Решение № 2196 от 01.05.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2196 гр. София, 28.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Теменужка Симеонова

Членове:

Хрипсиме К. Мъгърдичян

Яна Борисова при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно гражданско дело № 20221100509499 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 27.06.2022 год., постановено по гр.дело №15228/2021 год. по описа на СРС, ГО, 24 с-в, е признато за установено по предявения от М. Й. П. срещу „Топлофикация София“ ЕАД иск с правно основание чл. 439 ГПК, че ищцата не дължи на ответника следните суми: 3 140.42 лв. – главница, представляваща стойност на топлинна енергия за периода от 01.10.2011 год. до 30.04.2013 год. и 403.91 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 30.11.2011 год. до 10.12.2013 год., за които суми въз основа на изпълнителен лист от 11.02.2014 год., издаден по ч.гр.дело №21847/2013 год. по описа на СРС, ГО, 90 с-в, е образувано изпълнително дело №20148380405793 по описа на частен съдебен изпълнител М.Б., с рег.№838 на КЧСИ, като ответникът е осъден да заплати, както следва: на адв. И. Н. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. с чл. 38, ал. 2 ЗА сумата от 478.10 лв.

– възнаграждение за безплатно процесуално представителство и по сметка на СРС на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 175.62 лв. – държавна такса.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника „Топлофикация София“ ЕАД. Жалбоподателят поддържа, че неправилно първоинстанционният съд бил приел, че процесните вземания били погасени по давност.

Нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД се прилагала както, когато вземането било определено по основание и размер с влязло в сила решение, така и когато било определено по основание и размер с влязла в сила заповед за изпълнение. Така както длъжникът не можел да оспорва вземането, установено с влязло в сила решение, поради факт, настъпил до съдебното дирене 1 в производството, по което решението било постановено, така и длъжникът не можел да оспорва вземането, установено с влязла в сила заповед за изпълнение, поради факт, настъпил до изтичането на срока по чл. 414, ал. 2 ГПК. Следователно давността за процесните вземания била 5-годишна, а не 3-годишна, както неправилно бил приел първоинстанционният съд. В рамките на този 5-годишен срок били предприети действия по принудително изпълнение и давността за вземанията била прекъсната с молбата за образуване на изпълнителното дело. В тази молба било направено искане за предприемане на конкретни изпълнителни действия и на основание чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ съдебният изпълнител бил овластен да избира начина на изпълнението. Давността била прекъсвана с всяко едно извършено от страна на частния съдебен изпълнител изпълнително действие или поискано такова от взискателя в периода от 10.06.2014 год. до 15.05.2019 год. Освен това по процесното изпълнително дело имало постъпили плащания по сметката на частния съдебен изпълнител за погасяване на задълженията на 24.01.2019 год., 22.02.2019 год. и 22.04.2019 год. в резултат на наложен запор върху трудовото възнаграждение на длъжника. Не били налице и предпоставките по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. В тази връзка следвало да се имат предвид разясненията по Тълкувателно решение № 2/2013 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2013 год., ОСГТК. А и поради обявеното извънредно положение на територията на Република България и съгласно Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, изменен с ДР, бр. 34 от 09.04.2020 год. за периода от 13.03.2020 год., до отмяната на извънредното положение спирали да текат давностните срокове. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а искът – отхвърлен. Претендира и присъждането на направените разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.

Ответницата по жалбата М. Й. П. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Поддържа, че процесните вземания били погасени по давност, отброяваща се от момента на влизане в сила на издадената заповед за изпълнение. Следвало да се имат предвид разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 2/2013 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2013 год., ОСГТК. Удължаването на погасителната давност било забранено с императивната норма на чл. 113 ЗЗД. Запорни съобщения, които не били довели до реален запор, както и насрочването на опис и оценка на движими вещи при данни, че същите фактически не са били осъществени на определените дати, сами по себе си не прекъсвали давността, тъй като представлявали действия, насочени към издирване на имущество на длъжника, което да е годен обект за изпълнение. В частност не били осъществени действия от кредитора, водещи до прекъсване на давността. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено следното:

Предявен е за разглеждане отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по 2 валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, но е неправилно.

