Решение № 447 от 03.02.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 447 гр. Пловдив, 03.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, ХХІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Крум Б. Гечев при участието на секретаря Марина М. Кънева като разгледа докладваното от Крум Б. Гечев Гражданско дело № 20245330109179 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.

Съдът е сезиран с искова молба от Й. Р. Р., ЕГН: ********** , против „Ютекредит България“ ЕООД, ЕИК: 205559807, с която са предявени обективно съединени в условията на евентуалност установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК във връзка с чл. 9 от ЗПК, във връзка с чл. 22 от ЗПК за прогласяване нищожността на сключения между страните договор за кредит с № ******** г. и евентуален иск с правно основание чл.

124, ал. 1 от ГПК, във връзка с чл. 9 от ЗПК, във връзка с чл. 21 от ЗПК, във връзка с чл. 26, ал. 1, предложение трето от ЗЗД за прогласяване нищожността на клаузата, предвиждаща заплащане на такса за разглеждане в размер на 890,26 лева по сключения между страните договор за кредит с № ******** г. е недействителна, поради противоречие с добрите нрави.

Ищецът твърди, че между страните е сключен договор за кредит с № ******** г., по силата на който му била предоставена в заем сумата от 3000 лева при ГЛП 22 % и ГПР 56,30 %. Сочи се, че съгласно договора за кредит ищецът следвало да заплати такса за разглеждане в размер на 890,26 лева.

Ищецът счита, че сключения между страните договор е недействителен, доколкото процесната такса за разглеждане не е включена в размер на ГПР поради което посочения в договора на отговоря на действителния. В условията на евентуалност счита, че клаузата предвиждаща заплаща на такса за разглеждане в размер на 890,26 лева, по договора за кредит е недействителен 1 доколкото същата е уговорената при противоречие на добрите нрави. Моли за уважаване на претендираните искове и присъждане на разноски.

В законоустановения срок по чл.131 не е постъпил писмен отговор от страна на ответника.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

По делото не се спори, а и от събраните писмени доказателства се установява, че на 16.06.2023г. между страните е сключен Договор за кредит № ****г., по силата на който на ищеца е отпусната парична сума в размер на 3000 лв., при ГЛП 22% и ГПР в размер на 56, 30 %. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало извън рамките на своята професионална компетентност, а ответникът е предоставил кредита в рамките на своята търговска дейност, т. е. страните по договора за кредит имат качеството съответно на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК. Сключеният между страните договор по своята правна характеристика и съдържание представлява договор за потребителски кредит, поради което неговата валидност и последици следва да се съобразят с изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция. Предвид неравнопоставеното положение между страните по правоотношението ЗПК предвижда редица специални правила, рефлектиращи върху действителността на облигационното правоотношение – глава Шеста на ЗПК. Всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна – чл.

21, ал. 1 ЗПК.

С исковата молба са наведени доводи за нищожност на договора за кредит, на основание чл.22 ЗПК. Според разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Съдът намира, че не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Нарушение е налице, тъй като в договора е посочена като абсолютна стойност ГПР– 56, 30 %, като липсва ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите /кои 2 компоненти точно са включени в него и как се формира същият/. Не става ясно и дали предвидената в договора такса за разглеждане на документите за отпускане на кредит е включена в размера на ГПР.

При посочване на ГПР в договора не е достатъчно да бъде определен само неговият размер, който да е в рамките на предвидения в чл.19, ал.4 ЗПК, както е процедирано в настоящия случай, а задължително трябва да бъде описана и методиката на изчисляване на ГПР, която да е в съответствие с посочената в Част I от Приложение I към Директива 2008/48 математическа формула, както и да са посочени данните, въз основа на които е направено това изчисляване. Целта на това изискване е към момента на сключване на договора потребителят да има възможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него кредитен ресурс. С оглед на това дори и да са спазени изискванията за максимален размер на ГПР – до пет пъти законната лихва, ако в съдържанието на ГПР не са включени всички разходи по кредита, е налице неправилно посочен ГПР. Липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в процесния договор по см. на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора, предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита, като не се доказва освен това по делото, че посоченият в договора ГПР е действително приложеният. Това от своя страна води до заблуждение на потребителя, когато съпоставя наличните пазарни предложения и прави своя икономически обоснован избор дали да сключи договора. Изложеното според настоящия състав влече недействителност на договора в неговата цялост, на основание чл. 22 ЗПК, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Доколкото съдът уважи главния иск, не се сбъдна вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане на предявения при условията на евентуалност иск, поради което съдът не дължи произнасяне по отношение на него.

Относно разноските:

С оглед изхода на спора право на разноски има ищеца на основание чл.78, ал.1 ГПК, които възлизат в размер на 185, 12 лева – за заплатена държавна такса.

В рамките на настоящото производство, на ищеца са предоставени правни услуги от адв. Д. М. от ***** , като съобразно Договор за правна защита и съдействие, е договорено възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата.

По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи в полза на адв. М., съдът счита за нужно да акцентира върху следното: съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 (постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд), установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и 3 несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C‑ 438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд.

Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

С оглед посочените по- горе принципни съображения и като взе предвид липсата на фактическа и правна сложност на делото, множеството на брой подобни дела в РС – Пловдив и други съдилища, по които е формирана непротиворечива практика, както и обстоятелството, че в настоящото производство пълномощникът на ищеца не се явил нито веднъж , съдът счита, че на основание чл. 38, ал. 2 Закон за адвокатурата, в полза на адв. М. следва да се определи възнаграждение в размер от 460 лв. с ДДС, което да бъде заплатено от ответника.

Мотивиран от гореизложеното, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между Й. Р. Р., ЕГН:

********** и „Ютекредит България“ ЕООД, ЕИК: 205559807, че сключеният помежду им Договор за кредит №***г. е НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН на основание чл. 22 ЗПК.

ОСЪЖДА „Ютекредит България“ ЕООД, ЕИК: 205559807 да заплати на Й. Р. Р., ЕГН: ********** сумата от 185, 12 лева /сто осемдесет и пет лева и дванадесет стотинки/, представляваща разноски за заплатена държавна такса в настоящото производство.

ОСЪЖДА „Ютекредит България“ ЕООД, ЕИК: 205559807 да заплати на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв . на адв. Д. М. от *****, със съдебен адрес: **** сумата от 460 лева /четиристотин и шестдесет лева/ с ДДС, представляваща 4 адвокатско възнаграждение, дължимо за оказана безплатна правна помощ на ищеца по настоящото дело.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване от страните в двуседмичен срок от съобщаването му с въззивна жалба пред Окръжен съд - Пловдив.

Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________ 5