Определение № 18594 от 19.05.2026, Софийски районен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 18594 гр. София, 19.05.2026 г.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 161 СЪСТАВ, в закрито заседание на деветнадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ като разгледа докладваното от ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ Гражданско дело № 20241110173884 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК.

Молителите ищцата А. Н. И. и адвокат Д. М. М. са поискали с молба от 04.05.2026 г. изменение на решение № 7624 от 24.04.2026 г. по гр.д. № 73884/2024 г., СРС, 161 с-в, в частта на разноските. Твърдят, че неправилно съдът не е присъдил пълния размер на разноските, сторени от ищцата, както и че неправилно е присъдил разноски на ответника търговец, в чийто договор се съдържат незаконни и неравноправни клаузи. Твърди, че неправилно съдът не е присъдил възнаграждението за безплатно представителство на ищцата от пълномощника й в размер на по 245,42э евро с ДДС по всеки от двата иска.

Твърди, че възнаграждението следвало да бъде за всеки от съединените искове поотделно.

Позовава се на съдебна практика. Твърди, че съдът нямал способности да оценява труда на адвокатите и минимумите по Наредба № 1/2004 г. били съобразени със среднопазарните цени. Сочат, че определеният брой часове труд в решението бил несправедлив. Моли съдът да присъди възнаграждение за безплатно представителство на пълномощника над 141,36 евро до 245,42 евро, а искането за разноски на ответника да бъде оставено без уважение в частта относно разноски от 6,70 евро.

Ответникът по молбата, ответник по делото, *** ЕООД оспорва молбата като неоснователна. Поддържа, че при предявени искове с малък интерес възнаграждението на адвоката, представлявал безплатно ищеца, поначало не бИ. да бъде повече от 10% от интереса по делото, за да не се използвало то за обогатяване. Сочи, че има злоупотреба с право и неоснователно обогатяване с разноски поради множеството идентични искови молби, подадени от ищеца против ответника, по други дела, без опити за извънсъдебна комуникация и доброволно уреждане на спора. Моли за отхвърляне на молбата.

Съдът, след като съобрази доводите на страните и доказателствата по делото, намира от правна и фактическа страна следното:

Страната и пълномощникът, представлявал я безплатно, искат изменение на решението по делото в частта на разноските.

1

В закона липсва уредба, която да дава право на съда да изменя сам определения адвокатски хонорар по чл. 38, ал. 2 ЗАдв., но очевидно ще следва по аналогия на закона да се приложи нормата на чл. 248, ал. 1 ГПК, която овластява съда, постановил решение, да го измени или допълни сам в частта за разноските. Молбата на страната и на адвоката й е подадена в преклузивния срок по същата норма и е допустима, тъй като е представен списък на разноски по чл. 80 ГПК.

Разгледана по същество, молбата е неоснователна.

С решението, чието изменение се иска, съдът е уважил част от исковите претенции на ищцата, като пропорционално е присъдил разноски съобразно уважената и отхвърлената част – на ищцата и на ответника, както и възнаграждение на пълномощника на ищцата, представлявал я безплатно.

Конкретно исковата претенция, която е частично уважена и частично отхвърлена – по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, първоначално ищцата е предявила като частична за 5 лв., а в хода на делото – увеличена на глобален размер от 56,49 евро. Ищцата е поискала това увеличение, без да се съобрази с факта, че по делото към момента на молбата й за изменение на размера на иска вече има доказателства за действителния размер на претенцията от 49 евро.

Съобразно тълкуването в решение от 21 март 2024 г. по дело C-714/22 г. обаче чл. 6, § 1 и чл.

7, § 1 от ДиректИ. 93/13, разглеждани с оглед на принципа на ефективност, трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, която позволява потребителят да бъде задължен да понесе част от процесуалните разноски, когато, след установяването на нищожността на договорна клауза поради неравноправния характер, искането му за връщане на недължимо платени от него въз основа на тази клауза суми е уважено само частично с мотИ., че е практически невъзможно или прекомерно трудно да се определи обхватът на правото на този потребител на връщане на посочените суми. Процесната хипотеза не е такава – към датата на молбата за изменение на размера на иска обхватът на правото на потребителя на връщане на недължимо платена сума е вече ясен; целта на предявяването първоначално на иска като частичен е именно това – да се изясни колко точно е платил потребителят, което е и установено в хода на делото.

Ето защо искането на страната и на пълномощника, представлявал я безплатно, да се отхвърли претенцията за разноски на противната страна, а техните да се увяжат изцяло, а не пропорционално, е неоснователно.

Неоснователна е и молбата за изменение на възнаграждението за безплатно представителство на ищцата от пълномощника й.

Съгласно § 21, ал. 2 ПЗР ЗИД ЗАдв., ДВ, бр. 17/2026 г., до влизането в сила на наредбата по чл. 36, ал. 4 при определяне на възнагражденията при липса на договор се използват критериите, посочени в чл. 36, ал. 3, и се прилага по аналогия Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, издадена от Висшия адвокатски съвет (обн., ДВ, бр. 64 от 2004 г.; изм., бр. 2 от 2009 г., бр. 43 от 2010 г., бр. 28 от 2014 г.; Решение № 14820 от 2014 г. на ВАС – бр. 10 от 2016 г.; изм., бр. 84 от 2016 г.; Решение № 9273 от 2016 2 г. на ВАС – бр. 41 от 2017 г.; изм., бр. 7 от 2019 г.; Решение № 5419 от 2020 г. на ВАС – бр. 45 от 2020 г.; изм., бр. 68 от 2020 г., бр. 88 от 2022 г. и бр. 14 от 2025 г.).

