Определение № 234 от 18.01.2024, Окръжен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 234 гр. Варна, 18.01.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ ГО, в закрито заседание на осемнадесети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ирена Н. Петкова

Членове:

Иванка Д. Дрингова

Ивелина Владова като разгледа докладваното от Ирена Н. Петкова Въззивно частно гражданско дело № 20233100502372 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274 от ГПК.

Образувано е по жалба на „Енерго – Про продажби“ АД, ЕИК***********, уточнена с молба от 12.10.2023г., срещу Разпореждане №33279/31.08.2023г. по гр.д. №7644/2023г. на ВРС , 52- ри състав, в частта му с която не е прието възражението по реда на чл.414а от ГПК, депозирано от длъжника по заповедното дело - „Енерго – Про продажби“ АД, в частта за разноските в общ размер на 425.00лв., представляващи адвокатско възнаграждение по чл.38 ал.1, т.2 ЗАдв и държавна такса по заповедното дело, както и в частта, с която е постановено издаване на изпълнителен лист без да е влязъл в сила съдебния акт, с който е налице произнасяне по възражението по чл.414а ГПК.

В жалбата се излагат доводи за непълнота на разпореждането, като се излага, че въпреки че е прието като основателно възражението относно извършеното плащане на главницата от 57 лв., решаващият състав не е обезсилил издадената заповед в тази част. В останалата част жалбоподателят твърди, че е неправилно разпореждането, с което не е прието за основателно възражението по чл.414а ГПК в частта за разноските от 425 лв. Сочи се, че са били налице предпоставки да се приеме, че длъжникът не е дал повод за подаване на заявлението, както и е платил главницата в срок. Моли да бъде прието отменено разпореждането в частта, в която не е прието възражението за недължимост на разноските.

Моли да бъде обезсилено разпореждането в частта, с която ВРС преждевременно е постановил издаване на изпълнителен лист по заповедта за разноски в размер на 425 лв.

Излага се, че едва след влизане в сила на съдебния акт, с който възражението не е прието, заповедният съд е следвало да се произнесе по искането за издаване на изпълнителен лист.

Моли да му бъдат присъдени разноски в настоящото производство и прави възражение за прекомерност на претендираните от ответника по частната жалба.

В срока по чл.276, ал.1 ГПК насрещната страна депозира отговор, с който оспорва изцяло подадената жалба, излага съображения за нейна неоснователност и моли за потвърждаване на акта на ВРС в обжалваната му част. По отношение на твърдението за злоупотреба обръща внимание на съда, че възнаграждението се следва на адвоката за 1 безплатно оказана защита и съдействие по делото, а отговорността за разноски е функция на решаване на спора по същество. Сочи, че с признаване на вземането се налага извод за знанието на „Енерго-Про Продажби“ АД, че таксата е събрана без да има правно основание.

Негова е била грижата да преустанови тази практиката по отношение на потребителите, в резултат на което нямало да се образуват дела за възстановяване на недължимо платените на дружеството суми. Твърди, че в конкретния случай е практически невъзможно извънсъдебното събиране на вземането, като няма опора виждането, че потребителят е постъпил недобросъвестно, след като е избрал да потърси вземането си чрез съда, още помалко е трябвало да го покани първо. Аргументира се, че настъпването на изискуемостта и падежа на вземането са основание за неговото предявяване пред съда. Счита също, че искането за обезсилване на заповедта е неоснователно, като излага аргументи в тази насока.

Намира молбата за присъждане на разноски за настоящото производство за неоснователна, евентуално прави възражение за прекомерност.

Съдът намира жалбата за редовна и допустима, тъй като е подадена в предвидения от закона срок - от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване акт и съдържа изискуемите за нейната редовност реквизити. Същата е надлежно администрирана, поради което следва да бъде разгледана по същество.

По същество, съдът като взе предвид изложените в жалбата доводи и оплаквания, събраните по делото доказателства и приложимата нормативна за случая регламентация, настоящият съдебен състав намира следното:

Производството пред ВРС е образувано въз основа на заявление с вх.

№44823/14.06.2023г. за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, депозирано от С. Д. М., чрез адв.Н. К., срещу „Енерго – Про Продажби“ АД. С Разпореждане №22490/15.06.2023г. искането на заявителя е уважено. Издадена е Заповед за изпълнение №3552/15.06.2023г., с която е разпоредено „Енерго – Про Продажби“ АД да заплати на С.

