Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 91 от 07.07.2021, Окръжен съд - Сливен

Съд
Окръжен съд - Сливен
Дело
Въззивно гражданско дело 259/2021
Вид
Решение № 91
Подписан
07.07.2021
В сила
05.07.2022
Състав
Надежда Найденова Янакиева, Красимира Делчева Кондова, Мартин Цветанов Сандулов

Цитирани разпоредби

  • чл. 260 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 261 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 263 ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.1, т.1, б."в" · Директива 96/71/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 декември 1996 година относно командироването на работници в рамките на предоставянето на услуги
  • чл.3, т.1, б."в" · Директива 96/71/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 декември 1996 година относно командироването на работници в рамките на предоставянето на услуги
  • чл. 3, т. 7 · Директива 96/71/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 декември 1996 година относно командироването на работници в рамките на предоставянето на услуги
  • чл. 8 · Директива 96/71/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 декември 1996 година относно командироването на работници в рамките на предоставянето на услуги
  • чл. 49 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 121 · Кодекс на труда
  • чл. 121а · Кодекс на труда
  • чл.121а ал.1 т.1 б."а" · Кодекс на труда
  • чл.121а, ал.4 · Кодекс на труда
  • чл.128 · Кодекс на труда
  • чл.213, ал.2 · Кодекс на труда
  • чл. 215 ал. 2 · Кодекс на труда
  • чл. 31 · Наредба за служебните командировки и специализации в чужбина

РЕШЕНИЕ

№ 91 гр. Сливен , 07.07.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ в публично заседание на седми юли, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Членове:

Надежда Н. Янакиева

Мартин Цв. Сандулов

Красимира Д. Кондова като разгледа докладваното от Надежда Н. Янакиева Въззивно гражданско дело № 20212200500259 по описа за 2021 година

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е първоинстанционно решение № 260013/23.03.2021 г. по гр.д. № 270/2019 г. на КРС, с което Е осъдено на основание чл.128 от КТ вр. чл.121а, ал.4 вр. ал.1, т.1, б.“а“ от КТ вр. чл.3, т.1, б.“в“ от Директива 96/71/ЕО „ТЮЛЮ“ ЕООД, ЕИК 202496789, седалище и адрес на управление село Ябланово, община Котел, ул.

Г. С. Р., да заплати на В. ХР. В. сумата 20 192.84 лева /брутна сума, без начислени удръжки/, частично от 20 499.05 лева, представляващи разлика между платеното му трудовото възнаграждение за периода от 08.01.2018г до 14.07.2018г и дължимото, според минималните ставки, установени в Кралство Белгия, за длъжността „шофьор на товарен камион над 12.5 тона опасни товари“ (ADR), където през този период е бил командирован, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от 15.02.2019г до окончателното изпълнение на задължението; осъдено на основание чл.215, ал.2 вр. чл.4 от Наредба за условията и реда за командироване и изпращане на работници и служители в рамките на предоставяне на услуги „ТЮЛЮ“ ЕООД, с. Ябланово, общ. Котел, да заплати на В. ХР. В. сумата 556.44 лева, представляваща разходи за пътуване с личен автомобил от град Антверпен, Кралство Белгия, до 1

България, направени от ищеца след прекратяване на командировката му, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от 15.02.2019г. до окончателното изпълнение на задължението; осъдено на основание чл.215, ал.2 вр. приложение № 3 към чл.31 от Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина „ТЮЛЮ“ ЕООД, с. Ябланово, общ. Котел да заплати на В. ХР. В. сумата 739.34 лева, представляваща командировъчни пари за периода от 01.07.2018г до 14.07.2018г, през който е бил командирован в Кралство Белгия, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от 15.02.2019г до окончателното изпълнение на задължението, като искът е отхвърлен като неоснователен за разликата до пълния му предявен размер от 2449.59 лева; отхвърлен като неоснователен и недоказан искът с правно основание чл.213, ал.2 от КТ, предявен от В. ХР. В. против „ТЮЛЮ“ ЕООД, с.

Ябланово, общ. Котел за заплащане на сумата 30 452.27лв, представляваща обезщетение за незаконно допускане до работа за периода от 14.07.2018г до 15.02.2019г., заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от 15.02.2019г. до окончателното изпълнение на задължението и са присъдени такси и разноски по делото съразмерно на уважената част от исковете, като е допуснато предварително изпълнение на решението в частта относно исковете по чл. 128 вр. чл. 121а от КТ и чл. 215 ал. 2 от КТ.

