Определение № 18603 от 04.09.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 18603 гр. София, 04.09.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-I-И, в закрито заседание на двадесет и пети август през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Стефан Ис. Шекерджийски

Членове:

Петър В. Боснешки

Ивайло Димитров като разгледа докладваното от Ивайло Димитров Въззивно частно гражданско дело № 20261100507132 по описа за 2026 година

Производството е по чл. 274, ал. 1, т. 2, вр. чл. 248, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна жалба от 15.06.2026 г., подадена от ответника „ВИВУС.БГ“ ЕООД, срещу Определение № 21095 от 08.06.2026 г., по гр. д. № 31455/2025 г., на СРС, 36 състав, с което е оставено без уважение искането на дружеството за изменение на решение № 310 от 08.01.2026 г., постановено по същото дело, в частта с разноските.

Частният жалбоподател оспорва постановеното от първоинстанционния съд определение като неправилно и незаконосъобразно, с което молбата му по чл. 248, ал. 1 ГПК е оставена без уважение. Счита, че претенцията на ищеца за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение представлява злоупотреба с права по смисъла на чл. 3 от ГПК, поради наличието на десетки искови производства, заведени от ищеца срещу дружеството с идентичен предмет и съдържание. Излага подробни аргументи, че както исковите молби, така и становища на процесуалния представител на ищеца по тези дела са с бланкетен характер, съдържащи идентична аргументация, при наличие на ниска фактическа и правна сложност на всяко от делата. В условията на евентуалност намира, че присъденият адвокатски хонорар е прекомерен, тъй като правните действия на ищеца се свеждали единствено до депозиране на искова молба и становище по хода на делото. Посочва още, че спорът между страните е в област, в която е формирана небезизвестна многобройна константна практика по прилагането на закона, което допълнително обуславяло липсата на правна сложност на делото.

Ответникът по частната жалба П.С.И. изразява становище за нейната неоснователност, като излага твърдения за злоупотреба с процесуални права от страна на дружеството и недобросъвестност в поведението му, предвид липсата на предприети извънсъдебни действия от негова страна за уреждане на спора, въпреки наличието на трайна съдебна практика относно неравноправния характер на договорните клаузи. Счита, че съдът правилно е приел, че присъдената сума е съобразена с ниската правна и фактическа сложност на делото и макар и минимален, така определеният размер е справедлив и 1 обоснован по смисъла на чл. 36, ал. 2 от ЗАдв.

Софийски градски съд, като съобрази изложеното от страните и данните по делото, приема частната жалба за процесуално допустима, доколкото е подадена в законоустановения срок, от легитимирано лице и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, а разгледана по същество се явява неоснователна. Съображенията за това са следните:

Първоинстанционното производство по гр.д. № 31455/2025 г. на СРС, 36 състав, е образувано по подаден осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД от П.С.И. срещу „ВИВУС.БГ“ ЕООД за осъждане на дружеството да заплати на ищеца сумата от 230,41 лева, представляваща недължимо платена сума над главницата по договор за кредит при начална липса на основание, ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба до окончателното плащане. В условията на евентуалност ищецът е претендирал за осъждане на ответника да му заплати сумата от 230,41 лева, представляваща недължимо заплатена такса за експресно разглеждане на договор за кредит, ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба до окончателното плащане.

Ищецът се представлява по делото от адвокат, на когото не е заплатил възнаграждение съгласно чл. 38 ЗАдв, видно от представения договор за правна помощ, сключен между ищеца и адвокат Д. Л.Ф.. В хода на делото ищецът е представил списък на разноските по чл. 80 ГПК, с който са претендирани 53,30 лева за държавна такса и възпроизвеждане на препис от исковата молба, както и 400 лева възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. С постановеното съдебно решение първоинстанционният съд е уважил изцяло предявения от ищеца иск и на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв е осъдил жалбоподателя да заплати на ищеца възнаграждение за безплатно представителство по делото в размер на 204,52 евро (равностойност на 400 лева).

Ответникът е депозирал молба по чл. 248, ал. 1 за отмяна на решението в частта за разноските или намаляването им.