М., сумата от 57 лева (петдесет и седем лева), представляваща сбор от платени без основание три броя такси за възстановяване на електрическото захранване на обект с абонатен № 0500606101, находящ се в гр. Горна Оряховица, ул. „Тунджа“ № 2, начислени по фактура № ТП *************/04.09.2018 г., фактура № ТП 3301431805/11.03.2019 г. и фактура № ТП 3301454274/10.06.2019 г. /платени на 12.09.2018 г. и 11.06.2019 г./, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението – 15.06.2023 г. до окончателното изплащане на задължението, както и сумата от 25,00 лева, представляваща сторени разноски в заповедното производство за заплатена държавна такса. С разпореждането №22490/15.06.2023г. е осъден длъжника да заплати на адв. К. сумата от 400 лева – адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1 от ЗАдв.

В срока по чл.412, т.8 ГПК е постъпило възражение от длъжника „Енерго – Про Продажби“ АД, на основание чл. 414а ГПК, придружено с доказателства за извършено плащане в полза на заявителя на сумата главницата, ведно със законната лихва –57,52 лева.

В същото, на осн. чл.414а, ал. 2 от ГПК е направено възражение срещу разноските в общ размер на 425 лева с аргументите, че дружеството - длъжник не е дало повод за завеждане на заповедното производство и че заявителят, и пълномощникът му са извършили злоупотреба с права при подаване на заявлението, с аргументи, аналогични на изложените в частната жалба. Отправено е искане, в случай че заявителят не подаде становище, заповедта да бъде обезсилена.

В предоставения от заповедния съд срок по чл.414а, ал.3 ГПК е постъпило становище от заявителя. С него е направено признание за получено плащане на главницата по заявлението – стойността на недължимо платените такси за възстановяване на преноса на ел.

2 енергия, начислени по горепосочените фактури. Неплатени обаче са съдебноделоводните разноски, които се поддържа да се следват на заявителя. останали

С атакуваното разпореждане ВРС е приел възражението на дружеството - длъжник в частта относно главницата по заявлението, но не е приел възражението по чл.414а, ал. 2 от ГПК, досежно разноските. Разпоредил е издаването на изпълнителен лист в частта за разноските. Оставил е без уважение искането за обезсилване на заповедта в частта за разноските.

По същество съдът намира следното:

По наведените твърдения за недопустимост на разпореждането в частта, с която е постановено издаване на изпълнителен лист по заповедта в частта за разноските:

Възражението по чл.414а от ГПК се основава на твърдение за частично или цялостно плащане на вземането в срока за доброволно изпълнение.Чрез разпоредбата се цели да се провери дали претендираното от заявителя вземане е спорно, а също така да се разреши спорът между страните, включително в частта за сторените в производството разноски. При подадено от заявителят становище в срок заповедният съд се произнася по основателността на възражението и постъпилото становище-чл.414а, ал.4, изр.2 от ГПК. Произнасянето включва както установяване наличието на доброволно изпълнение на задължението в рамките на срока по чл.412, т.8 от ГПК, така и преценка при наличието и на възражение по чл.414а, ал.2 от ГПК дали длъжникът, независимо, че е дължал вземането, ще дължи и разноските по заповедното производство /които са последица от дължимостта на самото вземане/, но по съображения, изводими от това дали е дал или не повод за инициирането му.

Ако приеме, че плащане е налице, респективно, че с поведението си длъжникът не е дал повод за предявяване на вземането, заповедният съд постановява диспозитив, с който приема възражението по чл.414а от ГПК и като последица обезсилва изцяло издадената заповед за изпълнение. Ако счете, че не е налице плащане, или че макар плащане на главницата да е налице, то с поведението си длъжникът е дал повод за предявяване на вземането, съдът не приема възражението по чл.414а от ГПК. С влизане в сила на този акт заповедта ще се стабилизира и ще стане годно изпълнително основание, въз основа на което ще следва да бъде издаден изпълнителен лист в полза на заявителя. До влизането в сила на акта, с който съдът приема или не приема възражението по чл.414а ГПК, заповедта не е обезсилена или стабилизирана, респективно, в последния случай не се трансформира в изпълнително основание. Предвид това и не е налице основание за издаване на изпълнителен лист. /така и Определения на АС-Варна по чр. Гр.д. №1991/23г. и ч.т.д.

