Решение № 509 от 18.12.2024, Окръжен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 509 гр. ХАСКОВО, 18.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ХАСКОВО, III-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ТОШКА ИВ. ТОТЕВА

Членове:

АННА ВЛ. ПЕТКОВА

ЙОНКО Г. ГЕОРГИЕВ при участието на секретаря Р. М. К. като разгледа докладваното от АННА ВЛ. ПЕТКОВА Въззивно гражданско дело № 20245600500891 по описа за 2024 година

Производството е въззивно по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 189/30.05.2024 година, постановено по гр.д. № 1113/2023 година, РС-Димитровград е уважил частично предявените от „Юробанк България“ АД срещу Ц. Ж. Ц. обективно кумулативно съединени искове за суми, представляващи вземанията на банката по договор за потребителски кредит

№

МК**/09.09.2022 година.

Ответникъткредитополучател Ц. е осъден да заплати на банката-кредитор сумата 3430,51 лева – главница по договора, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба до окончателното изплащане на вземането.

Останалите искове, предявени в условията на обективно кумулативно съединяване, а именно: иск за сумата 169,92 лева – възнаградителна лихва на кредитора за периода 03.11.2022 година до 01.08.2023 година и иск за сумата 603,48 лева – мораторна лихва за периода от 03.11.2022 година до 02.08.2023 година, - са отхвърлени като неоснователни. С оглед изхода на делото, направените от банката-ищец деловодни разноски са възложени в тежест на ответника.

1

Недоволни от така постановеното решение са останали от „Юробанк България“ АД. С подадената въззивна жалба се въвеждат оплаквания за неправилност – незаконосъобразност и необоснованост на съдебния акт.

Въззивникът оспорва извода на районния съд за това, че процесният договор за потребителски кредит не отговаря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 11 от ЗПК. Сочи, че се касае за договор за кредитен лимит, който има своите специфики, а именно - падеж за изпълнение на задължението има единствено и само когато са извършени транзакции. Освен това, в тази насока съдът не бил дал на ищеца указания по чл. 146 ал. 2 от ГПК, а следователно било допуснато съществено процесуално нарушение при извършването на доклада.

Оспорва се и изводът на ДРС за нищожност на договора поради недостатъците на договорното съдържание в частта на ГПР. С тези и останалите доводи, изложени във въззивната жалба, прави се искане за отмяна на решението в отхвърлителната му част и за уважаване на исковете в пълен размер.

Претендират се деловодни разноски за двете инстанции.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК особеният представител на въззиваемия подава писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба и изразява становище за правилност – законосъобразност и обоснованост на атакувания съдебен акт.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и правилността на обжалваното решение, като съобрази доводите на страните, констатира следното:

Въззивната жалба, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. В обхвата на така посочените предели на въззивна проверка, съставът на ХОС намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

По отношение на правилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпореждането на чл. 269 ал. 1, изр. второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания.

По оплакванията на въззивника съдът намира следното:

2

При разглеждането на спора районният съд е събрал всички съотносими към спора и сочени от страните доказателства. Въз основа на тях е достигнал до правилни и законосъобразни фактически, а след това и правни изводи. Не са допуснати процесуални нарушения при събиране на доказателствата по делото. Анализът им е съвкупен, правилен и пълен.

Представените във въззивното производство доказателства не дават основание да бъде направен извод, различен от направения от първоинстанционния съд.

Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 430 от ТЗ вр. чл. 79 ал. 1 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД. Банката-ищец основава претенциите си на твърдение за сключен договор за потребителски кредит и допуснато от длъжника неизпълнение, обуславящо обявяването на кредита за изцяло предсрочно изискуем.

С атакуваното решение РС-Димитровград е приел, че договорът е изцяло нищожен на основание чл. 22 от ЗПК, поради несъответствието на договорното съдържание с изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК. След което, първоинстанционният съд е приложил законовите последици по чл. 23 от ЗПК и е присъдил само главницата по договора за кредит, ведно със законната лихва и е отхвърлил претенциите на банката за останалите му вземания за договорно възнаграждение и обезщетение за забава.

