Решение № 230 от 26.08.2026, Върховен касационен съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 230 гр. София, 26.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

2-РИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Кристияна Генковска

Членове:

Анжелина Христова

Никола Чомпалов при участието на секретаря Петя Ив. Петрова като разгледа докладваното от Анжелина Христова Касационно търговско дело № 20258002901319 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от третото лице помагач „С.Г.Груп“ ЕАД, гр.София, чрез адв. К.К. срещу решение №360/27.03.2025 г., постановено по в.гр.д. №1506/2024 г. по описа на Апелативен съд - София, с к о е т о е отменено решение №261186/03.10.2023 г., постановено по гр.д.

№2150/2020 г. по описа на Софийски градски съд, в частта, с която е отхвърлен искът с правно основание чл.124 ГПК, вр. чл.179 ЗЗД за разликата над 55 000 лева до пълния предявен размер от 66300 лева и изцяло в частта за разноските и вместо това е признато за установено, на осн. чл.124 ГПК, вр.чл.179 ЗЗД, спрямо „Юробанк България“ АД, ЕИК

000694749, че Ц. Т. Т., бивш жител на гр. Монтана, починал на 18.04.2021 г. в хода на делото и заместен от своя наследник и правоприемник Т. Ц. И., в качеството му на ипотекарен длъжник по договорна ипотека, учредена с нотариален акт от 15.09.2006 г. на нотариус Бисер Петров, вписан под №185, т.3, д.№9108 от 18.09.2006 г. гр.Монтана, не дължи на банката сумата от 11 300 лева, наред с приетата за недължима сума от 55 000 лева по смисъла чл.2, ал.1 от споразумение от 08.05.2015 г. с първоинстанционното решение, или общо не се дължи сумата от 66 300 лева, за която сума е съществувало задължение с учредената ипотека, поради погасяване чрез извършени 1 плащания. Постановява заличаване на вписванията извършени въз основа на договорната ипотека, учредена с нот.акт от 15.09.2006 г. на нотариус Бисер Петров със съдебен район на действие град Монтана, вписан под № 185,т.2, д.

№9108 от 18.09.2006 г. по описа на Службата по вписванията, гр.Монтана върху имотите, находящи се в гр.Монтана, ул.“22-ри септември“ №25, а именно : 1/2 ид.част от поземлен имот с идентификатор ***, и находящите се в имота самостоятелен обект в сграда 1- апартамент на втория етаж с идентификатор *** и самостоятелна сграда със застроена площ от 44 кв.м. с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на град Монтана, одобрени със заповед №РД-18-29 от 05.04.2006 г., както и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в останалата му част и е осъден ответника „Юробанк България“ АД да плати на ищцата Т. И. сумата 6 652 лева разноски за първоинстанционното производство и сумата от 6 226 лева разноски за въззивното съдебно производство. Решението е постановено при участието на дружеството касатор като трето лице помагач.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е недопустимо, очевидно неправилно, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и необосновано. Касаторът поддържа, че за ищеца не е налице интерес от предявения отрицателен установителен иск, тъй като дори да бъде уважен не би довел до целения правен резултатустановяване изправността на ищеца като страна по двете споразумения, закономерна последица на която се явява и заличаването на ипотеката. Счита, че установяването, че ищецът не дължи сумите, договорени със споразуменията, не обуславя като последица заличаване на договорната ипотека. Поддържа, че като се е произнесъл по дължимостта на суми по двата договора за кредит, а не само по процесните две споразумения, подписани и от ипотекарния длъжник Ц. Т., съдът се е произнесъл свръх петитум, тъй като е излязъл извън пределите, очертани с исковата молба. Касаторът счита, че решението е постановено при допуснати процесуални нарушения- непълни указания относно разпределението на тежестта на доказване /договорите за кредит и размера на дължимите по тях суми/ и приемане за недоказани на факти, които не са спорни между страните и са приети за установени от първоинстанционния съд. Намира за необосновани изводите на въззивния състав, че не са доказани размера на задълженията по двата договора за кредит, както и обстоятелството, че и договор №0354/2005 г. е обезпечен с договорна ипотека. Счита, че са незаконосъобразни и необосновани изводите на съда, че със сключването на двете споразумения е определен размерът на вземането по договор за кредит №0355/15.04.2005 г. на 66 300 лева, още повече, че ипотекарният длъжник не е страна по договорите за кредит, като не е доказана новация или опрощаване. Поддържа, че видно и от преамбюла, и от цялостното съдържание на споразуменията размерът на обезпеченото вземане е 102 894.80 лева, а договорената за плащане от ипотекарния длъжник сума от 66 300 лева не представлява цялото обезпечено вземане, още повече, че 2 страните изрично са посочили, че с вписаната договорна ипотека се обезпечава и договор за кредит №0354/2005 г. Касаторът намира за противоречащи на законоустановения принцип за неделимост на ипотечното право /чл.150, ал.2 ЗЗД/ мотивите на съда, че ипотекарният длъжник Ц. Т. е обезпечил с процесната договорна ипотека сумата 43 333 лева или 1/3 от вписания материален интерес /130 000 лева/, респ. за незаконосъобразен крайният извод, че с плащането на сумата 66 300 лева, което освен това е и след срока за изпълнение на договора, се е погасило ипотечното право.

