Определение № 2982 от 12.10.2023, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2982 гр. София, 11.10.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на деветнадесети септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Бонка Дечева

Членове:

Ваня Атанасова

Атанас Кеманов като разгледа докладваното от Бонка Дечева Касационно гражданско дело № 20238002100421 по описа за 2023 година

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от М. С. К. против въззивно решение № 263336 от 12.07.2022 г. по гр.д.№ 2665/2019 г. на СГС, с което е потвърдено решение от 10.10.2018г. по гр.д.№ 65603 / 2014 г. на Софийски РС. С последното са отхвърлени исковете, предявени от касаторката: 1/ на основание чл. 108 от ЗС за признаване за установено правото й на собственост и осъждане на ответника Г. П. К., да й предаде владението върху следните имоти: 3/4 идеални части от първи етаж от триетажна жилищна сграда, разположена в поземлен имот с идентификатор ***, представляващ самостоятелен обект с идентификатор *** в сграда 1 по КК и КР, одобрени със Заповед № РД-18-3/11.01.2011г., с площ на обекта от 102.38 кв.м., без включени тераси, а с включени тераси – 113.66 кв.м.; 1/4 идеални части от мазе № 1 с площ от 15.57кв.м.; мазе № 2 с площ от 9.98 кв.м., 2/ на основание чл. 59 ЗЗД, да бъде осъден Г. П. К. да й заплати обезщетение в размер на сумата от 10 200 лв. - за ползването на 1/2 ид.ч. /57/114 ид.ч./ от първия етаж с идентификатор *** без основание за периода 09.04.2013г.-14.09.2014г. и обезщетение в размер на сумата от 2300 лв. - за ползването на 3/4 ид.ч.

/85.5/114 ид.ч./ от същия първи етаж за периода от 15.09.2014г. до 1

28.11.2014г.

В касационната жалба се навеждат доводи за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон – правилата за придобивната давност, за допуснати съществени процесуални нарушения, изразяващи се в необсъждане на доводи и доказателства и превратно обсъждане на свидетелските показания, и за необоснованост на извода за основателност на възражението за придобивна давност, заявено от ответника и на извода, че искът за мазетата не може да бъде уважен, защото те не съществуват и са били невъзможен предмет на договора за доброволна делба.

В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК са наведени основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по въпросите: 1/ за задължението на съда да обсъди доказателствата по отделно и в съвкупност, да се произнесе по всички доводи и възражения на страните и на въззивната инстанция – да формира самостоятелни изводи от доказателствата, като разгледа спора по същество.

По този въпрос е цитирана съдебна практика, на която се твърди, че въззивното решение противоречи.

Материално правните въпроси са:.1.Оборена ли е презумпцията на чл. 69 ЗС, когато първоначално фактическата власт върху недвижим имот е установена като държане /по заем за послужване/ и няма данни да е променено основанието на упражняваната фактическа власт /да е налице трансформация на държането във владение/? Представлява ли позоваването на последиците от придобивната давност основание за промяна на държането във владение?

Твърди се противоречие с ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, Решение № 1219.02.2014 г. по гр.д.№ 1840 /2012 г. на ВКС, 1 гр.о., Решение № 291 от 09.08.2010 г. по гр.д.№ 859/2009 г. на ВКС, ІІ гр.о. 2.Извършването на ремонти в недвижим имот представлява ли своене като елемент на владението по чл. 79 ЗС? Твърди се противоречие с Решение № 204/2012 г. от 11.01.2013 г. по гр.д.№ 272/2012 г. на ВКС. 3.Към кой момент се преценява дали предмета на договора е невъзможен - към момента на сключване на договора или към друг по-късен момент? Твърди се противоречие с ТР № 3/2014 г. на ОСГК и Решение № 95 от 09.07.2015 г. по т.д.№ 2416/2014 г. на ВКС, ІІ т.о.

Ответникът по касация Г. П. К. оспорва допустимостта на касационната жалба, защото счита, че е подадена след изтичане на срока за обжалване.

Оспорва допускането до касация, тъй като няма формулирани въпроси или те не кореспондират на казуса, предмет на спора или не се констатира 2 противоречие с посочената съдебна практика по тях.

