Решение № 550 от 09.02.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 550 гр. Пловдив, 09.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Костадин Б. Иванов при участието на секретаря Виктория В. Георгиева като разгледа докладваното от Костадин Б. Иванов Гражданско дело № 20255330111004 по описа за 2025 година за да се произнесе взе предвид следното:

Съдът е сезиран с искова молба от Т. Х. П., ЕГН **********, с адрес:

******, против „Кредирект” ЕООД, ЕИК 207024290, със седалище и адрес на управление: гр. София, район „Младост“, бул. „Цариградско шосе“ № 115Е, ет. 5, с която са предявени обективно кумулативно съединени искове с правна квалификация по чл. 124, ал. 1 ГПК във вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК, с който се претендира да бъде прогласена недействителността на Договор за потребителски кредит № ****** от 05.01.2024 г., сключен между страните, и осъдителен иск с правна квалификация по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 3 984 лева с еврова равностойност от 2036,99 евро, представляваща недължимо платена сума по недействителен договор за потребителски кредит № ****** от 05.01.2024 г.

Предвид ноторния факт за смяна на националната валута в Република България на дата 01.01.2026 г. от лева в евро и с оглед разпоредбите на Закона за въвеждане на еврото в Република България и Решение (ЕС) 2025/1407 на Съвета от 8 юли 2025 година относно приемането на еврото от България, считано от 1 януари 2026 г., прието в съответствие с чл. 140, параграф 2 от Договора за функционирането на Европейския съюз, и Регламент на Съвета на Европейския съюз, приет в съответствие с чл. 140, параграф 3 от Договора за функционирането на Европейския съюз, всички суми, присъдени с настоящото решение са посочени в евро. За прецизност и с цел осъществяване на връзка с начина на формулиране на претенциите в исковата молба и параметрите на иска, с който съдът е сезиран, то насетне 1 в мотивите, както и в диспозитива на настоящото решение, търсените суми ще се отразяват освен в евро, но и в левовата им равностойност.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за потребителски кредит № ****** от 05.01.2024 г., по силата на който на ищцата бил предоставен кредит в размер на сумата от 4800 лева или 2454,20 евро. Уговорени били общо шест погасителни с първи падеж – 05.02.2024 г. и последен падеж на 05.07.2024 г. Уговорен бил ГПР – 63,28%, фиксиран лихвен процент – 50%, и неустойка в размер на 3073,80 лв. или 1571,61 евро, като общата сума за плащане била в размер на 5710,20 лв. или 2919,58 евро, с неустойката – 8784 лв. или 4491,19 евро. Съгласно Общите условия, чл. 6, ал.

1 от договора, страните се споразумели, че договорът за кредит ще бъде обезпечен с поне едно обезпечение – банкова гаранция или поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят на определени в договора условия. В чл. 18, ал. 1 от договора за кредит било уговорено, че ако кредитополучателят не предостави договореното в чл. 6 от договора обезпечение в двудневен срок от сключването му или предоставеното обезпечение не отговаря на условията, посочени в договора, кредитополучателят дължи на кредитора неустойка в размер на 3073,80 лв. или 1571,61 евро. Неустойката обезпечавала изпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение по чл. 6. Съгласно чл. 18, ал. 3 от договора, неустойката представлява отделно от главницата и лихвата вземане, което се дължи за неизпълнение на задължение по договора за потребителски кредит и на основание чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК същата не се включва при изчисляване на ГПР.

Твърди, че договорът нарушава разпоредбите на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД, поради което е недействителен. В случая не било спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Нарушение било налице, тъй като в договора кредиторът посочил само абсолютната стойност на фиксирания лихвен процент по кредита в размер на 50% и ГПР в размер на 63,28%. Липсвало обаче ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита /кои компонентни са включени в него и как се формира същия като процент/. Липсвала конкретизация относно начина, по който е формиран посочения ГПР в размер на 63,28%, което водило до неяснота относно включените в него компоненти, а това било нарушение на основните изисквания за сключване на договора по ясен и разбираем начин.

При липсата на данни за наличие на други разходи по кредита, се правило извод, че единственият разход за потребителя била предвидената в договора възнаградителна лихва в размер на 50% и при това положение, не ставало ясно как е формиран ГПР в размер на 63.28%, т.е. какво друго е включено в ГПР извън фиксирания такъв. Неясното определяне на ГПР било самостоятелно основание за нищожност на договора, съгласно чл. 22 ЗПК. Към годишния процент на разходите не била включена и неустойката, като така не само била създадена предпоставка за неоснователното обогатяване на кредитора, но се достигало до заобикаляне на изискванията на ЗПК, като кредиторът не бил посочил истинската сума на годишния процент на разходите. Необходимо било в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на 2 договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай били посочени процентните стойности на ГПР в договора, но от съдържанието на същия не можело да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Предвид предпоставките, при които ставала изискуема „неустойката“, то тя имала характер на възнаграждение и следвало да бъде включена изначално при формирането на ГПР. За да е спазена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, било необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. По отношение на неустойката се сочи, че същата вменява на длъжника задължение да осигури обезпечение след като кредитът е отпуснат, а ако не стори това дългът му нараствал. Счита, че неустойката е излязла извън присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване на кредитора. По посочения начин се заобикалял закона – чл. 33, ал. 1 ЗПК, тъй като се искала неустойка около 70% от кредита.