Тези изводи се споделят от ХОС. Тъй като договорът за потребителски кредит по своето правно естество представлява възмездна правна сделка, годишният процент на разходите изразява насрещната парична престация, която кредитополучателят е длъжен да осъществи. Тази престация включва общите разходи по кредита – лихвени и нелихвени разноски, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, съобразно легалната дефиниция по чл. 19 ал. 1 от ЗПК . Следователно, годишният процент на разходите е част от основния предмет на договора, поради което структурата на ГПР трябва да бъде посочена ясно и разбираемо за средния потребител на кредитни услуги, вкл. и чрез изясняване на обстоятелството - от какъв вид и стойност на лихвените и нелихвените разноски се състои. В задължителната за националните юрисдикции практика на СЕС по приложението на чл. 4, § 2, във вр. с чл. 6, § 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи 3 в потребителските договори се разяснява последователно, че в този случай договорът не може да продължи да се изпълнява без тези клаузи, тъй като премахването им би довело до изменение на естеството на основния предмет на договора. Освен това, националното законодателство - чл. 22 ЗПК, във вр. с чл. 11, т. 10 ЗПК и чл. 147, ал. 1 ЗЗП предписват, че клаузите на договорите, предлагани на потребителите, трябва да бъдат съставени по ясен и недвусмислен начин. А предвидената от законодателя санкция за неяснота относно начина на формиране на стойността на ГПР е - договорът за потребителски кредит се счита нищожен. (Така и в Решение № 1369/27.05.2024 година на ВКС по т.д. № 333/2024 година, II т.о. и др.) В разглеждания казус няма съмнение, че се касае за договор, сключен с потребител и банката-кредитор дължи спазване на посочените изисквания, в това число за изясняване в текста на самия договор на структурата на ГПР и то по начин, разбираем за средния кредитополучател. В чл. 4 т. 5 от процесния договор кредиторът само цифрово е посочил размера на ГПР – 31,73 %, без да се разшифрова неговата структура. А това, че процесният ГПР е формиран от още някакви лихвени или нелихвени компоненти следва от разликата между договорения от страните ГЛП (18,9 %) и посочения ГПР в размер на 31,73 %.

Какви са тези допълнителни разходи, повишаващи размера на ГПР (и то почти два пъти!), не е изяснено в текста на процесния договор.

Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР не позволява да се проверят индивиндуалните му компоненти, от които се формира. Това поставя потребителя в неравностойно положение, тъй като той на практика няма ясна и достъпна за него информация за това – как и с колко се оскъпява кредитът му, за да вземе информирано решение дали да го сключи.

Поради гореизложените съображения ХОС приема, че на основание чл. 22 във вр. с чл. 11 т. 10 от ЗПК процесният договор за потребителски кредит е изцяло нищожен. При нищожността на договора за потребителски кредит се дължи чистата стойност на кредита, т. е. без лихва или други разходи по кредита - чл. 23 ЗПК. Предвид извода за нищожност на договора, не произвеждат правен ефект уговорките между страните за възнаграждението на кредитора и договорното обезщетение за забава. С оглед тези изводи, не е необходимо обсъждането на втората група оплаквания, изложени във 4 въззивната жалба. Предявеният от „Юробанк България“ АД осъдителен иск е основателен и следва да бъде уважен само за невърнатата част от главницата по договора. РС-Димитровград е стигнал до същите изводи, ето защо решението му следва да бъде потвърдено, като ХОС препраща към мотивите на атакуваното решение на основание чл. 272 от ГПК.

С оглед изхода на делото, направените от въззивника деловодни разноски следва да останат в негова тежест.

Водим от горното, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 189/30.05.2024 година, постановено по гражданско дело № 1113/2023 година по описа на РС – Димитровград в обжалваната му част.

Решението не подлежи на касационно обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5