Безспорно е във въззивното производство, а и въз основа на събраните доказателства по делото се установява, че на 07.01.2014 год. в полза на „Топлофикация София“ ЕАД е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №21847/2013 год. по описа на СРС, ГО, 90 с-в, срещу М. Й. П. за следните суми: 3 140.42 лв. – главница, представляваща стойност на топлинна енергия за периода от 01.10.2011 год. до 30.04.2013 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 21.12.2013 год. до окончателното й изплащане и 403.91 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 30.11.2011 год. до 10.12.2013 год., както и за направените разноски по делото в размер на 317.22 лв. Заповедта за изпълнение е била надлежно връчена на ищцата, но в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК същата не е подал възражение /обстоятелство, което не е спорно по делото/, като на 11.02.2014 год. в полза на ответното дружество бил издаден изпълнителен лист въз основа на влязлата в сила заповед за изпълнение.

Въз основа на издадения му изпълнителен лист кредиторът подал на 03.06.2014 год. молба до частен съдебен изпълнител М.Б., с рег.№838 на КЧСИ, за образуване на изпълнително производство – на частния съдебен изпълнител било възложено на основание чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ да определи начин на изпълнение. Такова било образувано под №20148380405793.

Установено е също така от данните по процесното изпълнително дело, че на 10.06.2014 го. частният съдебен изпълнител разпоредил да бъде наложен запор върху вземанията на длъжницата.

Със запорно съобщение от 10.06.2014 год., получено от „Столичен електротранспорт“ ЕАД на 11.06.2014 год., бил наложен запор на трудовото възнаграждение на ищцата.

Със запорни съобщения от 10.06.2014 год., получени от търговски банки в периода от 11.06.2014 год. до 12.06.2014 год., бил наложен запор на банковите сметки на ищцата.

С писмо, получено на 17.06.2014 год., работодателят на ищцата уведомил частния съдебен изпълнител, че признава вземането, но има претенции и от други лица и наложени запори.

С писмо, получено на 18.06.2014 год., „Б.П.Б.“ АД уведомило частния съдебен изпълнител, че запорът е първи по ред, но няма налични средства по сметката на длъжницата, поради което и не може да бъде извършен превод.

С писмо, получено на 23.06.2014 год. „Централна кооперативна банка“ АД уведомило частния съдебен изпълнител, че длъжницата има открита банкова сметка без авоар, като сметката е блокирана до пълния размер на сумата, посочена в запорното съобщение, но върху сметката има наложен предходен запор.

С писмо, получено на 23.06.2014 год. „Общинска банка“ АД уведомило частния съдебен 3 изпълнител, че банковата сметка на длъжницата е блокирана, но по нея няма авоар.

С писмо, получено на 16.06.2014 год. „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД уведомила частния съдебен изпълнител, че банковата сметка на длъжницата е блокирана, но по нея няма наличност.

На 10.02.2016 год. взискателят подал молба до частния съдебен изпълнител, с която поискал да бъдат насрочени опис и оценка на движими вещи, собственост на длъжницата.

На 10.03.2017 год. взискателят подал молба до частния съдебен изпълнител, с която поискал да бъде наложен запор върху трудовото възнаграждение и/или пенсията на длъжицата /за което внесъл и дължимата такса в размер на 18 лв./. В тази връзка със запорно съобщение от 10.06.2014 год., получено от „Столичен електротранспорт“ ЕАД на 03.04.2017 год., бил наложен запор на трудовото възнаграждение на ищцата. С писмо, получено на 10.04.2017 год., работодателят на ищцата уведомил частния съдебен изпълнител, че признава вземането, но има претенции и от други лица и наложени запори.

На 20.06.2018 год. длъжницата подала молба до частния съдебен изпълнител, съдържаща искане за прекратяване на изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, което било оставено без уважение с постановление от 04.07.2018 год.

