Определение № 212 от 27.03.2024, Софийски окръжен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 212 гр. София, 26.03.2024 г.

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и шести март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Росина Н. Дончева

Членове:

Георги Ст. Мулешков

Адриана Ат. Велева като разгледа докладваното от Росина Н. Дончева Въззивно частно гражданско дело № 20241800500145 по описа за 2024 година Производството е по реда на чл. 274 и сл. ГПК.

Образувано е по частна жалба на Т. С. Т., представлявана от адв.

Г. Н. от САК, срещу Определение № 358 от 09. 10. 2023 г., постановено по гр. д. № 69/2023 г. по описа на Районен съд – гр.

Своге, с което производството по делото е прекратено, като образувано по предявени от нея недопустими искове. Ищцата е осъдена и да заплати на ответната „Б. ДСК“ АД разноски за осъществено процесуално представителство в размер на 450 лева – юрисконсултско възнаграждение.

В жалбата се посочва, че обжалваното определение е неправилно и незаконосъобразно, като се иска неговата отмяна и връщане на делото на районния съд за разглеждане на предявените искове по същество. Претендира присъждане на разноски за настоящото производство.

Постъпило е и допълнение към частната жалба вх. № 2477/13.03.2024 г., в което е посочено, че по въпроса за служебното задължение на съда да следи за наличие на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, е допуснато до касационно обжалване 1 сходен на процесния случай. Страната счита, че това обстоятелство се явява нововъзникнало за нея и моли съда да спре настоящото производство до произнасяне на ВКС по поставените въпроси, касаещи и процесния.

Постъпил е и отговор на частната жалба, в който ответникът „Б.

ДСК“ АД, чрез своя процесуален представител юрк. К. П., е заявил становище за неоснователност на жалбата, съответно за оставянето без уважение. Отправена е и претенция за присъждане на разноски за производството.

Подадена е и частна жалба от Т. С. Т., чрез адв. Н. срещу Определение № 474 от 20. 12. 2023 г., постановено по гр. д. № 69/2023 г. по описа на Районен съд – гр. Своге, с което е оставено без уважение искането по реда на чл. 248 ГПК за изменение на постановеното по делото определение в частта му, с която съдът я е осъдил да заплати на ответника сумата от 450 лева, представляваща направени по делото разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Моли горното да бъде отменено с намаляване на определеното възнаграждение до 300 лева, имайки се предвид, че извършеното от представителя на ответника действие е единствено подаване на писмен отговор на исковата молба, което не оправдава присъждането на максималния размер от предвиденото в Наредбата за заплащане на правната помощ възнаграждение.

По втората частна жалба е подаден отговор от ответната банка, в който е посочено, че присъденото възнаграждение е правилно определено, съобразно указанията при прилагане разпоредбата на чл.

25, ал. 2 НЗПП, поради което моли обжалваното определение да бъде потвърдено, а жалбата – оставена без уважение.

Съдът, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие за установено следното от фактическа страна:

Свогенският районен съд е сезиран с искова молба от Т. С. Т., с 2 която е предявила обективно съединени искове срещу „Б. ДСК“ АД за прогласяване за нищожни като неравноправни по смисъл на ЗЗП на клаузи в сключен между страните договор за потребителски кредит, формиращи размера на неустойка при просрочено плащане и обявяване на кредита за предсрочно изискуем и за признаване за установено, че не дължи размера на лихвите, увеличени едностранно от банката и неустойката за просрочено плащане, както и осъдителни – за връщане на парични суми, получени въз основа на клаузите от договора, за които се твърди, че са нищожни.

В исковата молба се посочва, че между ищцата и „С. Ж. Е.“ АД бил сключен договор за кредит от 16. 01. 2009 г. за сумата от 30 000 лева, с уговорен срок от 120 месеца, при номинална лихва от 9,60 % плюс надбавка от 2,40 %. По подадена от кредитора заявление била издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист въз основа на документ за сумата 27 693,91 лева – главница, 4 740,13 лева – договорна лихва за периода от 01. 06. 2010 г. до 25. 08. 2011 г., 41,13 лева – такса, ведно с лихва за просрочие в размер на 15,6 %върху главницата, считано от 26. 08. 2011 г. до изплащането, както и 649,50 лева – разноски.

