Решение № 1921 от 23.04.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1921 гр. Пловдив, 23.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, ХХІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на трети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Крум Б. Гечев при участието на секретаря Марина М. Кънева като разгледа докладваното от Крум Б. Гечев Гражданско дело № 20245330115973 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.

Съдът е сезиран с искова молба от К. А. Т., ЕГН: **********, срещу „СТИК-КРЕДИТ“ АД, ЕИК: **********, с която е предявен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, във връзка с чл. 21, ал. 1 от ЗПК, във връзка с чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 27 от сключения между страните Договор за потребителски кредит с № **г., предвиждаща заплащане на неустойка, като противоречаща на принципа на добрите нрави, заобикалящи материално - правните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, накърняващи договорното равноправие между страните и нарушаващи предпоставките на чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит.

Ищецът сочи, че съгласно договора същият следвало да бъде обезпечен с поне с едно от обезпеченията, посочени изрично в договора като при непредставяне на обезпечение същият дължал плащане на неустойка в размер на 0,9% от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено обезпечението.

Излага, че клаузата е недействителна поради противоречието й с добрите нрави.

В законоустановения срок по чл.131 от ГПК е постъпил писмен отговор на исковата молба от ответника, чрез адвокат Н.. В отговора на исковата молба се поддържа становище за неоснователност на предявения иск. Сочи се, че договора е сключен със съответствие на изискванията на ЗПК. Моли за 1 отхвърляне на предявения иск. Претендира направените по делото разноски Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира от фактическа и правна страна, следното:

Между страните не са спорни обстоятелствата относно сключването на процесния Договор за потребителски кредит с № **г. и неговите параметри.

Същите се установяват и от събраните писмени доказателства по делото.

Видно от представения договор, на ищеца, в качеството му на заемател, е била отпусната в заем сумата от 1500 лева, при лихвен процент по заема – 36 % и ГПР – 42, 58 %. Ищецът се задължил в тридневен срок от отпускане на заема да представи едно от посочените в договора обезпечения. При неизпълнение на това задължение, съгласно чл. 27 от Договора, ищецът дължал неустойка на ответника в размер на 0,9% от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено обезпечението, която се начислявала към месечната анюитетна вноска по кредита, съгласно погасителния план.

Предвид изложеното, съдът приема, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало, именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон ЗПК.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7-12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7-9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В случая, съдът приема, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от 2 общия размер на предоставения кредит.

ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

Според съда, нарушение в настоящия случай е налице, тъй като в договора кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият/.

Посочената годишна фиксирана лихва не е ясно как точно се съдържа и как е изчислена по отношение на общия ГПР.

Налице е и друго нарушение, тъй като посочените в договора ГПР и общата сума на плащанията, не съответстват на действителните, тъй като още при самото му сключване, е предвидено уговорената в чл. 27 от Договора неустойка да се плаща разсрочено във времето, заедно с погасителните вноски по кредита.

Въведеното изискване за предоставяне на обезпечение, чрез поръчителство или банкова гаранция, съдържа множество изначално поставени ограничения и конкретно определени параметри, които – предвид изключително краткия срок, в който следва да се предоставя – тридневен от сключване на договора, на практика правят задължението неизпълнимо.

Срокът е твърде кратък – за потребителя се създава значително затруднение, както относно физическото лице – поръчител, тъй като същото следва да отговаря на критерии, за които информация би следвало да се събере и от допълнителни източници /напр. за осигуровки, чиста кредитна история и пр./, в т.ч. и относно банковата гаранция – която трябва да е в размер на пълната дължима обща сума и период след крайния падеж, но за учредяването на която се изисква набавяне на документи, одобрение и пр., т.е. все действия, за които са нужни технологично време и чуждо съдействие. При това положение и изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира към погасителните вноски, следва извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при предоставяне на заема към сключване на договора, като съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката всъщност се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Ето защо и поради липса на част от задължителните реквизити на т.10 на чл.11 ЗПК, договорът се явява недействителен.

С оглед изложеното, съдът приема, че не са спазени изискванията на чл.

11, ал.1, т.9, т.10 и т.11 ЗПК, поради което Договор за потребителски кредит с 3

№ **г. е недействителен. От това следва, че и клаузата на чл. 27 от същия е недействителна, а предявеният иск ще се уважи като основателен.

При този изход на спора, разноски се дължат в полза на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, които възлизат в размер на 50 лева за заплатена държавна такса.

На ЕАД ** ще се присъди и адвокатско възнаграждение, определено от съда по реда на чл. 38 ЗАдВ. в минимален размер от 480 лева с ДДС, като съдът отчита липсва фактическа и правна сложност по делото, множеството на брой подобни казуси в съдилищата в Република България, проведеното само едно открито съдебно заседание по делото, в което процесуалният представител на ищцата не се е явил.

Мотивиран от гореизложеното, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между К. А. Т., с ЕГН:

********** и „СТИК-КРЕДИТ“ АД, с ЕИК: **********, че клаузата на чл. 27 от сключения между страните Договор за потребителски кредит с № **г., предвиждаща заплащане на неустойка за непредставяне на обезпечение, Е НЕДЕЙСТВИТЕЛНА на основание чл. 21 ЗПК.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „СТИК-КРЕДИТ“ АД, ЕИК:

********** да заплати на К. А. Т., ЕГН: ********** сумата от 50 лева /петдесет лева/, представляваща съдебно – деловодни разноски за заплатена държавна такса в настоящото производство.

ОСЪЖДА „СТИК-КРЕДИТ“ АД, ЕИК: ********** да заплати да заплати на ЕАД ** с ЕИК: ** сумата от 480 лева с ДДС /четиристотин и осемдесет лева с ДДС/, представляваща адвокатско възнаграждение за осъществено на ищеца К. А. Т., ЕГН: ********** безплатно процесуално представителство по делото, определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.

РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано от страните в двуседмичен срок от съобщаването му с въззивна жалба пред Окръжен съд - Пловдив.

Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________ 4