Решение № 141 от 27.02.2020, Административен съд - Пазарджик

РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

АДМИНИСТРАТИВЕН

СЪД ПАЗАРДЖИК

РЕШЕНИЕ

№ 141 / 27.2.2020г.

В И М Е Т О

Н А Н А Р

О Д А

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД ПАЗАРДЖИК, II състав в открито съдебно заседание на тридесети януари през две хиляди и двадесетата година в състав:

СЪДИЯ : ГЕОРГИ ПЕТРОВ при секретаря АНТОАНЕТА МЕТАНОВА, като разгледа докладваното от съдията докладчик Петров адм. дело №1382 по описа на съда за 2019 год., за да се произнесе взе предвид следното:

I. За характера на производството, исковете и становищата на страните:

1. Производството е по реда на Глава

Единадесета от Административно процесуалния кодекс, във връзка с чл. 1, ал.2 от Закон за отговорността на държавата и общините за вреди .

2. Образувано е по искова претенция на Х.Г.К.,

ЕГН : **********,***, с посочен съдебен адрес ***, адв. Д. Д., да бъде осъдена

Областна дирекция на МВР, Пазарджик, да му заплати сумата от 100,00лв., обезщетение за имуществени вреди, представляващи извършени разноски за адвокатско възнаграждение по н.а.д. № 177 по описа на Районен съд Велинград за 2019 г., както и обезщетение за забавено плащане на същата парична сума съразмерно на законната лихва от датата на получаване на исковата молба от ответника до окончателното ѝ изплащане.

Сочи се, че въпросната сума от 100,00лв., е фактически заплатено възнаграждение за адвокатска защита, поради което са налице реално претърпени щети от ищеца, в резултат на противоправно поведение от страна на ответника, изразяващо се в издаването на несъответно на закона Наказателно постановление № 18-0367-001987 от 30.11.2018г. на Началник Районно управление Велинград към ОД на МВР, Пазарджик.

Иска се претенциите да бъдат уважени изцяло, като се присъдят сторените разноски по производството.

3. Ответната Областна дирекция на МВР,

Пазарджик, пл. „**“, №*, не взема конкретно становище по исковете.

4. Участвалият по делото прокурор, представител на Окръжна прокуратура Пазарджик дава заключение, че исковите претенции са основателни.

II. За фактите :

5. Производството по адм. н. дело № 177 по описа на Районен съд Велинград за 2019г. е било сложено в ход по жалба на Х.Г.К., срещу Наказателно постановление

№ 18-0367-001987 от 30.11.2018г. на Началник Районно управление Велинград към ОД на МВР, Пазарджик, с което за нарушение по чл. 150 от Закона за движението по пътищата, на основание чл. 177, ал. 1, т. 2 от ЗДвП, нему е наложено наказание глоба в размер на 300,00лв.

За защита на правата и законно установените си интереси, К. е упълномощил свой процесуален представител по делото, като защита е била фактически осъществена в хода на производството от адвокат С. М. от Адвокатска колегия Пазарджик.

Според представения по делото Договор за правна защита и съдействие № 000560 от 10.06.2019г.(л.20 по а.н.д.№177/2019г. на Районен съд Велинград), за осъщественото процесуално представителство К. е заплатил изцяло и в брой на адв. Малинов сумата от 100,00лв.

6. С Решение № 92 от 04.07.2019г., постановено по н.а.д. № 177 по описа за 2019 г., Районен съд Велинград е отменил изцяло Наказателно постановление № 18-0367-001987 от 30.11.2018г. на Началник Районно управление Велинград към ОД на МВР, Пазарджик. Решението не е обжалвано и съответно е влезнало в законна сила на 23.07.2019г., според направеното за това отбелязване върху съдебния акт, представен в настоящото производство.