Същата представлява разход и следвало да бъде включена в ГПР, като невключването й представлява заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Сочи, че на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК, клаузите в договора, надвишаващи определените по ал. 4 на чл. 19 ЗПК, се считат за нищожни.

Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК, всяка клауза от договора за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на закона била нищожна.

Твърди, че ищцата е направила следните плащания в общ размер от 8784 лв. или 4491,19 евро. Доколкото отпусната по договора главница била в размер на сумата от 4800 лв. или 2454,20 евро, то платена сумата в повече била от 3984 лева или 2036,99 евро. С оглед изложеното моли за уважаване на предявените искове. Претендира разноски.

След срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал писмен отговор, с който оспорва предявените искове като неоснователни и излага следните съображения по същество на спора, а именно:

Не била налице недействителност по смисъла на ЗПК. На основание чл.

26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделна договорна клауза не влечала недействителност на целия договор, доколкото същият може да се прилага и без нея. Неустоечната клауза не била част от съществените параметри на договора за заем, а била договорена между страните, за да обезпечи изпълнението на акцесорно задължение на заемателя. Евентуално, ако неустойката се приеме за нищожна, то същата ще следвало да се счита изначално за неуредена между страните, респективно твърдението за нищожност на целия договор поради това, че тя не била включена в ГПР били неоснователни. Основните параметри на договора - главница и лихва, били валидно уговорени в изискуемата от закона форма. Отделно от това били покрити всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.

1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК, както и с тези на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), по реда на който бил сключен процесния договор. Противно на твърдението в исковата молба, по отношение на формирането на годишния процент на разходите /ГПР/ били спазени 3 всички, закрепени в чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК изисквания. Както в договора за потребителски кредит, така и в издадения стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити ясно било посочено какъв е размерът на ГПР и по какъв начин се формира същият, а именно от посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК компоненти. При нормативно определен лимит на ГПР към датата на сключване на договора от 68.95% и ГПР определен в процесния договор в размер на 63.28%, било видно, че в случая годишният процент на разходите не надхвърлял пет пъти размера на законната лихва за забава, поради което липсвало нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Уговорената неустойка не била и не следвало да бъде включвана в ГПР.

Кредитодателят бил длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора. От съдържанието на договора ставало ясно, че още към момента на сключването му потребителят бил уведомен за всички възможни суми, с които би могъл да се задължи към кредитодателя при всички възможни хипотези на развитие на отношенията им. Това било постигнато с индивидуално уговорени параметри на договора, за които потребителят бил наясно предварително, като имал възможността да се откаже от договора без каквито и да било последици при сключването му, както и след това. Оспорената неустойка била действителна. Дори да не могъл да обмисли достатъчно добре ангажимента, който поема по силата на клаузата от договора, задължаваща го да предостави обезпечение по кредита, кредитополучателят разполагал с цели 14 /четиринадесет/ дни, в които да упражни правото си на отказ от договора по реда на чл. 29 ЗПК, информация за което получил още със Стандартния европейски формуляр, без да е обвързан по никакъв начин от оспорената в настоящото дело неустойка, както и без никакви други отрицателни последици - заплащане на обезщетения или такси. Неустойката имала предварително определен начален и краен момент, също така била с фиксирани параметри за срока на договора. Не била налице неравноправност по ЗЗП. На самостоятелно основание всички изложени твърдения за нищожност на договора и отделните му клаузи се оборвали от факта, че ищецът е сключил общо пет договора, които съдържат уговорка за плащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение по кредита. Налице било индивидуално договаряне и добросъвестност от страна на кредитора, тъй като ищецът ползвал многократно един вид кредитен продукт, респективно многократно се е запознавал с условията му, като по всеки отделен кредит е получавал преддоговорна информация и сам е избирал да се обвърже с клаузите за неустойка при безспорното знание за икономическите последици на тези уговорки. От неоснователността на установителния иск за обявяване на нищожност на договора в цялост и на доводите за недействителност на неустоечната клауза следва и неоснователност на иска за връщане на даденото по договора, респективно клаузата за неустойка. В случая договорът и отделните му клаузи ответникът намира за действителни по изложените съображения, поради което счита, че в полза на кредитодателя е налице валидно правно основание за получаване и задържане на получените плащания по договора. Едновременно с това, към исковата молба не били представени никакви доказателства за плащане на процесните суми. По 4 отношение на иска за неоснователно обогатяване, съдебната практика била константна по въпросите за доказателствената тежест и фактическият състав, че ищецът следва да докаже при условията на пълно и главно доказване фактът на плащане на сумата, която претендира да му се върне, а ответникът единствено основание за нейното получаване.