Третите лица-помагачи на касаторката /ищца/ считат жалбата основателна и молят да се допусне касационно обжалване, защото според тях мотивите на решението относно наличието на елементите на владението – момента на установяване, изявяването му, са в противоречие със съдебната практика.

Касационната жалба е постъпила в срок, съгласно чл. 62, ал.2 ГПК като се съобрази, че пратката е постъпила в куриерската служба на 16.09.2022 г. – деня, в който изтича срока за обжалване и номера на пратката, в която е опакована касационната жалба, по която е образувано настоящото дело.

Касационната жалба изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното:

По делото е установено следното:

Ищцата М. С. К. е предявила исковете на 28.11.2014 г. Позовава се на деривативни придобивания на 3/4 ид.ч. от спорния първи етаж, 1/4 ид. ч. от мазе № 1 с площ от 15.57 кв.м. и мазе № 2 с площ от 9.98 кв.м. Ответникът е заявил възражение за придобивна давност, като твърди, че е живял по споразумение с майка си в първия етаж от 1986 г., установил е самостоятелно владение върху него и никой не се противопоставил на това до предявяване на иска. При условията на евентуалност по отношение на иска по чл. 59 ЗЗД е заявил възражение за прихващане със стойността на подобренията, които е направил в първия етаж, ако исковете бъдат уважени.

Сградата, в която те се намират е изградена в парцел ІІ-7 от кв. 56 кв. Д., [населено място], който е купен от бабата на ищцата М. С. П. с н.а.5,т.ХVІ/1970 г. по време на брака й с П. П.. Направеното от нея дарение на съпруга й на 1/2 от дворното место с н.а. № 184,т.VІ/1971 г. е отменено с решение № 26/16.02.1989 г. по гр.д.№ 919/1988 г. на СРС, след като с влязло в сила решение на 21.09.1988 г. те се развеждат. През 1975 г. П. и М. К. даряват на синовете си С. П. К. и ответникът Г. П. К. втория етаж от жилищната сграда и 1/2 ид.ч. от общите части. Този етаж не е предмет на настоящия спор, а той и други помещения в сградата са предмет на иск за делба по гр.д.№ 58105/2014 г. на СРС, предявен от Г. П. К. След развода 3 между родителите, П. П. К. продава само на сина си С. П. своята 1/2 ид.ч. от процесния първи етаж.

През 2013 г. с н.а. № 36,т.ІІ/29.03.2013 г. и н.а. № 72,т.ІІ_09.04.2013 г. С. и И. К. са съответно дарили 1/114 ид.ч. и продали 56/114 ид.ч. на дъщеря си М.

С. К. от първия етаж, а М. П. е продала на същата /нейна внучка/ 28,5/114 ид.ч. от първия етаж и 25,50 /103 ид.ч. от мазетата, за които е посочено, че принадлежали към третия етаж. Между последните две е сключен договор за доброволна делба на 23.09.2023 г., който се отнася до третия етаж, който не е предмет на настоящия спор и мазе № 2 с площ 9,98 кв.м., които са предмет на иска по чл. 108 ЗС. За тях ищцата се позовава на посочените договори /продажба и доброволна делба/ с баба си.

От показанията на св.С. се установява, че първоначално майката М. е останала да живее на първия етаж при сина си Г. и семейството му. Той напуснал този етаж, където живеел с първата си съпруга и детето си, но през 2000 г. се върнал сам. Тогава майката се преместила да живее на третия етаж, а Г. останал на първия, където живее и сега.. Братът С. оправил първо една стая от втория етаж, а след това ползвал целия втори етаж. В процесния първи етаж живял Г. с постоянна приятелка. Имало инициатива за оправяне документално на собствеността, но Г. отказал и не искал да го занимават. Към 2008-2010 г. отношенията между братята били добри – Г. присъствал на бала на дъщерята на С., общували и по други поводи. Отказът му да участва в оправянето на документите бил съпроводен и със смяна на бравата. Г. отказал да плати пари на баща си за неговата идеална част, поради което П. П. прехвърлил своята част само на сина си С. и това породило конфликти между двамата братя. Според показанията на св. А., след като Ж. се върнал сам в първия етаж /след раздялата със съпругата си/ имал поведението на добър стопанин – санирал, направил голям ремонт на кухнята, банята, поставил климатици. Свидетелят никога не е имал съмнение, че това е на Г.. При инсталиране на антена на третия етаж разбрал, че майката на Г. няма ключ за първия етаж. Това било след 2003 г. Г. влагал много пари в жилището.