Въз основа на издадения изпълнителен лист срещу ищцата било образувано изпълнително производство с № 20117810401479 по описа на ЧСИ Г. Д..

Посочва, че и до настоящия момент за нея не е известно как и по какъв начин банката е обявила кредита за предсрочно изискуем и дали е била надлежно уведомена за това. Уговорената с договорна неустойка счита за необосновано висока и като такава прави клаузата от договора за нищожна – т. 7 и т. 8 от Договора. Банката едностранно е увеличавала лихвените проценти по кредита, за което не е уведомила кредитополучателя и не е изготвила нов погасителен план, с което тези лихви били неправомерни и от което ищцата твърди, че е заплатила увеличения размер на лихвата при начална липса на 3 основание – чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

В срока за отговор на исковата молба такъв е подаден от „Б.

ДСК“ АД – правоприемник на кредитора, в който заявява становище за недопустимост на предявените искове, при условията на евентуалност – за тяхната неоснователност и недоказаност, като моли съда да постанови решението си в съответствие с това.

Посочва се, че между страните е бил сключен договор за кредит на 16. 01. 2009 г. за сумата от 30 000 лева и със срок от 120 месеца и поради преустановяване на погасяване на задълженията по него банката е обявила същия за предсрочно изискуем. Впоследствие банката се е снабдила със заповед за изпълнение и изпълнителен лист срещу длъжника – настоящ ищец, и образувано изпълнително производство. Поканата за доброволно изпълнение до длъжника била връчена чрез работодателя по реда на чл. 46 ГПК, ведно със заповедта за изпълнение, като последната е влязла в сила на 21. 11.

2011 г. На длъжника бил наложен запор на трудовото задължение, извършвани били и други изпълнителни действия, плащанията от който запор постъпвали ежегодно за удовлетворение на вземането на взикателя, считано от налагането му до м. май 2019 г. Така на 13. 01.

2023 г., в резултат на извършените изпълнителни действия по изпълнителното производство и постъпили плащания по сметка на взискателя, задължението на ищцата било погасено и на същата дата банката подала молба за прекратяване на изпълнителното дело.

С Определение № 358 от 09. 10. 2023 г., постановено по гр. д. № 69/2023 г. по описа на РС – Своге, предмет на настоящата проверка, производството по делото е прекратено поради недопустимост на предявените искове. Съдът е мотивирал изводите си с факта, че по влязла в сила заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, срещу която не е подадено възражение, същата е формирала сила на пресъдено нещо по отношение на това, че клаузите на договора са действителни и валидни, от които произтичат задължения за длъжника, в качеството 4 му на кредитополучател. С оглед на това възраженията на последния за евентуалната им нищожност са преклудирани и не могат да бъдат разглеждани в последващо производство.

При така установеното от фактическа страна, съдът приема за следното от правна страна:

Частната жалба е допустима, тъй като отговаря на изискванията на ГПК за срок, легитимация, правен интерес и обжалваемост на акта, а разгледана по същество е неоснователна.