Последната Наредба, все още формално неотменена, обаче е издадена не от държавен орган, а от Висшия адвокатски съвет. Както е посочено в договора за правна защита и съдействие и в чл. 38, ал. 2 ЗАдв., хонорарите на пълномощника на страната са съобразени с минимумите по Наредба № 1/2004 г. Тези минимуми са установени в национална правна норма. Съдът обаче има задължение да прилага правото на Европейския съюз, което е с примат над националното. При това да го прилага служебно, а не по възражение, каквото напр. е възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК.

Съгласно отговора на преюдициално запитване по решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022 г. на СЕС: 1. Чл. 101, § 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения чл. 101, § 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. 2. Чл. 101, § 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба.

При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в чл. 101, § 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. 3. Чл. 101, § 2 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по чл. 101, § 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

Обобщението на горното е, че минимумите по Наредба № 1/2004 г. не са пазарни и нарушават конкурентното право на ЕС, а самата наредба няма правна сила и съдът следва да откаже да я приложи.

В точка 3 на решението на СЕС ясно е посочено, че националният съд е длъжен да откаже да приложи Наредба № 1/2004 г., включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги – с други думи без изобщо да се позовава на нея, дори и ако по случайност в конкретния случая съдът 3 смята, че минималният хонорар трябва да е по минимума по тази наредба. Тезата – която се прокрадва в част от новата съдебна практика – „минимумите по Наредба № 1/2004 г. не са задължителни, но дайте да ги приложим, те са ориентировъчни“ – влиза в пряко противоречие с т. 3 от посоченото решение на СЕС.

Същевременно, горното решение на СЕС не отрича нуждата от осигуряването на качествени адвокатски услуги за обществото. С решението, чието изменение в частта за разноските се иска, съдът е възприел свой алгоритъм за изчисляване на минималното възнаграждение за безплатно представителство, като е възприел изчисляването на минимална почасова ставка труд, която е определил – към момента на устните състезания по делото – на 50,46 евро. В миналото, по други дела, настоящият състав подробно е посочвал мотиви защо счита, че минималното справедливо месечно възнаграждение за един адвокат в столицата следва да е в определен размер. Но вече нарочно не обяснява това заради малоумните и заядливи доводи, които адвокатите и юрисконсултите пишат в частните жалби по чл. 248 ГПК против тези доводи и заради пренебрежителното отношение на съставите на СГС към тези доводи (не ги коментират изобщо, а просто си пишат по своите сламки, по своите разбирания как да се определи справедливият минимален размер на адвокатския хонорар при нищожна наредба). След като нито страните по делата, нито горната инстанция има полза от тези мотиви, няма и смисъл да се излагат.

Твърдението на молителя, че минимумите на адв. възнаграждения по Наредба № 1/2004 г. следвало да се прилагат, тъй като били пазарни, противоречат на решението на СЕС, което приема, че не са и няма как да са съобразени с конкурентното право на ЕС задължителни минимуми на една услуга, определяни от органи или организации на тези, които в момента предоставят тази услуга.

Твърдението на ответника, че имало злоупотреба с процесуални права (неявяване в зала от адвоката, завеждане на множество дела и липсата на обосновка за претендиране на възнаграждение без реални разноски) – поради което на адвоката не се следвало възнаграждение, е напълно неоснователно. Представителството е безплатно, а не платено и плащане на хонорар преди процеса е дефинитивно изключено. Ответникът търговец е този, който предоставя на потребителя кредити с неравноправни или нищожни клаузи, поради което е необяснимо как на ответника се привижда злоупотреба с права у потребителя. Ако не иска против неговите договори да водят дела, може да престане да предоставя такИ. кредити на тази ищца. Търговецът не е и длъжен да предоставя кредити на същия потребител. По чл. 213 ГПК съединяването на дела предполага правна обвързаност на претенциите по отделните дела, а не простата житейска връзка.

Въпросът за справедливия, непрекомерен размер на една пазарна услуга е безнадежден – няма отговор, като още през 16 и 17 век философите (Francisco de Vitoria, Domingo de Soto, Martín de Azpilcueta, Tomás de Mercado, и Francisco Suárezса – Школата от Саламанка) и икономистите са се отказали да го решават.

Доколкото съдът има законово задължение да определи в тежест на насрещната страна по спора възнаграждение за представлявалия безплатно страната адвокат, от една 4 страна, а във вътрешното право действаща норма за размера понастоящем няма, всеки съд не само е свободен, но е длъжен да реши въпроса само според собствената си преценка за разумното, моралното и справедливото – арг. чл. 5, изр. 2 ГПК. Цитираната от молителят съдебна практика на ВКС и на СГС обвързва само съдиите в посочените съдебни състави и никой друг, тъй като в чл. 5, изр. 2 ГПК няма овластяване горестоящите съдебни инстанции да обвързват долустоящите със своята преценка за разумното, моралното и справедливото.