Решение № 77 от 20.01.2022, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 77 гр. София, 19.01.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на втори декември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Елизабет Петрова

Членове:

Катерина Рачева

Мария Райкинска като разгледа докладваното от Катерина Рачева Въззивно гражданско дело № 20211000502863 по описа за 2021 година при участието на секретаря ТАНЯ ВЪЛЧЕВА за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК и е образувано по въззивна жалба от Ш. А. М. чрез адвокат Е.Ф. срещу решение 264848 от 19.07.2021 г., поправено с решение 265403 от 13.08.2021 г. по гр.д. 3715/2020 г. на СГС, I ГО, 15 състав, в частта в която е отхвърлен неговият иск с правно основание чл. 2б от ЗОДОВ вр. чл. 6, § 1 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи за разликата от присъдените 50 000 лева до претендираните 120 000 лева, представляващи обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото на разглеждане и решаване в разумен срок на следствено дело 1/1991 г., впоследствие преобразувано в следствено дело 780-II/1998, понастоящем досъдебно производство (ДП) II-048/1999 г. по описа на Военно-окръжна прокуратура София заедно със законната лихва от 04.05.2017 г. до окончателното плащане, както и в отхвърлителната част за законната лихва от 04.05.2017 г. до 04.05.2020 г. върху присъдената главница от 50 000 лева обезщетение, както и въззивна жалба на Прокуратурата в осъдителната част на решението. Жалбите са подадени в срок и са допустими.

В жалбата на ищеца се поддържа неправилност и необоснованост на решението. Иска се отмяна и присъждане на допълнително обезщетение от 50 000 лева до търсените 120 000 лева. Отправено е искане към настоящия съд да бъде допуснато изменение на иска съобразно молбата, депозирана преди първото заседание пред първата инстанция, отказано от СГС.

В жалбата на Прокуратурата се съдържат оплаквания за недопустимост, нарушение на процесуалните правила, неправилно приложение на материалния закон и необоснованост.

Иска се обезсилване на решението, алтернативно неговата отмяна и евентуално намаляване на размера на присъденото обезщетение. Постъпил е отговор на въззивната жалба на Прокуратурата от адв. Ф., с който същата се оспорва, в който са направени доказателствени искания за издаване на съдебно удостоверение за снабдяване от Военно-окръжна прокуратура-София със следните материали, съдържащи се в досъдебното производство №11-048/1999: 1. материалите по последната четвърта съдебна поръчка, спомената в 1 постановлението за спиране от 04.10.2018 г. - искането за правна помощ, ведно с приложените към него книжа и доказателства за датата на изпращането й в чужбина, писмо с изх.№ 11881/2018 от 09.01.2019 г. на ВКП, Отдел 04 „Международен“, получено във ВОП на 14.01.2019 г., включително отговора на молбата за правна помощ, получен от замолената държава; 2. списък с имената, ЕГН и адресите на 35-те лица, за издирването на които е изпратена четвърта съдебна поръчка в Турция, включително резултатите от издирването им там. Поискано е да бъде задължен ответникът да представи доказателства дали и кога прокуратурата е уведомила ищеца за започване на досъдебното производство и за правата му като пострадал, съответно му е предоставила информация за предмета на делото, колко призовки и съобщения са изпратени за връчване до него вкл. призовка за разпита на 26.10.2001 г., дали е уведомен, че трябва да подаде молба по чл. 75 от НПК - кога, как; каква е причината да не бъде уведомен за започване на разследването, за неговия предмет, привлечени обвиняеми и за това да не му бъде даван достъп до материалите по делото.

Искането за допускане на изменение на иска от въззивната инстанция е преценено от настоящия състав като неоснователно. Правилно е преценено от СГС, че с молбата се заявяват нови факти за установяване – основание на иска и нов петитум, поради което последващото съединяване на исковете е недопустимо. Исканията за събиране на доказателства са оставени без уважение, тъй като не се твърди и не се установява нарушение на първоинстанционния съд, към когото тези искания не са отправяни. Обстоятелствата или доказателствата за тях не са нововъзникнали, а не се твърди да са новоузнати. Исковата молба е подадена на 04.05.2020 г. и тези доказателства е можело да бъдат събрани още пред първата инстанция.