Настоящият въззивен състав напълно споделя изводите на първоинстанционния във връзка с настъпилата преклузия, поради влизането в сила на издадената заповед за изпълнение и нейното стабилизиране. Законът е предвидил способи за защита на длъжника в заповедното производство и това са подаването на възражение срещу заповедта или възражение пред въззивния съд, по реда на чл. 423 ГПК. По този въпрос практиката е непротиворечива и приема, че с изтичане на срока за възражение срещу заповедта за изпълнение всяко възражение на длъжника, че вземането не съществува, е преклудирано и не може да бъде заявено с нов иск извън специалните хипотези на чл. 424 и чл. 439 ГПК. Ето защо при положение, че ищцата не е подала възражение срещу издадената заповед в срока по чл. 414 ГПК, не само по отношение на нея заповедта е вляза в сила, но е преклудирана и възможността да се търси прогласяване нищожността на договорни клаузи. Последното е могла да направи в срока за възражение, който обаче същата е пропуснала, или най-късно в срока по чл. 131 ГПК за отговор на исковата молба, ако не ги е обективирала във възражението по чл. 414 ГПК. При неподаване на възражение в срока по чл. 414 ГПК или невъвеждане на тези възражения в предмета на спора с отговора на исковата молба в исковото производство по чл. 422 ГПК, се преклудира възможността на длъжника да защити правата си в отделно, самостоятелно исково производство. Единствено при новооткрити обстоятелства или нови 5 писмени доказателства длъжникът може да оспори вземането по исков ред, съгласно изричната норма на чл. 424, ал. 1 ГПК. В този смисъл Решение №781/25.05.2011 г. на ВКС по гр.д. № 12/2010 г., III г.о., Определение № 24/09.01.2013 г. по ч.гр.д. № 798/2012 г., III г.о. В Определение от № 318 от 09.07.2019 г. на ВКС, постановено по ч. гр. дело № 2108/2019 г., ІV г. о., ГК, е прието, че длъжникът може да предяви и отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, когато вземането е предявено от кредитора по реда на заповедното производство, но до изтичането на двуседмичния срок за възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК. Длъжникът е улеснен, защото законът изисква само депозирането на възражение от негова страна – дори без да е необходимо мотивиране на това възражение, за да се размести доказателствената тежест и за да бъде заявителят /кредиторът/ задължен да установява вземането си по исков ред, в предвидения за това срок – чл. 415 от ГПК. Пропускането на горепосочените способи за защита води до неблагоприятни за длъжника последици, но това не дава основание на длъжника да търси защита, чрез друг иск извън предвидените.

Освен това вземанията произтичат от влязла в сила заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК и последиците следва да бъдат приравнени на тези на влязло в сила съдебно решение.

Пасивното поведение на длъжника в предвидения за възражение срок /както е в случая/ създава презумпцията, че претендираното вземане е безспорно. Това разрешение в максимална степен съответства на целта и принципите на законодателната уредба на заповедното производство, а именно да се реализират по облекчен ред правата на кредитора и с разноски в тежест длъжника, които са в минимален размер. Ето защо и положението на кредитора не следва да бъде по неблагоприятно вследствие инициирането на заповедно производство, отколкото ако той направо би предявил осъдителен иск за вземането си по общия ред.

6

По отношение посоченото в допълнението към частната жалба за наличие на нововъзникнало обстоятелство за ищцата, а именно, че по гр. д. № 1767/2023 г. на ВКС е допуснат до касационно обжалване акт на въззивен съд по въпроса за служебното задължение на съда да следи за наличието на неравноправни клаузи в потребителски договор, съдът намира, че настоящото производство не може да бъде спряно. Съгласно разясненията по приложението на чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК, дадени в ТР № 1/09.07.2019 г. по т. д. № 1/2017 г. ОСГТК, основанието за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК е налице, когато има висящ процес относно друг спор, който е преюдициален и по който със сила на пресъдено нещо ще бъдат признати или отречени права или факти, релевантни за субективното право по спряното производство. Обусловеността между двата спора се основава на връзката между субективните права, задължения и правопораждащите ги факти като съдържание на конкретните правоотношения. В тълкувателните мотиви по т. 5 на ТР № 7/31.07.2017 г. по т. д. № 7/2014 г. на ОСГТК тази зависимост е обяснена и със съотношението между различните спорни предмети на двете дела, при което разрешаването на спора по обусловения иск е предпоставено от установителното действие на силата на пресъдено нещо на решението по преюдициалното правоотношение. Връзката между делата, която има предвид чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК, е обективната зависимост между две спорни правоотношения в съотношение на обуславящо и обусловено, която винаги е конкретно съществуваща, безспорно установена, пряко касае допустимостта или основателността на иска по обусловеното дело и поради това не предполага различия в преценките на съда по двете дела. В случая такава връзка между двете дела няма.