Решение № 25 от 16.01.2026, Районен съд - Кърджали

РЕШЕНИЕ

№ 25 гр. Кърджали, 16.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КЪРДЖАЛИ, І СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мариана Гунчева при участието на секретаря Илман Хидает като разгледа докладваното от Мариана Гунчева Гражданско дело № 20255140100175 по описа за 2025 година

Ищецът А. Р. Р., ЕГН ********** от гр. ************** твърди, че на 24.02.2023 г. сключила с ответното дружество договор за кредит „Бяла карта“, по силата на който й били предоставени в собственост заемни средства в размер на 700.00 лева, при фиксиран лихвен процент по заема 43, 20%, и годишен процент на разходите - 46,18% . Съгласно чл.15 от договора за заем, в случай, че кредитополучателят не заплати текущото си задължение на падежа, същият се задължавал в 3 дни след падежа, да представи на кредитодателя допълнително обезпечение поръчител, който да отговаря едновременно на следните условия: физическо лице - поръчител, което да отговаря на следните изисквания: да е навършило 21 г., с минимален осигурителен доход от 1500.00 лева; да работи минимум 6 месеца по трудово правоотношение по силата на по безсрочен трудов договор; да няма кредитна история в ЦКР към БНБ или да има кредитна история със статус 401 „Редовен“; да представи служебна бележка от настоящия работодател на поръчителя; физическото лице поръчител следва да не е поръчител или кредитополучател по друг активен договор за паричен заем с „Аксес Файненс“ АД. В случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на условията, визирани чл.15 от договора, същият съгласно чл.20 от договора дължал неустойка на кредитора в размер на 10% от усвоената непогасена главница, която била включена в текущото задължение за настоящия месец. Неустойката се начислявала за всяко отделно неизпълнение на задължението. Неустойката се начислявала на шесто число на месеца, в който не е погасено до 6-то число на следващия месец текущо задължение. Счита клаузата на чл.20 от договора, предвиждаща заплащане на неустойка за неравноправна, респ. нищожна, противоречаща на добрите нрави и прекомерна, тъй като преценката за действителността на клауза за неустойката и за нейния обоснован размер 1 следвало да бъде извършена с оглед претърпените вреди от неизпълнението следва да се извърши при спазване на критериите, заложени в т. 3 от TP на ОСТК н а ВКС по т.д. № 1/09, с което е дадено разяснение, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговски правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката, поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки отделен случай към момента на сключване на договора, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии - естеството им на парични или непарични и размерът на задълженията, на които се обезпечаван с неустойка, дали изпълнението е обезпечено с други правни способи, вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, съотношение на размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди. Неизпълнението на задължението за осигуряване на поръчител не води до самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора, тъй като вреди за кредитора биха възникнали единствено при настъпила неплатежоспособност на главния длъжник и при невъзможност вземанията по договора да бъдат събрани принудително от неговото имущество, като в този случай няма да съществува възможност те да бъдат събрани и от имуществото на лицата, които биха учредили лично обезпечение. Предвидената неустойка в размер на 10% от усвоената непогасена главница, която била включена в текущото задължение за настоящия месец е загубила присъщите за неустойката обезщетителна функция, без да зависи от вредите от неизпълнението на договорното задължение и по никакъв начин не кореспондира с последици от неизпълнението. Тя създавала единствено предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя, което било в противоречие със задължението за договаряне съобразно принципа за спазване на добрите нрави.

На плоскостта на конкретния казус били предвидени следните ограничения, създаващи условия кредитополучателя да не може да изпълни договорното си задължение: за кредит от 700 лв. заемателят се задължил да осигури поръчителството на физическо лице, което следва да отговаря едновременно на следните критерии; да е навършило 21 г., с минимален осигурителен доход от 1500,00 лева; да работи минимум 6 месеца по трудово правоотношение по силата на по безсрочен трудов договор; да няма кредитна история в ЦКР към БНБ или да има кредитна история със статус 401 „Редовен“; да представи служебна бележка от настоящия работодател на поръчителя; физическото лице - поръчител следва да не е поръчител или кредитополучател по друг активен договор за паричен заем с „Аксес Файненс“ АД. Ограничението относно получавания трудов доход било необосновано, тъй като физическо лице може да получава доходи от граждански правоотношения, например като управител или изпълнителен директор на търговски дружества, а освен това да разполага със движимо и недвижимо имущество, с което ще отговаря съгласно чл. 133 от ЗЗД. На следващо място, неустойката била договорена в нарушение на изискванията на добросъвестността и била излязла извън присъщата й обезпечителна функция. В добросъвестните отношения, легитимният кредиторов интерес бил да получи обезпечение преди сключването на договора, за да се гарантира срещу евентуалното пълно или частично неизпълнение от страна на заемополучателя. Нямало житейска и правна логика един 2 кредитор да престира без наличие на обезпечение, т.е. да е поел риска от евентуалното неизпълнение и да изисква едва след сключването на договора да му бъде предоставено обезпечение на дълга, тъй като на практика така се лишавал от гаранции срещу неизпълнението. Дори да се приеме, че кредиторът реално е имал за цел, макар и след сключването на договора, да си осигури достатъчни обезпечения, той би договорил достатъчен и разумен срок за осигуряване на поръчителство и алтернативно и на други възможни за потребителя на небанкови финансови услуги обезпечения, създаващи гаранции, че той ще може да се удовлетвори за вземанията си. Явно било, че кредитодателят не търсил обезпечение, тъй като е поставил ограничения и е дал и неизпълнимо кратък срок за осигуряване на поръчители - едва три дни. Неустойката по спорния договор имала санкционен характер, но поставянето на условие за обезпечение на задължение за всяка закъсняла вноска с поемане на поръчителство от физическо лице, което да отговаря на изисквания, създаващи значителни за изпълнението им препятствия, противоречи на принципа на добросъвестността, тъй като цели да създаде предпоставки за начисляването на неустойката по чл. 21 от договора. Договорена при тези условия неустойката представлявала допълнителна облага-печалба към възнаградителната лихва, без обаче тя да бъде обявена по този начин на потребителя по реда на чл. 5 от ЗПК и без тя да бъде включена в договорното съдържание като договорна лихва и като част от ГПР, съобразно императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК. По изложените съображения, неустойката била в разрез с добросъвестността извън присъщите й функции. Същата била необосновано завишена, поради което неустоечната клауза била неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, прекомерна и противоречаща на добрите нрави. В този смисъл била и съдебната практика, която приема, че когато търговецът създавал предпоставки да получи допълнителна парична облага от предоставения кредитен ресурс, независимо, че променя наименованието й и я именува като „неустойка“ тази облага съставлявала печалба за него и като такава било следвало да бъде обявена.