№1707/23г./ Постановявайки да се издаде изпълнителен лист за разноските без да е влязло в сила разпореждането, с което възражението по чл.414а ГПК в частта за разноските не е прието, ВРС е постановил незаконосъобрзано разпореждане за издаване на изпълнителен лист, без да е налице изпълнително основание за това. Заповедта не е стабилизирана в частта за разноските, поради което искането за издаване на изпълнителен лист следва да бъде оставено без уважение. Разпореждането не е недопустимо, а неправилно. Същото следва да бъде отменено в частта, с която е постановено издаване на изпълнителен лист за сумата от 425 лв.

ВРС следва да съобрази, че стабилизирането на заповедта в частта за разноските ще бъде осъществено с влизане в сила на настоящия акт, т.е. с постановяването му.

В жалбата е наведено твърдение за непълнота на разпореждането, тъй като не е обезсилена заповедта за изпълнение в частта за заплатената главница. Горното е от компетентността на заповедния съд, който следва да прецени дали ще допълни постановения 3 акт. Произнасяне е налице с Разпореждане №45486/24.11.2023г. Предвид това и настоящият състав не е сезиран да се произнася досежно искането по чл.250 ГПК.

Във връзка с наведеното твърдение за незаконосъобразност на разпореждането в частта, с която не е прието възражението по чл.414а ГПК в частта за разноските, съдът намира следното:

Длъжникът излага, че не дължи разноски, тъй като е заплатил главницата и законната лихва в указания срок, както и не е дал повод за подаване на заявлението. Излага, че за задълженията за връщане на полученото без основание, доколкото няма уговорен срок, макар и да са изискуеми от момента на получаването, длъжникът изпада в забава след поканата, отправена му от кредитора. Покана не е отправяна, а заявителят направо е предявил пред съда заявлението си по чл.410 ГПК. Длъжникът не го е оспорил и заплатил в срок. Твърди се злоупотреба с право правата на кредитора да се упражнят директно по съдебен ред, с оглед реализиране на съдебно-деловодни разноски в неколкократно надвишаващ вземането размер.

От своя страна взискателят още в заявлението се е позовал, че сумите, които е заплатил, не се дължат, тъй като липсва законово основание за плащането им.

Разпоредбата, предвиждаща заплащане на такса за възстановяване на елзахранването, е отменена през 2017г. ведно с ОУ на договорите за продажба на електрическа енергия на „Енерго-Про Продажби“ от 2014г. Останалите да действат разпоредби, в частност разпоредбата на чл.21 от ОУ от 2007г. се сочи, че противоречат на ЗЕ. Ищецът се позовава на неравноправност на посочената клауза, което, апропо, е известно на настоящия състав, че е прието в постановени от касационната инстанция решения. /напр. Решение №125/07.08.2015г. по търг. дело №990/2015г. на 1-во ТО на ВКС/. Предвид горното и следва да бъде направен извод, че неоснователно получената от дружеството сума се претендира да бъде върната именно поради неравноправност на клаузата, на която е събрана от потребителя.

Безспорно се касае за спор по смисъла на чл. 113 ГПК, тъй като ищецът е имал качеството на потребител по смисъла на §13 т.1 ДР към ЗЗП. Това обстоятелство е релевантно при извършване на преценка дали потребителят дължи заплащането на разноски по иск, с който претендира репариране на накърнени негови права вследствие наличие на неравноправна клауза. Именно по този спор се е произнесъл по т. 96 на решение от 16.07.2020 г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19 Съдът на ЕС. Предмет на решението е бил въпроса дали е съвместимо с принципа на ефективност възлагането на потребителя на съдебните разноски в зависимост от присъдените му суми, когато искът му е уважен в частта относно неравноправния характер на спорната клауза. В т. 95 от решението е посочено, че разпределянето на разноските по съдебно производство пред националните юрисдикции попада в обхвата на процесуалната автономия на държавите - членки, при условие че са спазени принципите на равностойност и на ефективност. Съобразявайки принципа на ефективност, в посоченото решение е прието, че обвързването на разпределението на съдебните разноски само с присъдените недължимо платени суми, може да възпре потребителя да упражни посоченото право, предвид разноските, до които води предявяването на иск по съдебен ред (т. 98 от решението). По изложените съображения в решението е прието, че член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13, както и принципът на ефективност трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба, която позволява възлагането върху потребителя на част от процесуалните разноски в зависимост от размера на недължимо платени суми, които са присъдени вследствие на установяването на нищожност на договорна клауза, поради неравноправния й характер, тъй като подобна правна уредба създава съществена пречка, която може да възпре потребителя да упражни предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху евентуално неравноправния характер на договорни клаузи.