Братята нямали спорове по между си. От показанията на свидетеля И. се установява че ремонти са правени 2009 г., защото имало влага в банята и спалнята и 2013-2014 г., когато са правени облицовки в коридора и др., които заплащал Г.. На С. му било известно за ремонтите, идвал да види какво прави майстора. Според показанията на св. И., майката М. идвала да види и 4

„харесала как хубаво Ж. го е направил“. За ремонтите плащал Г.. Никой не е възразил по ремонтите. Когато се правил ремонта през 2008-2009 г., който се изразявал в подмяна на врати, дограма, направило се и разширение на кухнята с бокса.Свидетелят Д. – адвокат, извършвал правни услуги за С. К. и за ищцата М. К., потвърждава, че на първия етаж живее Г., на втория – С., а на третия е жиляла майката М. П.. Обяснява обаче, че до преди няколко години майката отваряла апартамента на първия етаж. Тогава отношенията със синовете й не били добри. Той установява, че е имало голям ремонт 20082009 г., когато се подменила дограмата, за която плащал С., но не забелязал да са правени ремонти в първия етаж от М. П..

РС е отхвърлил исковете, като е приел за основателно възражението на ответника за придобивна давност.

Въззивната инстанция е приела въз основа на показанията на св. А., И. и И., че ответникът е упражнявал владение, установено през 1986 г., което е смутено едва през 2013 г.- 2014 г. Във връзка с предприетите действия по прехвърляне на ищцата на идеални части от къщата, съдът е приел, че към този момент, ответникът вече е придобил правото на собственост по давност, т.е. презумпцията на чл. 83 ЗС не е оборена. СГС е приел, че дори за известен период ответника да не е живял в къщата, то безспорно се установява от гласните доказателства /вкл. и от показанията на св. С., доведена от ищцата/, че ответника се е върнал в къщата около 2000 г. и до подаване на исковата молба – 28.11.2014 г. десетгодишния срок вече е бил изтекъл. Съдът се е позовал на съдебна практика според която декларирането и плащането на данъци за един имот не доказва „своене“. Приел е, че извършените от ответника ремонтни действия също обективират „своене“ като елемент на чл.79 ЗС, както и желанието да се узакони собствеността. Относно молбата на л.190 от делото пред СРС, депозирана в делбеното производство, в която Г.

П. К. е посочил, че не притежава друго жилище освен втори етаж, който е предмет на делбата и нямал къде да живее, въззивната инстанция е приела, че заявеното в тази молба е негова защитна теза, за да обоснове основателността на претенцията си по чл. 344, ал.2 ГПК за привременно разпределение на делбените имоти.

Не са кредетирани показанията на св. Д. с арг. от чл.172 ГПК, тъй като същият е адвокат на ищцата и третите лица помагачи на страната на ищцата – С. и И. К., участвал при съставяне на протоколи през 2013-2014 г. относно 5 това, че М. П. не можела да си влезе в мазето. Показанията на св. С. са кредитирани частично, тъй като не установяват конкретни обстоятелства свидетелката ходила в къщата „два или три пъти, докато живееха всички там от семейството - 1980-та година, говори за „един ден“…“Това беше 7,8 до 10 години преди това, но е повече от пет години, но точно не мога да кажа“.

Съдът се е позовал на показанията й, които в тази част се подкрепят от показанията на другия свидетел А., че около 2000 г. Г. се върна сам в първия етаж.

Относно мазетата, предмет на спора, съдът се е позовал на установеното от неоспорената СТЕ, че те не са реализирани като отделни мазета, а на место е изпълнено едно голямо помещение с една врата. Затова е приел, че по отношение на тях е бил налице правно невъзможен предмет. Това помещение е прието въз основа на заключението на приетата СТЕ за обща част и като такава не може да бъде предмет на сделки. Затова по отношение на двете мазета е прието, че ищцата не се легитимира като собственик и иска и за тях е отхвърлен. Поради отхвърляне на иска по чл. 108 ЗС са отхвърлени и исковете по чл. 59 ЗЗД.