III. За правото:

7. Несъмнено е, че задължението за заплащане на разноски извършени в хода на конкретно съдебно, исково или административно производство, представлява по правната си същност елемент от съдържанието на облигационно отношение между страните в процеса, по силата на което едната от тях, чиято поддържана в процеса позиция е била призната от съда за основателна, има правото да иска от противната страна, да ѝ заплати направените деловодни разноски. Правоотношението съдържа всички белези на облигационното отношение, доколкото има имуществен характер, а в съдържанието му влизат правото да се иска от насрещната страна определено поведение - заплащането на разноските по делото и корелативното на това право, задължение на противната страна да плати въпросните разноски. Тези права и задължения са релативни. Правоотношението има едностранен характер. Негов обект е парична сума, която включва само направените по делото разноски – държавните такси, разноските по производството (възнаграждение за вещо лице, разноски по призоваване на свидетели и пр.) и възнаграждението за един адвокат, ако страната е имала такъв или юрисконсултско възнаграждение, ако такова е осъществено. Правоотношението възниква, като последица от влязлото в сила съдебно решение, в което съдът е присъдил в полза на съответната страна, сторените от нея разноски.

8. В част от доктрината и съдебната практика се счита, че тази материалноправна отговорност е деликтна по естеството си, безвиновна е, но не обхваща всички вреди, а само разноските за производството, направени от насрещната страна по делото.

Това становище не може да бъде споделено.

Упражняването на право на иск, респективно на правото на жалба срещу административен акт и съответно, осъществяването на право на участие и защита в процеса на ответната по иска или по жалбата страна, явно не могат да бъдат квалифицирани като противоправно поведение, включително когато се окаже че иска, жалбата или пък респективно, осъществената процесуална защита срещу тях са неоснователни. Използваната в доктрината квалификация „неоснователно предизвикан правен спор“, като описание на елемент от фактическия състав с проявлението на който се свързва пораждането на задължението за заплащане на разноски, не превръща воденето на съдебен процес или защита на ответника в съдебния процес в противоправна дейност, нито пък облигаторното задължение за поемане на разноските по съдебното уреждане на спорния между правните субекти въпрос, в осъществяване на юридическа отговорност за извършен деликт в резултат на който за една от страните са причинени подлежащи на обезщетяване вреди.

9. В този смисъл, би могло да се каже, че разноските по разрешаването на спорен между правните субекти въпрос са подобни на разноските по сключването или изпълнението на договор (примерно по чл. 186 от ЗЗД) или пък на разноските по сключване на извънсъдебна или съдебна спогодба (чл. 78, ал. 9 от ГПК, чл. 20 и чл. 178 от АПК).

Поради тази причина, не е възможно да се приеме, че възлагането от съда на задължение за заплащане на разноски съставлява осъществяване на юридическа, деликтна отговорност.

Все в тази насока, в контекста на принципа „per argumentum a contrario“, трябва да се съобрази, правилото на чл. 3, изр. първо от ГПК, според което участващите в съдебните производства лица и техните представители под страх от отговорност за вреди са длъжни да упражняват предоставените им процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави, както и правилото на чл. 91, изр. първо, предл. първо от ГПК, според което страна, която неоснователно причини отлагане на делото, понася независимо от изхода му разноските за новото заседание.

Ето, това именно са случаите в които осъждането за заплащане на разноски съставлява осъществяване на деликтна отговорност за виновно(вкл. при условията на небрежност във втората хипотеза) предприето поведение от страната в съдебния процес.

10. С оглед изложеното до тук, трябва да се посочи, че искането за присъждане на разноски в съдебния процес и искането за присъждане на обезщетение за претърпени имуществени вреди имат различно основание. Това ще рече, че искането за присъждане на разноски, извършени в съдебно производство по обжалване на наказателно постановление, не могат да се търсят под формата на претърпени вреди в друго, отделно исково производство по реда на ЗОДОВ. Такъв иск, би следвало да се определи като недоказан, защото макар и фактически извършени от лицето и довели до намаляване на неговата имуществена сфера, тези разноски не са вреди от осъществено противоправно поведение на другото лице от което се искат и присъждането им не може да бъде форма на осъществяване на неговата юридическа, гражданска отговорност.

Поради тази причина, разноските следва да бъдат присъдени именно в съдебното производство в хода на което те са извършени.

11. Пречки това да бъде сторено не се откриват, нито в ЗАНН, нито пък НПК. Действително в ЗАНН, липсваха (до допълването на чл.