Касаторът претендира да бъде обезсилено, евентуално отменено решението и да бъде върнато за ново произнасяне, евентуално да бъде постановено ново, с което да бъдат отхвърлени исковете като неоснователни.

Ответникът „Юробанк България“ АД поддържа касационната жалба и моли да бъде уважена.

Ответницата Т. Ц. И., чрез адв.З. поддържа, че въззивното решение е допустимо и правилно, а цитираната практика на ВКС е неотносима към процесния случай. Заявява, че жалбата е неоснователна, тъй като не са налице сочените нарушения на процесуалния и материалния закон.

Претендира присъждане на разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК приема следното:

За да потвърди в уважителната част и да отмени в отхвърлителната част първоинстанционното решение като уважи иска изцяло, въззивният съд, на първо място, приема, че производството е образувано по допустим установителен иск при наличие на правен интерес. Счита, че независимо от липсата на спор относно плащането на процесната сума, доколкото банкатаответник и третото лице помагач /цесионер/ оспорват, че част от погашенията са извън договорените срокове, поради което и задължението на ипотекарния длъжник не е изпълнено, както и с оглед твърденията им, че не е налице основание за заличаване на ипотеката именно поради плащанията извън срока и дължимостта на пазарната стойност на имота, за ищеца е налице правен интерес от установяване, че дължимата сума е изплатена и ипотеката следва да бъде заличена. На второ място, съдът намира, че с оглед твърденията в исковата молба и искането на ищеца след като се установи изплащане от негова страна на частта от дълга по договора за кредит, съответна на задължението му като ипотекарен длъжник, да се постанови заличаване на ипотеката върху имотите, предявеният иск е с правно основание чл.124 ГПК, вр.чл.179 ЗЗД.

Подчертава, че при липса на задължение, което е било предмет на ипотеката, то същата следва да бъде заличена именно поради погасяване на ипотечното право, като съдебната практика приема, че заличаването по чл.179 ЗЗД е последица от уважаването на главния иск за установяване изпълнение на задължението и неговата липса.

