Решение № 13086 от 01.07.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 13086 гр. София, 01.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 168 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Божидар Ив. Стаевски при участието на секретаря АНТОАНЕТА АНГ. АНГЕЛОВА като разгледа докладваното от Божидар Ив. Стаевски Гражданско дело № 20251110137640 по описа за 2025 година

Производството е по реда на глава XIII от ГПК.

Производството е образувано по искова молба предявена по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК на “Т. С.” ЕАД, ЕИК *********, представлявано от П. П. - Изпълнителен директор и М. Ц. - Председател на Управителния съвет, чрез процесуален представител Ф. И., адрес: гр.

С...... срещу Б. С., ЕГН: **********, адрес: гр. С....., с която се иска на основание чл. 79, ал.

1, предл. първо ЗЗД във вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД да бъде признато за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 622,06 лева – главница, представляваща стойност на незаплатената топлинна енергия /ТЕ/, доставена до топлоснабден имот с адрес: гр. С....., абонатен номер 217236 за периода от 01.05.2021 г. до 30.04.2024 г., мораторна лихва за забава в размер на 116,13 лева за периода от 15.09.2022 г. до 07.02.2025 г., както и сумата в размер на 48,02 лева – главница за услугата дялово разпределение за периода от 01.12.2021 г. до 30.04.2024 г. и 11,22 лева мораторна лихва за забава върху главницата за услугата дялово разпределение за периода от 15.02.2022 г. до 07.02.2025 г., ведно със законните лихви върху двете главници, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 12.02.2025 г. до окончателното изплащане на сумите, за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 8484/2025 г. по описа на Софийски районен съд, 168 състав.

Ищецът твърди, че ответникът Б. С., в качеството си на собственик на топлоснабдения имот, е клиент на топлинна енергия по смисъла на чл. 153, ал. 1 от Закона за енергетиката (ЗЕ). Поддържа се, че съгласно чл. 150, ал. 1 от ЗЕ, продажбата на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни Общи условия (ОУ), които се одобряват от КЕВР и имат силата на договор между топлопреносното предприятие и клиентите, без да е необходимо изричното им приемане. Посочва се, че спрямо ответника са влезли в сила ОУ, одобрени през 2016 г. и в сила от 10.07.2016 г., съгласно които купувачите са длъжни да заплащат месечните дължими суми в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Ищецът твърди, че ответникът е консумирал доставената топлинна енергия през периода от 01.05.2021 г. до 30.04.2024 г., но не е погасил задълженията си.

Пояснява се, че разпределението на енергията в сградата – етажна собственост се извършва от фирма „Т. С.“ ЕООД въз основа на сключен договор с етажните собственици. Сумите са начислявани по прогнозни месечни вноски, като след края на всеки отоплителен сезон са изготвяни изравнителни сметки на база реален отчет на уредите за дялово разпределение.

Поради забава в плащането, ищецът е начислил обезщетение в размер на законната лихва 1 върху главните задължения. Сочи се, че на 12.02.2025 г. е депозирано заявление за заповед за изпълнение, като съдът е указал възможността за предявяване на настоящия установителен иск след уведомление по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК. Ето защо моли за уважаване на исковете.

Претендира разноски. Представя като писмени доказателства: заявление по чл. 410 ГПК, документ за платена такса, нотариален акт от 2000 г., молба-декларация за откриване на партида, извлечения от сметки, договори с фирмата за дялово разпределение и Общи условия. Прави доказателствени искания за привличане на трето лице-помагач, допускане на съдебно-техническа и съдебно-счетоводна експертиза, както и задължаване на третото лице да представи документи.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от особения представител на ответника, с който исковете се оспорват по основание и допустимост. На първо място ответникът прави отвод за липса на международна компетентност на българския съд (чл. 4, ал. 1, т. 1 КМЧП), като твърди, че Б. С. е гражданин на Република Северна Македония и няма обичайно местопребиваване в Република България, което се подкрепя от факта, че не е открита на адреса си и няма регистриран трудов договор. На това основание се иска прекратяване на производството и обезсилване на заповедта за изпълнение. В условията на евентуалност се поддържа, че искът е недопустим, тъй като заповедното производство по чл. 410 ГПК е неприложимо спрямо лица без обичайно местопребиваване в страната (чл. 411, ал. 2, т. 5 ГПК). По същество се оспорва пасивната легитимация на ответника, като се посочва, че предоставеният нотариален акт се отнася за македонски гражданин, а искът е предявен срещу лице с ЕГН, като не е доказана идентичността им. Сочи се разминаване в имената (Б. Д. С. в молбата-декларация спрямо Б.

С. в исковата молба). Оспорва се и изпадането на ответника в забава. По доказателствените искания на ищеца ответникът възразява срещу допускането на СТЕ и ССЕ, като счита, че задачите им не изискват специални познания или се основават на документи, които ищецът е длъжен да представи сам. Моли за изискване на справка от ГД „Гранична полиция“ за влизанията и излизанията на ответницата от страната през последните 5 години с цел установяване на местопребиваването .

Третото лице помагач не е взело становище по исковата молба.

Софийският районен съд, второ гражданско отделение, 168 състав, като обсъди представените по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, при спазване изискванията на чл. 235 от ГПК, от фактическа и правна страна намира следното:

По отношение на допустимостта на производството и компетентността на българския съд.