Срещу това решение е постъпила въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство.

Въззивниът-ответник в първоинстанционното производство обжалва частично цитираното решение - в уважителните му осъдителни части, като твърди, че в тях то е неправилно, постановено в нарушение на процесуалните правила и неправилно прилагане на материалния закон. Твъди, че съдът неправилно е приел относно иска с правно основание чл. 128 от КТ,вр.чл.121а, ал.4 вр.ал.1, т.1,б.“а“ от КТ вр.чл.3, т.1, б“в“ от Директива 96/71/ЕО, че трудовото възнаграждение, което е заплатено на ищеца за процесния период, не било съобразено с факта, че се е извършвала дейност на територията на Кралство Белгия. Твъди,че по делото безспорно е установено посредством представената по делото съдебно-счетоводна експертиза, че по трудовото правоотношение В.В. е получил сума в общ размер на 20 744 лв., което е съпоставимо с възнаграждението, посочено от експертизата и от съда, изчислено по ставка в Кралство Белгия. Посочва, че довереното му дружество е заплащало суми за полагане на труд от страна на ищеца, съобразявайки се ставките в мястото на извършване на 2 трудовата дейност,което се се установявало и от свидетелските показания по делото. Заявява,че въз основа на тях, на 14.07.2018г. е проведен разговор пред няколко свидетеля, в който управителят на дружество, е заявил, че няма как да заплаща на работниците си повече от 2200 евро, тъй като ще работи на загуба. От това пък, можело да се направи безспорен извод, че до настоящия момент, възнаграждението което е заплащано на служителите на „Тюлю" ЕООД, работещи в Кралство Белгия, е в размер на 2200 евро /съобразено със трудовите възнаграждения за тази дейност в К.

Белгия/. Твърди,че това обстоятелство е потвърдено и от обясненията на управителя на „Тюлю" ЕООД, както и от свидетелските показания дадени от свидетеля И.П.А- /стр. 5 от Протокол от 05.12.2019г./. В тях, той изрично заявявавал: ..……“ Вземахме 2 200 евро тогава. Заплатата беше 2100 евро, а 100 евро се заплащаше за АДР-опасни товари...".

По - нататък въззивникът се оплаква, че въпреки така дадените показания и приетата по делото счетоводната експертиза, същите не са взети предвид при постановяване на решението в обжалваната му част, което е довело до неправилност на крайния извод на съда и неправилно уважаване на претенцията на ищеца по този иск. Все в тази връзка, в обжалваното решение съдът изрично е констатирал и е приел, че на ищеца са заплатени суми в размер на 1845, 63 лв. - трудово възнаграждение в съответствие с трудовия договор, както и сума в размер на 18 898,37 лв., която дружество е заплатило на г-н В., поради факта, че същият е полагал труд в Кралство Белгия. Въпреки това, при формиране на своя краен извод, относно трудовото възнаграждение, което е следвало да бъде заплатено на ищеца, съдът е приспаднал от сумата единствено тази в размер на 1845.63 лв. (стр. 20, абзац 3, изречение първо от Решението].

От мотивите на решението не ставало ясно защо сумата в размер на 18 898,37 лв. не е взета предвид, при изчисляване на дължимото възнаграждение, което ищецът е трябвало да получи по ставка в Кралство Белгия. Посочва,че липсват мотиви в съдебния акт по този въпрос.

Първоинстанционния съд не е приспаднал направеното плащане от 18 898, 37 лева по сметката на ищеца, макар по делото да се установило и да не е спорно между страните, че такова е извършено именно по този трудов договор.

3

Посочва,че в настоящия случай, съгласно изготвената експертизата, чиито изводи съда е кредитирал, общото възнаграждение на ищеца за периода на трудовото му правоотношение е било в размер на 22 038,47 лв. като тази сума била заплатена на ищеца, а не само сумата от 1845, 63 лева. Уточнява, че с нея е констатирано и прието, че дружество вече е заплатило на г-н В., сума в размер на 20 744 лв., във връзка с факта, че той е полагал труд в Кралство Белгия.