В съдебно заседание съдът е приел представените към молба от 25.10.2021 г. писмени доказателства: личен регистрационен картон на ищеца, удостоверение за промени на постоянен и настоящ адрес и удостоверение за задгранични пътувания в подкрепа на твърдението на ищеца, жалбоподател, че нищо в поведението му не е станало причина за забавянето на делото.

В съдебно заседание адв. Ф. от името на ищеца моли за отмяна на решението в отхвърлителната част и уважаване на иска в пълния размер от 120 000 (сто и двадесет хиляди) лева, а прокурор П. от името на ответника моли за отмяна в осъдителната част и за потвърждаване на решението в отхвърлителната част.

При извършената служебна проверка на основание чл.269 от ГПК, съдът намира, че обжалваният съдебен акт е постановен от законен състав на родово компетентния съд, в изискуемата от закона форма, по допустим иск, предявен от и срещу процесуално легитимирани страни, поради което е валиден и допустим.

Предявен е иск с правно основание чл. 2б от ЗОДОВ за осъждане на Прокуратурата да заплати на ищеца обезщетение за неимуществени вреди в размер на 120 000 (сто и двадесет хиляди) лева от нарушаване на правото на разглеждане и решаване в разумен срок на сл. дело № 1/1991 г., впоследствие преобразувано в сл. дело №780-II/1998 г. и преобразувано в ДП № II-048/1999 г. по описа на ВОП-София. Обстоятелствата, на които се позовава ищецът, са следните.

От 02.02.1985 г. до март 1986 г. бил задържан и лишен от свобода в затвора и лагера на о. Белене, от 19.03.1986 г. до 13.07.1988 г. бил лишен от свобода в с. Костичевци, обл.

Видин. Ищецът не е извършвал престъпление, няма присъда и не му е налагано наказание „лишаване от свобода“. На о. Белене бил в килия при липса на елементарни условия за живот и лична хигиена, давана му била лоша храна, първоначално не му е било позволено да уведоми близките си къде е, впоследствие му позволили свиждане през шест месеца Принуждаван бил да работи тежък физически труд, като накрая е накаран да плати за „настаняването“ си в Белене. В с. Костичевци единствената разлика била, че не е заключван в килията. Не можел да напуска селото, до контактува с близките си, бил в пълна социална изолация, равняваща се на лишаване от свобода по смисъла на чл. 5 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС). През лятото на 1989 г. бил изгонен от България в Турция и се установил да живее там. Наред с други 2 пострадали учредили в Турция сдружение „За справедливост, права, култура и солидарност на Балканите“. Чрез сдружението търсел информация за образуваното сл. дело № 1/1991 г.

Интензивни действия по разследване били извършвани в периода 1991 г. – 1994 г., двукратно бил внасян обвинителен акт, връщан от съда за отстраняване на процесуални нарушения. Ищецът бил разпитан като свидетел и му били разяснени правата като пострадало лице. По искане на пострадалите с определение на СГС по ЧНД № 3175/2018 г. на СГС на основание чл. 369 НПК на прокурора е даден едномесечен срок за произнасяне, в който не е последвало приключване на делото. Нови срокове са дадени и по други НЧД по искане на пострадали. През октомври 2018 г. е издадено постановление за спиране на досъдебното производство поради молба за правна помощ, което ищецът определя като лишено от смисъл, още повече, че четвъртата съдебна поръчка не е изпратена поради изтекла давност. Разследването продължавало вече 30-та година без никакви изгледи някой от виновниците да бъде предаден на съд в обозримо бъдеще или делото да бъде приключено по друг възможен начин. Продължителността на производството породила у ищеца неимуществени вреди: притеснения, очакване и страх от резултата от производството, несигурност, фрустрация, разочарование и загуба на доверие в институциите, чувство за липса на справедливост, безсилие. Очакванията му за възмездие чрез довеждане докрай на този наказателен процес останали излъгани, лишен бил от възможността да бъде конституиран като граждански ищец и частен обвинител и това не му давало душевен мир и покой. Ищецът бил лишен от свобода за повече от 3 години без съд и присъда поради самоопределянето му от турски етнически произход, наред с това бил лишен от възможността за справедливо репариране на причинените му вреди поради невъзможността да се конституира като граждански ищец в досъдебната фаза. Единственият все още жив обвиняем се е позовал на давност и поискал прекратяване на производството. Ищецът оценява вредите си на сто и двадесет хиляди лева, като твърди, че Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) присъжда по между 1500 и 2000 евро за всяка година от продължителността на разследването.