По отношение на повдигнатото от особения представител на ответника възражение за липса на международна компетентност на българския съд, съдът намира същото за неоснователно по следните съображения:

Производството по делото пред Софийския районен съд е образувано по установителен иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК, след проведено заповедно производство по чл. 410 от ГПК за вземания, произтичащи от доставена топлинна енергия в недвижим имот, находящ се в гр. София.

В случая предмет на спора е установяването на дължимост на парични суми за доставена топлинна енергия за нуждите на конкретен недвижим имот. Облигационните правоотношения между топлопреносното предприятие и потребителите на топлинна енергия в сграда – етажна собственост са функционално и неразривно свързани с притежанието на вещно право (право на собственост или право на ползване) върху самостоятелен обект в същата сграда. Доколкото източникът на претендираното периодично задължение е качеството „клиент на топлинна енергия“, което по силата на чл. 153, ал. 1 от Закона за енергетиката възниква ex lege за собствениците и титулярите на вещно право на ползване в топлоснабдена сграда – етажна собственост, спорът е пряко обусловен от местонахождението на самия недвижим имот.

По силата на чл. 24, ал. 1, изр. първо от КМЧП (във връзка с аналогичното правило на член 24, точка 1 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета, доколкото се касае за международна компетентност при спорове с вещноправен елемент), съдилищата на държавата, на чиято територия се намира недвижимият имот, притежават изключителна компетентност. Тъй като процесният апартамент, до който е доставяна топлинната енергия, се намира в гр. София, Република България, то българските съдилища са изключително компетентни да разгледат всички претенции, произтичащи от или свързани с ползването, собствеността и консумираните в имота енергийни ресурси. Изключителната 2 международна компетентност по местонахождението на имота дерогира общото правило за местопребиваването на ответника и изключва възможността спорът да бъде отнесен пред чуждестранен правораздавателен орган.

Ето защо, Софийският районен съд като съд по местонахождението на недвижимия имот е международно компетентен да разгледа и реши настоящия правен спор, а направеният отвод се явява изцяло неоснователен.

На следващо място, възражението за липса на международна компетентност се явява изцяло неоснователно и предвид събраните по делото конкретни доказателства, опровергаващи тезата за липса на обвързаност на ответницата с правния ред на Република България.

По делото е представена Молба-декларация за откриване на партида, в която Б. Д. С. изрично е посочила адреса си в гр. С..... и изрично е заявила пред ищцовото дружество, че ще използва притежавания от нея недвижим имот за жилищни нужди на членовете на своето семейство. Тези фактически изявления се подкрепят изцяло от приетата по делото официална справка от НБД „Население“, от която по безспорен начин се установява, че ответницата Б. С. има регистрирани постоянен и настоящ адрес на територията на Република България, които съвпадат напълно с адреса на процесния жилищен имот. Двата адреса са заявени официално пред българските административни органи още на 21.09.2001 г. – непосредствено след придобиването на имота по силата на нотариалния акт от 2000 г., и са останали непроменени през целия процесен период.

Понятието „обичайно местопребиваване“ по смисъла на чл. 4, ал. 1, т. 1 от КМЧП се определя въз основа на съвкупност от фактически обстоятелства, сочещи на трайно установяване на лицето в дадена държава и превръщането в център на неговите жизнени, семейни и социални интереси. Наличието на придобит собствен жилищен апартамент, съчетано с подаването на изрично писмено изявление пред комуналния доставчик, че същият ще служи за задоволяване на преките битови нужди на домакинството, както и поддържането на официална адресна регистрация (както като постоянен, така и като настоящ адрес) на същия адрес в продължение на повече от 24 години, съставляват категорични и обективни индиции за наличието на обичайно местопребиваване в страната.

Обстоятелството, че към момента на връчване на съдебните книжа ответницата не е била фактическа открита на адреса, което е наложило назначаването на особен представител, по никакъв начин не може да заличи тази дългогодишна, непрекъсната фактическа и правна връзка с българската държава.

Ето защо, извън аргументите за изключителната подсъдност по местонахождение на недвижимия имот, за българския съд е налице международна компетентност и на основание чл. 4, ал. 1, т. 1 от КМЧП, доколкото се установява, че ответницата е имала своето обичайно местопребиваване на територията на Република България.

Предявени са искове с правно основание с чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД във вр. чл.

153, ал. 1 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД.

За да бъдат уважени така предявените искове ищецът следва да докаже, че спорното главно право е възникнало, в случая това са обстоятелствата, свързани със съществуването на договорни отношения ответника и ищеца за доставката на топлинна енергия, обема на реално доставената на ответника топлинна енергия за процесния период, както и че нейната стойност възлиза именно на спорната сума; суми за дялово разпределение и 2. по исковете за законната лихва за забава – че главните парични задължения са възникнали, че е настъпила тяхната изискуемост, както и че размерът на законната лихва възлиза именно на спорната сума. Ищецът следва да докаже наличие на обстоятелства спиращи и прекъсващи давността.

В доказателствена тежест на ответника при установяване на горните факти е да докажат погасяване на задълженията.

По делото не се спори, че до процесния имот е доставяна топлинна енергия в количествата и на стойността посочени от ищеца.

Първият спорен въпрос е дали ответникът има качеството на потребител на доставената топлинна енергия.

Правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е форма за 3 действителност, а форма за доказване. Тази договорна природа на правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди остава непроменена при множеството изменения на относимите норми от ЗЕ (чл. 149, чл. 150, чл. 153, ал. 1 и пар. 1 ДР), които регламентират и страните по договора при публично известни общи условия. Съгласно чл.