При така постановеното решение, счита че първоинстанционния съд е допуснал ищецът да се обогати неоснователно, като му е присъдил сумата от 20 192,84 лв. за извършвана от него трудова дейност, след като сумата от 20 744 лв. му е била платена преди завеждане на делото. Твъди, че ищецът е получил два пъти възнаграждение за осъществяване на една и съща дейност по трудовото му правоотношение, като посочва,че това е неправилно и не следва житейската и правна логика. Намира за неправилен извода на съда относно кредитираната СТЕ . При тези съображения счита решението, в частта с която е уважен искът с правно осн. чл. 128 вр. чл.121а, ал.4 вр. ал.1, т.1 б.“а“ вр. чл. 3 , т.1, б. „в“ от Директива 96/71/ ЕО, за неправилно.

По отношение присъдената сума в размер на 556,44 лева представляваща разходи за пътуване от Белгия до България въззивникът намира,че съдът е допуснал съществено процесуално нарушение като е изменил основанието на иска.

Относно иска по чл. 215 ал.2, вр. Приложение № 3 към чл. 31 от Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина счита изводите на съда за неправилни, защото направения от ищеца разход не е във връзка с трудовото му правоотношение.

В обобщение моли за отмяна на Решение № 260013/23.03.2021г. постановено по гр. дело № 270 по описа за 2019г. на Районен съд-Котел, в частта, в която са уважени предявените от В. ХР. В., искове, като неправилно в тази му части - издадено при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и неправилно прилагане на материалния закон, както и необоснованост, като вместо това исковете бъдат отхвърлени.

4

Претендира разноските по делото.

Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени или други процесуални искания за въззивната фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната по въззивната жалба страна е подала писмен отговор, с който моли да се остави в сила атакуваното първоинстанционно решение. Излага подробни съображения, с които последователно оборва всички релевирани оплаквания. По първото оплакване посочва,че предмет на настоящия спор са само трудови възнаграждения и не може да се прави прихващане с платени командировъчни, поради настъпила преклузия. Намира за неоснователно твърдението, че трудовият договор е частично нищожен като симулативен по отношение на вписаното в него трудово възнаграждение. По отношение на възражението за допуснати процесуални нарушения при промяна правната квалификация на иска, въззиваемият счита, че правното основание не е променяно, а дори да се приеме, че е налице нарушение, го намира за несъществено, неопорочаващо съдебното решение. Излага доводи и че въззивникът е бил длъжен да му плати пътните разноски във всички случаи след като не му е бил осигурил друг транспорт.

Поради всичко изложено въззиваемият моли въззивния съд да потвърди обжалваното първоинстанционно решение и да му присъди деловодните разноските включително за адвокатско възнаграждение.

В отговора няма направени нови доказателствени или други процесуални искания за въззивната фаза на производството.

В същия срок няма подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., за въззивното дружество, редовно призовано, не се явява процесуален представител по закон или пълномощие, с писмено становище, подадено от процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК същият поддържа въззивната жалба, оспорва отговора, моли съда да отмени атакуваното решение в обжалваните части като неправилни и незаконосъобразни и вместо това постанови ново, с което отхвърли изцяло исковете като неоснователни. Претендира разноски, представя списък.

5

В с.з. въззиваемият, редовно призован, не се явяв лично, за него се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПк, който оспорва въззивната жалба, пъддържа отговора, намира първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно в обжалваните части и моли съда да го потвърди в тях. Претендира разноски за тази инстанция, представя договор за правна помощ. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна за двете инстанции.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед частичния обхват на обжалването – допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е неправилно в една от атакуваните си части.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са частично основателни.

По отношение на първата претенция с правно осн. чл. 128 вр. чл.121а, ал.4 вр. ал.1, т.1 б.“а“ вр. чл. 3, т.1, б. „в“ от Директива 96/71/ ЕО:

Основното оплакване на въззивника се заключва във виждането му, че като е приел изчислената от вещото лице сума, представляваща цялото дължимо трудово възнаграждение на ищеца за исковия период, съдът неправилно е приспаднал от нея не общото получено от него възнаграждение в размер на 20 744 лв., заплатено му от ответника, а само сумата 1845, 63 лв. /трудовото възнаграждение по трудовия договор/, но не и получените от него през този период още 18 898, 37 лв., които са му били платени именно 6 поради факта, че е полагал труд в кралство Белгия. Въззивникът счита, че тази сума също следва да се приспадне от определеното от вещото лице като действително дължимо общо трудово възнаграждение за процесния период, в противен случай се допуска неоснователно обогатяване на ищеца чрез получаване двукратно на възнаграждение за същата извършена от него трудова дейност. Поддържащо оплакване е въведено във връзка с липсата на категорични данни относно маршрутите, по които е пътувал действително ищецът, както и дали самият той е ползвал картата на водача.