На 08.03.2019 год. и на 24.04.2019 год. на взискателя били преведени съответно сума в размер на 546.20 лв. и сума в размер на 50 лв. – видно от направените надлежни бележки върху гърба на изпълнителния лист.

На 15.05.2019 год. взискателят подал молба до частния съдебен изпълнител, с която поискал да бъдат наложени запори на банковите сметки и трудовото възнаграждение и/или пенсията на длъжницата.

Ищцата основава отрицателния си установителен иск на тригодишна погасителна давност, текла според нея от издаването на изпълнителния лист – 11.02.2014 год., като се позовава и на настъпването на перемпция /основание за прекратяване на изпълнителното производство по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК/. Т.е. претенцията е основана на новонастъпили факти, което съответно обуславя наличието на правен интерес за ищеца да претендира по исков ред установяване на несъществуването на изпълняемото право.

Настоящият съдебен състав счита, че при осъществяването на принудително изпълнение въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение, изпълняемото право е облечено в изпълнителна сила, която възниква в момента на изтичане на срока за възражение по чл.

414, ал. 2 ГПК, в който случай съдът служебно издава изпълнителен лист . С влизането в сила на заповедта за изпълнение – чл. 416 ГПК, се получава ефект, аналогичен на силата на пресъдено нещо и длъжникът не може да релевира възраженията си срещу дълга по общия исков ред, извън случаите на чл. 424 ГПК и чл. 439 ГПК, тъй като същите са преклудирани, с което се получава ефект на окончателно разрешен правен спор за съществуване на вземането – арг. и от чл. 371 ГПК, поради което и намира приложение разпоредбата на чл.

117, ал. 2 ЗЗД – срокът на новата давност е всякога пет години /а не три години, както счита жалбоподателката/. Неподаването на възражение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК може да се 4 приравни по правни последици на признание на вземането от длъжника по чл. 116, б. „а“ ЗЗД – целта на регламентираното в действащия ГПК заповедно производство е да се установи дали претендираното вземане е спорно, а признанието на дълга може да бъде изразено и с конклудентни действия, доколкото същите манифестират в достатъчна степен волята на длъжника да потвърди съществуването на конкретен дълг към кредитора – виж например Решение № 3 от 04.02.2022 год. на ВКС по гр.дело № 1722/2021 год., ІV г. о., ГК, Решение № 100 от 20.06.2011 г од. на ВКС по т. д. № 194/2010 год., II т. о., ТК, Решение № 131 от 23.06.2016 год. на ВКС по гр. д. №5140/2015 год., ІV г. о., ГК.

Според разпоредбата на чл. 116, б. „в“ ЗЗД, давността се прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането. Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени в т. 10 от Тълкувателно решение № 2/2013 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2013 год., ОСГТК, прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ /независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане, съгласно чл. 18 ЗЧСИ, като примерно и неизчерпателно са изброени изпълнителните действия, прекъсващи давността, а именно: насочване на изпълнението чрез налагане за запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Ако в хода на принудителното изпълнение длъжникът изрично признание вземането, признанието прекъсва давността съгласно чл. 116, б. „а“ ЗЗД. Взискателят има задължение със свои действия да поддържа висящността на изпълнителния процес, извършвайки изпълнителни действия, изграждащи посочения от него изпълнителен способ, включително като иска повтаряне на неуспешните изпълнителни действия и прилагането на нови изпълнителни способи. В изпълнителния процес давността не спира, именно защото кредиторът може да избере дали да действа /да иска нови изпълнителни способи, защото все още не е удовлетворен/, или да не действа /да не иска нови изпълнителни способи/. Когато взискателят не поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК по право, без значение дали и кога съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение, тъй като актът има само декларативен, а не конститутивен характер. Поради това новата давност започва да тече не от датата на постановлението за прекратяване на изпълнителното производство, а от датата на предприемането от страна на взискателя на последното по време валидно изпълнително действие.