Решаващият състав приема за установено, че подробно описаният имот 3 на ищцата, придобит по наследство от първоначалния ищец, неин баща, починал в хода на процеса, е ипотекиран с договор за ипотека, обективиран в нотариален акт от 15.09.2006 г. на нотариус Бисер Петров, вписан в Служба по вписвания- гр.Монтана, като акт №185, том 2, дело №9108, вх.рег. №4567 от 18.09.2006 г.; че в хода на първоинстанционното производство вземанията по кредита са прехвърлени на конституираното трето лице помагач – „С.Г.Груп“ ЕАД с договор за цесия, в който изрично е посочено наличието на обезпечение чрез ипотека върху имотите на ищцата; че ипотеката върху описаните имоти обезпечава вземане на банката по договор за банков кредит №0355 от 15.04.2005 г. и анекс №1 от 2006 г. към този договор; че отпуснатият кредит на кредитополучателя „Вест Мобиле“ ООД е в размер на 130 000 лева; че кредитът е обезпечен с ипотекиране на няколко отделни обекта, обособени в три групи, съобразно отделните им собственици /един от които е наследодателят на ищцата/, като в нотариалния акт не е посочено кой от имотите каква част от кредита обезпечава, нито са отразени данъчните им оценки; че в т.6 от нотариалния акт за учредяване на ипотеката е посочено, че при изплащане на целия кредит и по искане на кредитополучателя банката дава съгласие за заличаване на ипотеката.

Съдът приема за доказано, че на 27.02.2014 г. е сключено споразумение между банката, двамата съдлъжници физически лица и първоначалния ищец Ц. Т., в качеството му на ипотекарен длъжник, във връзка със задълженията по договорите за кредит, по които банката е кредитодател на „Вест мобиле“ ЕООД - договори за банков кредит №0355/15.02.2005 г. и №0354/15.04.2005 г. и анекси към тях, в което изрично е посочено, че съдлъжниците са встъпили при условията на чл.101 ЗЗД в задълженията на кредитополучателя и по двата договора, като последните отговарят към банката солидарно, но няма уговорка Цветан Т. да встъпва или да е встъпил като съдлъжник по договорите за кредит. След анализ на споразумението и като констатира, че то касае изпълнение на задълженията по договорите за кредит, след като са обявени за предсрочно изискуеми, като изрично е посочено, че изпълнението на задълженията по тези договори е обезпечено с първа и втора по ред договорни ипотеки върху посочените недвижими имоти, съдът намира, че съдлъжниците и ипотекарният длъжник са се задължили за срок от 12 месеца да внасят месечни вноски в общ размер 1 300 лева, която обща сума е разпределена между всеки от длъжниците, като двамата съдлъжници внасят по 450 лева месечно всеки, а ипотекарният длъжник следва да внася по 400 лева месечно. Изрично в това споразумение в т.8.3 е договорено, че ипотекраният длъжник съгласно чл.2, ал.1 се задължава да заплати сумата от 66 300 лева общо, като предоставя еднократно сумата от 41 000 лева в деня на подписване на споразумението по сметка на банката, съответно следва да прави последователни месечни вноски в размер на 400 лева, считано от м.февруари 2014 г. до изплащане на остатъчния размер от 25 300 л ева.

Въззивният съд констатира, че съгласно т.8.6. от споразумението с еднократно внесената сума от ипотекарния длъжник с е погасяват съдебни 4 разноски, балансови лихви по двата кредита - 0354 и 0355 и главница по договор за кредит 0354, като намира, че не е ясно защо банката погасява задължения извън кредита, по който ищецът е учредил ипотеката. Съгласно чл.13 от споразумението, банката се задължава да заличи учредената договорна ипотека върху имота описан по т.4.2. от преамбюла на договора след погасяване на сумата от 66 300 лева.

Въззивният съд счита, че в това споразумение за първи път се уточнява каква част от задължението по кредита се обезпечава с ипотеката върху имотите на ищеца, тъй като в нотариалния акт не е индивидуализиран размерът на всеки отделен ипотекарен длъжник. Сочи, че в споразумението е фиксирана конкретна сума, с изплащането на която се приема, че задължението на ипотекарния кредитор е изпълнено и респективно се погасява ипотечното право, за да се породи последицата – заличаване на учредената върху имотите ипотека, за което банката ще предостави съгласие.

Приема, че с това споразумение се изменя условието по раздел VІ от нотариалния акт за учредяване на ипотеката и съдът приема, че именно този е размерът, с чието изплащане от ищеца като ипотекарен длъжник се погасява ипотечното право на банката върху неговите имоти.