ищеца Р. Т. да заплати такси за възстановяване на прекъснатото ел. захранване на абоната, приемането и задържането на платените от ищеца суми в общ размер от 38 лв., без наличие на основание за тези претенции към потребителя и без наличието на основание за задържане на получените суми, ответникът е дал основание и повод за ищеца да предяви правата си по съдебен ред и да се ползва от предоставената му от закона възможност да бъде защитаван от адвокат, който да съдейства за реализиране на правото му относно връщане на полученото от ответната страна без основание.

Претендираните от ищцовата страна съдебни разноски следва да бъдат възложени в тежест на ответника, тъй като действително именно „Енерго-Про Продажби“ АД гр. Варна с поведението си /неизпълнение на падежа на парично задължение/, същият е станал причина за завеждане на настоящия иск, интересът от който е отпаднал поради последващо погасяване на задължението, обусловило нуждата от съдебна защита на ищеца. В тази връзка, съдът намира за неоснователни възраженията на ответната страна за недължимост на сторените от ищеца разноски поради погасяване на дължимото вземане от ответника в хода на процеса, незабавно след поканата му да стори това с предявяване на исковата молба. При отхвърляне на иска, респ. поради прекратяване на съдебното производство след оттегляне на исковата молба от ищцовата страна, поради плащане в хода на процеса, осъществено от ответната страна, ответникът е този, който ще понесе отговорността за разноски. В този случай не са налице предпоставките на чл.78,ал.2 ГПК. Съгласно цитираната норма, ако ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска, разноските се възлагат върху ищеца. За да може ответникът да се екскулпира от отговорността за разноски, следва двете посочени предпоставки да са налице в своята кумулативна даденост. В случая, макар и ответникът да признава правопораждащите факти, 3 с поведението си е дал повод за завеждане на делото. Извършеното плащане в хода на делото не се отразяват на правото на ищеца на разноски при прекратяване на делото, поради погасяване на вземанията в хода на процеса. В този смисъл е практиката на ВКС – Определение № 200/20.05.2016 г., постановено по ч.гр.д. № 1960 по описа за 2016 г., ВКС, III г.о., Определение № 688 от 02.10.2014г. по ч.т.д. № 2337/2014г. на I т. о. на ВКС, Определение № 674/23.11.2011г. по ч. гр. д. № 597/2011г. на IV г.о. на ВКС/. По общо правило разноските се дължат от страната, която с поведението си е причинила възникването на правния спор, като задължението за заплащане на направените по делото разноски е задължение за заплащане на понесените от съответната страна вреди, и именно в духа на закона се присъждат разноски в полза на ищеца и в случаите при отхвърляне на иска, когато след предявяването му, ответникът доброволно е изпълнил задължението си изцяло или отчасти.

На следващо място, неоснователно се явява и възражението на ответната страна, че не дължи заплащане на разноски, тъй като към датата на предявяване на исковата молба на 04.07.2025г. вземането е съществувало, но доколкото то е безсрочно, не е бил настъпил падежът за изпълнението, а същият е настъпил с получаване на исковата молба от ответното дружество, считана от същото като покана по смисъла на чл.84,ал.2 от ЗЗД. В тази връзка, съдът съобрази, че съгласно задължителното тълкуване на закона, дадено с Тълкувателно решение № 5/2017 от 21.11.2019г. по тълк.дело № 5/2017г. по описа на ОСГТК на ВКС, задължението за връщане на даденото при начална липса на основание, в хипотеза на чл.55,ал.1,предл.1 от ЗЗД, какъвто е и процесният случай, е безсрочно - правоотношението е с извъндоговорен характер, то не възниква в резултат на съгласуване на волите на правните субекти и не е мислимо страните да са определили предварително срок за изпълнение; такъв няма определен и в закона. В мотивите си ВКС пояснява, че при неизпълнение на парични задължения законът свързва забавата на длъжника с правилото, че е необходима покана на кредитора, когато няма уговорен срок за изпълнение, като изключението е изрично предвидено в чл.84,ал.3 от ЗЗД - само при задължения от непозволено увреждане, когато длъжникът се смята в забава и без покана. Същевременно, задължението за връщане на дадено при начална липса на основание, след като е безсрочно, може да се иска от кредитора веднага. То възниква от момента на получаване на недължимото и от този момент става изискуемо, както е изяснено и в т.7 от ППВС № 1/1979 г., като началото на изискуемостта е начало и на погасителната давност, на основание чл.114,ал.1 от ЗЗД, но автоматично не води до забава на длъжника, за която е необходимо длъжникът да бъде поканен от кредитора да изпълни съгласно чл.84,ал.2 от ЗЗД, както и вина за неизпълнението, съответно за късното изпълнение. Поради това, в случая при връщане на дадено при начална липса на основание, от момента на разместване на имущественото благо вземането е изискуемо, но длъжникът ще изпадне в забава и ще дължи обезщетение /законната лихва за забава/ от момента, в който е получил поканата на кредитора. Поради това, в конкретния случай, падежът се определя като момента, в който задължението трябва да бъде изпълнено от длъжника, още и като момента, в който настъпва изискуемостта, т.е. от момента на получаване на недължимото от „Енерго-Про Продажби“ АД – 11.06.2025г., от който момент кредиторът Р.Т. разполага с 4 възможността да иска реално изпълнение - било като отправи извънсъдебна покана до длъжника, било като предяви иск за реално изпълнение в защита на своето право, от което свое право ищецът се е ползвал в процесния случай. По тези съображения, съдът счита и към настоящия момент, че следва да бъде уважена както претенцията на ищеца ответникът да бъде осъден да му заплати сумата от 50 лв., представляваща направените по делото разноски за платена държавна такса, така и претенцията ответникът да бъде осъден да му заплати сторените по делото разноски за платено адвокатско възнаграждение, определено в минималния размер, предвиден в чл.7,ал.2,т.1 от НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004г. за възнаграждения за адвокатска работа - 400 лв. При тези обстоятелства, искането на ответната страна за присъждане в нейна полза на сторените по делото разноски за платено адвокатско възнаграждение в размер на 480 лв. се явява неоснователно и следва да бъде отхвърлено като такова.