63 от ЗАНН, с нови ал. 3, ал. 4 и ал. 5, обн. ДВ, бр. 94 от 2019 г.) нарочни правила относно присъждането на разноски, което в никакъв случай не трябва да бъде приемано като забрана това да бъде сторено. При положение, че законодателя е считал, че такава рестриктивна мярка трябва да бъде приложена, тоест разноски в производството по чл. 63 от ЗАНН да не бъдат присъждани, разбира се, той несъмнено би възвел в правна норма това разрешение, което в твърде съществена степен засяга правата и защитимите интереси на страната, чиято позиция в процеса е призната за основателна от съда с постановения от него краен съдебен акт.

Такава забрана обаче няма установена, нито в

ЗАНН, нито пък НПК, към който препраща чл. 84 от ЗАНН. Според чл. 190, ал. 1 от НПК, когато подсъдимият бъде признат за невинен или наказателното производство бъде прекратено, разноските по дела от общ характер остават за сметка на държавата, а разноските по дела, образувани по тъжба на пострадалия до съда, се възлагат на частния тъжител. Цитираният текст, повече от очевидно не съдържа каквото и да е ограничение или забрана, на признатият за невинен, да не бъдат присъдени разноските, които той е заплатил в хода на съдебното производство (а не държавата, т.е. съда или прокуратурата са извършили).

Достатъчно в тази насока е да се съобрази, нормата на чл. 190, ал. 2 от НПК според която, за присъдените разноски се издава изпълнителен лист от първоинстанционния съд.

Очевидно е че законодателят е уредил възможността за присъждане на разноски в хода на наказателното съдебно производство и не я е ограничил единствено до разноските които се възлагат в тяжест на частният тъжител. Както се посочи, обратното разрешение е твърде рестриктивно и в съществена степен засяга правата на страните в съдебния процес, поради което без съмнение би било изрично установено в процесуалния закон.

12. Впрочем, разбирането, че не е допустимо прилагане по аналогия на правилата установени в чл. 143 от АПК, поради което разноски не може да бъдат присъждани в съдебното производство по обжалване на наказателно постановление (до допълването на чл. 63 от ЗАНН, с нови ал. 3, ал. 4 и ал.

5, обн. ДВ, бр. 94 от 2019 г.), има за последица пораждането на необходимостта от водене на подобно на настоящото, ново исково производство по реда на ЗОДОВ (като единствена друга възможност за защита на правата), което след отмяната на наказателното постановление е с отнапред известе́н резултат, но в хода на което отново се извършват деловодни разноски и те отново се възлагат в тяжест на административно наказващият орган. Прилагането на закона по този начин е в явно и нетърпимо противоречие с функциите които би трябвало да осъществява правното регулиране на обществените отношения.

13. Независимо от изложеното до тук обаче, необходимо е да се съобрази и следната, установена с тълкувателни актове съдебна практика :

Съобразно разясненията в Тълкувателно постановление №2/2014 от 19 май 2015 год., по тълкувателно дело №2 по описа за 2014 г. на ВКС, Общото събрание на Гражданска колегия на ВКС и Първа и Втора колегия на ВАС, дейността по административно наказване по естеството си е правораздавателна дейност на администрацията, насочена е към разрешаване на правен спор, възникнал по повод на конкретно сезиране, при спазване на състезателно производство в условията на независимост и самостоятелност на решаването.

Тя е свързана със защитата на реда в областта на държавното управление по аргумент от чл. 6 от Закона за административните нарушения и наказания и представлява управленска дейност по осъществяване на административно наказателна отговорност. Наред с другите правни форми на изпълнителна дейност - правотворческа, правоприлагаща и договорно - правна, класифицирани според предметното им съдържание и цел, тя представлява форма на административна /изпълнителна/ дейност, извършва се по административен ред, чрез метода на субординация, въз основа на законово предоставена административно наказателна компетентност. Наказателното постановление, като резултат от упражнената дейност по административно наказване, също представлява по естеството си волеизявление на орган на изпълнителната власт, макар и да не се издава по реда на АПК и съответно, да не носи белезите на индивидуален административен акт по смисъла на чл.21 от АПК. Въпреки това, основният вид на дейността по налагане на административно наказание и на извършените действия или бездействия във връзка с административното наказване, не дава основание разпоредбата на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ да се тълкува ограничително, като приложното й поле се свежда до административните актове, издавани по реда на АПК, а незаконосъобразните наказателни постановления, с оглед на правораздавателния им характер, да бъдат изключени от предметния обхват на закона.