В срока по чл.131 от ГПК е постъпил отговор от ответника, в който сочи, че искът е неоснователен, за което излага подробни съображения. Моли съдът да отхвърли предявения иск като неоснователен и да му присъди направените по делото разноски.

Съдът за да се произнесе , съобрази следното:

Страните не спорят, а се установява и от приетите по делото писмени доказателства, че между ответното дружество „Аксес Файнанс“ АД и ищцата И. П. е сключен Договор за кредит „Бяла карта“ от 24.02.2023г., по силата на който ответникът е предоставил на ищцата револвиращ кредит в размер на 700 лв. под формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоява чрез международна платежна карта. Уговорено е, че годишният лихвен процент е фиксиран на 43.20 %. ГПР е посочен като 46.18 %. В чл. 15, ал. 1 от договора е предвидено в 5-дневен срок от датата на активиране на предоставения платежен инструмент кредитополучателят да предостави на кредитора обезпечение на задълженията му по договора поръчител /отговарящ на определени условия в договора/ или банкова гаранция, която да е валидна за целия срок на договора, като при неизпълнение на това задължение, 3 съгласно чл. 20 от Договора се начислява неустойка в размер на 10 % от усвоената и непогасена главница, която е включена в текущото задължение за настоящия месец.

Ответното дружество е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищцата е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, тоест страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал.4 ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи. Основателно е релевираното в исковата молба основание за недействителност на чл. 20 от договора, касаеща задължението за заплащане на неустойка при неизпълнение на задължението на кредитополучателя да предостави обезпечение на кредитора като нищожна, поради противоречие на добрите нрави, тъй като е сключена при неспазване на нормите на чл. 143, ал. 1 и чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Изложената фактическа обстановка се изяснява и от изготвената в хода на съдебното производство съдебно-счетоводна експертиза, по която вещото лице дава заключение, че действителния размер на годишния процент на разходите /ГПР/ по процесния Договор за потребителски кредит „Бяла Карта“ след прибавяне на сумата за неустойка за неизпълнение, възлиза на 291,71 %. Предвидената неустойка не е за неизпълнение на същинското задължение на длъжника по договора за заем, а на допълнително задължение за обезпечаване при неизпълнение. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита.

Така уговорена, тази неустойка противоречи на разпоредбата на чл. 33 ЗПК, тъй като по този начин на практика обезщетението, което кредиторът би получил при неизпълнение, би надхвърлило максимално допустимия размер на обезщетението за забава, а именно законната лихва. Изрично в посочения текст е предвидено, че когато потребителят забави дължимите от него плащания по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва. В случая ГПР отразява съотношение между общите разходи (по смисъла на § 1, т. 1) и общият размер на кредита (по смисъла на § 1, т. 3 ДР на ЗПК). В настоящия случай ГПР по договора се оказва по – висок от записаното в него 46.18 %, а съгласно Решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 неточното посочване на размера на ГПР 4 се приравнява на липса на ГПР, което, съгласно чл. 22 ЗПК, влече нищожност на договора, която следва да бъде прогласена. В този смисъл е и практиката на Съда на Европейския съюз, изразена чрез решението по дело C-714/22, според която разходите, свързани с допълнителните услуги към договор за потребителски кредит, които дават приоритет на разглеждането на молбата за кредит на потребителя, купуващ тези услуги, и на предоставянето на заетата сума, попадатв понятието „обща цена на кредита за потребителя“ по смисъла на член 3, буква ж) отДиректива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредит и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета. В този смисъл следва да се уважи предявения иск и клаузата по чл. 20 от процесния договор за кредит следва да бъде прогласена за нищожна като противоречаща на принципа на добрите нрави, неравноправна по смисъла на чл. 143 от ЗЗП и прекомерна.