С обжалваното определение от 08.06.2026 г. СРС е оставил без уважение искането за изменение на решението в частта за разноските с мотиви, че определеният с решението размер на адвокатско възнаграждение е справедлив, съобразен е с фактическата и правна сложност на делото, извършените от процесуалния представител на ищеца действия в хода на производството, незначителния размер на защитавания материален интерес, като са отчетени служебно известните му обстоятелства, свързани с броя на делата със сходен предмет, по които адвокатът предоставя безплатна правна помощ на ищеца.

Първоинстанционният съд е приел, че размерът на разноските не е прекомерен, като е съобразил както решение на съда на ЕС от 25 януари 2024 г., така и наличието на постановената трайно утвърдена съдебна практика по дела със сходен предмет.

Съгласно разпоредбата на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв в случаите, когато адвокат е оказал безплатна правна помощ съгласно ал. 1 на същата разпоредба, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Съдът счита, че при наличие на отговорност на насрещната страна за разноски съгласно правилата на чл. 78 ГПК, както е в случая, за да се присъди адвокатско 2 възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв е достатъчно по делото да се установи наличието на изявления за оказване на безплатна правна помощ на някое от основанията по т. 1-3 на чл. 38, ал. 1 ЗАдв. Предвид решение на СЕС от 25.01.2024 г., постановено по дело C-438/22 г., при определяне размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, и при приложение на разпоредбата на чл. 38 ЗАдв, съдът не е обвързан от посочените в Наредба № 1/09.07.2004 г. възнаграждения за адвокатска работа. Съгласно съществуващата съдебна практика на ВКС, приетата от Висшия адвокатски съвет наредба, към която чл. 38 ЗАдв препраща, не намира приложение в никоя част, тъй като противоречи на правото на ЕС.

Задължителни остават разясненията в т. 3 от ТР № 6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС за процесуалните правомощия на съда и критерия за упражняването им, израз на основното начало в гражданския процес за социална справедливост и достъп до правосъдие. Съчетано се прилагат принципът за достъпност до адвокатска защита като гаранция за достъп до правосъдие, възмездният характер на тази защита със зачитане на разумно и пропорционално възнаграждение и правилата за възлагане отговорността за разноски съобразно изхода на делото в гражданския процес. Отчита се разумната връзка на пропорционалност между използваните средства и целите, които трябва да бъдат постигнати - за справедливо възмездяване на положения от адвоката труд, при съобразяване на фактическата и правна сложност на делото и действително извършената работа.

Както се посочи, по делото са предявени главен и евентуален иск с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД. Проявена е активност от процесуалния представител на ищеца посредством заявяване на доказателствени искания за приемане на писмени доказателства, както и подаване на писмено становище преди провеждане на единственото открито съдебно заседание. На следващо място трябва да се отбележи и ниския материален интерес по спора; че изясняването на делото не предполага полагането на значителни усилия от страна на процесуалния представител, доколкото по-голямата част от фактите се явяват безспорни, както и единственото проведено открито съдебно заседание, в което процесуалният представител на ищеца не се е явил.

Размерът на адвокатското възнаграждение от 400 лв. не следва да бъде намаляван, поради това че същият е съобразен с фактическата и правна сложност на делото, която е ниска, но е довела до ангажирането на адвокат, който е изготвил искова молба, ангажирал е доказателства и е депозирал становище по хода на делото в сравнително голям обем. Макар и Наредбата за възнаграждения за адвокатската работа вече да не урежда задължителни минимални размери на възнагражденията, задължаващи съда да не определя възнаграждения, които да са по-ниски от посочените в нея, съдът приема, че определеният размер на адвокатско възнаграждение от 204,52 евро в конкретиката на настоящото дело е справедлив, обоснован и съобразен положения от процесуалния представител труд. Фактът, че материалният интерес на предявения иск е по-нисък от адвокатското възнаграждение не обуславя извод за неговото намаляване, тъй като размерът му от 400 лв. се явява съобразен с икономическите условия в страната. Множеството заведени дела от ищеца срещу ответника е резултат от поведението на дружеството, което включва в договорите си неравноправни 3 клаузи, въз основа на които събира плащания от кредитополучателя, поради което правото на последния да претендира недължимо платеното по съдебен ред не може да се квалифицира като злоупотреба с право.

По изложените съображения частната жалба се явява неоснователна, а обжалваното определение, следва да бъде потвърдено като правилно.

Воден от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определение № 21095 от 08.06.2026 г., постановено по гр.д. № 31455/2025 г. на СРС, 36 състав.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4