Прокуратурата на Република България твърди, че не са налице основания по чл.2б от ЗОДОВ за възникване на отговорност. Поддържа и недопустимост на иска поради влизане в сила на чл. 2б от ЗОДОВ едва на 15.12.2012 г. Липсва конкретизация на процесуалните действия, които се твърди да не са изпълнени. Производството е провеждано ритмично и липсва бездействие на прокуратурата, което да е причина за продължителността му.

Прокуратурата не следва да отговаря за периода след внасяне на обвинителния акт в съда и връщането му. В съдебна фаза съдът е господар на процеса. Разследване на територията на друга държава става по реда на международноправното сътрудничество. Делото се отличава със сериозна фактическа и правна сложност. От 446 са разпитани 312 свидетеля, останалите не са установени, вкл. посредством съдебна поръчка до Република Турция, която не е изпълнена. По тази причина производството е спряно, впоследствие възобновено. Не са представени доказателства за предприето бездействие. Най-сериозен дял от действията са свързани със събирането на доказателства от Република Турция. Времето, през което са извършвани законосъобразни действия, не следва да се отчита като неоснователно забавяне.

Претендираното възнаграждение не отговаря на критерия справедливост по смисъла на чл.

52 ЗЗД. Не следва вредите от т.нар. „възродителен процес“ да се съобразяват в настоящото производство, тъй като подлежат на обезвреда по реда на Закона за политическата и гражданска реабилитация на репресирани лица. Дори да се приеме, че забава е налице, тя не препятства възможността ищецът да предяви иск по реда на чл. 49 ЗЗД. За събитията, описани от ищеца, е обявена политическа и гражданска реабилитация с решение на Народното събрание, обнародвано в ДВ, бр. 44/01.06.1990 г.

По повод възражението за недопустимост съдът намира, че влизането в сила на чл. 2б от ЗОДОВ на 15.12.2012 г. не определя допустимостта на иска, тъй като към момента на завеждане на иска законът действа и съответно искът е допустим, а би могло да бъде съобразено при преценката на разумността на продължилото производство.

Пред въззивната инстанция не са спорни действията на българската държава срещу 3 ищеца в периода 1985-1989 г., както и фактите, свързани с наказателното дело, от забавянето на което ищецът търси обезщетение. Свидетелските показания и писмените доказателства установяват задържането на ищеца в началото на 1985 г., престоя на о. Белене и в с. Костичевци, както и изселването в Турция.

Наказателното производство по сл. дело № 1 от 1991 година по описа на Прокуратурата на въоръжените сили, образувано с постановление от 31.01.1991 г. на Прокурор при Прокуратурата на въоръжените сили и впоследствие преобразувано в сл. дело № 780-ІІ от 1998 година на СВОП, а по-късно преобразувано като досъдебно производство (ДП) № ІІ-048 от 1999 г. на СВОП, за разследване на извършени през време на Възродителния процес престъпления, е висящо. Наказателното производство е било образувано през 1991 г., като разследването по него първоначално се е водило срещу петима обвиняеми по повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл. 162, ал. 1 във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК, затова че през периода от 1984 г. до 1988 г. при условията на продължавано престъпление всеки от обвиняемите в съучастие с други лица проповядвали и подбуждали към национална вражда и омраза, а впоследствие по обвинение за извършено престъпление по чл. 387, ал. 2 във вр. с ал. 1 и чл. 20, ал. 2 от НК, затова че през периода от 1984 г. до 1988 г. при условията на продължавано престъпление обвиняемите в съучастие злоупотребили и превишили властта си с цел постигане на консолидация на българската нация чрез насилствена асимилация на мюсюлманското малцинство в страната, включваща принудителна смяна на имената на българските мюсюлмани, принудително затваряне в лагери на остров Белене, преместване принудително от работа и дисциплинарно уволнение поради несъгласие с промяната.